потвърдиха, че другарят им говори истината.
— Тогава вината ти е двойна — изрева Мийна. — Защото тази сутрин, когато си товарил добичето, си завързал товара толкова лошо, че въжето сигурно се е скъсало. Ти си два пъти по-голямо муле и то би трябвало да води теб, а не обратното. — Дивакът запелтечи, че въжето сигурно е било старо, но Мийна не го чу.
Отидох до вързопа и разпилените пари и огледах въжето. Беше съвсем ново. Л’юр го беше взел от останките на „Китиуейк“. Взрях се в краищата на въжето: беше прерязано, ясно си личеше, сякаш го бе отсякъл силен мъж с много остър нож. Показах го на Дженъс, а той го показа на Касини. Дженъс каза на сержант Мийна повече да не се занимава с магаретаря, който натовари отново мулето, и продължихме. Никой от нас не каза нищо, но мислите ни бяха ясни. Спомних си за малкия златен сърп, който Дженъс беше взел от Ликантия и който сега се намираше в неговия вързоп. Знаех, че той може да се използува не само за рязане на магически билки, но и за извършване на магии от разстояние. Сигурно имаше и други сърпове като него и магьосници, които да ги използуват. Спомних си отново за нощта в Ликантия и как онова същество бе спряло пред мен. Сетих се и за бурята на властелините и нещо ме накара да погледна през рамо. И макар че не видях нищо, което да потвърди страховете ми, потреперих.
Малките неприятности по пътя ни продължиха: бяхме атакувани от цели рояци блатни червейчета, чиито ухапвания пареха като огън; на смрачаване загадъчната кихавица се връщаше.
После, както вървяхме покрай реката през едно дефиле, тя изведнъж стана плитка и разлата на два хвърлея оттатък предполагаемия бряг. Не изглеждаше логично, тъй като виждах, че нагоре и надолу коритото е съвсем нормално. Като израснал в град с река, знаех какво трябва да очаквам и се взрях по- внимателно. Преди векове тази река сигурно беше канализирана. Помолих да спрем и потърсих повече доказателства за предположението си. Без много труд намерих онова, което търсех: речните „брегове“ бяха грижливо покрити с каменни стени, отдалечени почти на трийсет стъпки една от друга. Дженъс беше до мен, видимо озадачен от правилната форма на коритото.
— Построено е от хора — каза той. — Но с каква цел?
— Система от шлюзове — обясних аз. — В долния край е имало дървени врати, позволяващи на лодките да влизат и или да се повдигнат, или да слязат до ново ниво и да продължат пътя си. Оттатък — посочих плитчините — най-вероятно е бил преливникът. След като всичко това е било изоставено, реката сигурно е преляла и си е направила ново корито.
Замълчахме. Представяхме си шлюзовете, пълни с лодки, тежко натоварени с търговски стоки, очакващи реда си да минат по реката. Ширината им показваше, че навремето тази страна е била процъфтяваща, както я беше описал Касини след своето видение.
Дженъс каза на Мийна да изпрати разузнавачи и когато се върнаха, те съобщиха за още следи от човешка дейност. Тръгнахме нагоре по една виеща се пътека. Сигурно по нея бяха вървели хората, теглили лодките, защото древните жители на тази земя едва ли бяха гребали срещу течението. Малко по-късно се натъкнахме на стара сграда с дебели каменни стени и тесни бойници, цялата увита в гъсти лози. Големите греди, които бяха поддържали покрива, бяха все още на мястото си, макар и почернели от времето. Пред сградата имаше още една малка кръгла постройка.
Беше ред на Дженъс да се прояви като експерт.
— Казарми — каза той. — Малката постройка е била за караула. Тук можем да се подслоним. Ще опънем брезентите и вързопите над старите греди вместо покрив. — Дженъс заповяда да спрем за нощуване, макар че до мръкване оставаха още два часа, и прати двама от крайбрежните жители, които твърдяха, че били много опитни в боравене с мрежи, отрови и заклинания, да хванат прясна риба за вечеря.
Стоях посред суетнята, потънал в размисъл. Тогава не бях, пък и сега не съм някой от онези глупаци, които вярват, че човек има правото да изостави дома и работата си когато му скимне. И откакто се помня, руините винаги са ме натъжавали и плашели. Някога тук бе имало хора, после бяха изчезнали: по своя воля или под заплаха, кой може да каже?
Дойде ми друга, още по-страшна мисъл. Тихо я споделих с Дженъс.
— От коя посока, смяташ че са пазели войниците? Дали враговете са били пред нас, на изток? Или пък отзад?
Дженъс вдигна рамене и не си направи труда да ми отговори.
Чухме, как някой изпищя от болка, а после гневни гласове и удар на сабя о щит. Изтичахме в центъра на руините. Видяхме разпръснат огън… преобърнат казан… и двама войници с извадени саби. Дженъс изкрещя, но двамата продължаваха да се дебнат, търсейки възможност да нанесат удар. Ръката на Дженъс направи онова рязко, светкавично движение, което бях запомнил от случката пред кръчмата в Ориса, и широката му сабя блесна, разделяйки двамата настръхнали войници. Те се стъписаха, но бързо се съвзеха и се чу мърморене: „…копеле“ „…ще ми се смее той“ „…тъпа маймуна“.
— Стига! — изрева Дженъс. — Долу сабите, и двамата! — Стоманата изтрака на камъка. — Да вдигнете оръжие срещу брат! Как смеете! Знаете наказанието. Заточение, ако няма нараняване, в противен случай смърт!
Това е…
Един спокоен глас го прекъсна:
— Това е магия, капитане.
Всички се обърнахме. Беше Касини.
— Ние сме прокълнати — продължи той с обичайния си рязък тон, без да обръща внимание на реакцията на заявлението си. — Малки проклятия ни преследват вече няколко дни. Кихавицата… онези червейчета, които се появяват по никое време… бързите безпричинни избухвания на всички ни.
— Кой е направил магията? — попита един войник, въпреки че Мийна го изгледа намръщено. — Проклетите дребосъци от брега ли? — И хвърли сърдит поглед към малките ни придружители.
— Мисля, че не — каза Касини. — Но щом има магия, трябва да има начин да се развали. Сега, тази нощ. Всички тези магии са малки, такива, които могат да се направят отдалеч и лесно да се поддържат, без магьосникът да изчерпва силите си.
— Но могат да убият — каза тихо Дженъс. — Ако първият ти удар беше успял, Лайън, сега щяхме да погребваме Черфас.
Беше мой ред. Изпитах дори гордост, че мислите ми се редят тъй леко.
— Добре казано, жрецо. Отново разбираме какъв късмет сме извадили, като сме избрали теб за щит срещу злото. — Разбира се, комплиментът ми беше доста пресилен. Аз обаче знаех, че всички трябва да имат пълно доверие в Касини, та церемонията да върви гладко.
— Капитан Грейклок — продължих съвсем официално.
— Изпрати един човек… двама… до реката и върни рибарите. Не бива да рискуваме и да оставим някой да прекара нощта извън лагера. Часовите да се увеличат. Касини, всичко, което имаме, е на твое разположение, за да развалиш магиите.
Касини се перчи толкова дълго, че едва издържах, после започна да ни подрежда, за да ни подготви. След час, когато се стъмни, той изпълни една изненадващо проста церемония. Накара двама войници да донесат глина от реката. Беше ни подредил в редица и ни заповяда да вземем по шепа глина и докато той изрича заклинанието, да омесим от нея малки човечета. После ни каза да отрежем парчета от дрехите си и да облечем с тях човечетата. Предупреди ни да не използуваме плюнка, нокти или каквото и да било от нашето тяло. Изведе ни от развалините в храстите, където беше струпал зелени клонки за огън. Начерта около тях кръг и ни каза да сложим вътре направените фигурки. После се наредихме във втори кръг и жрецът ни заповяда да съсредоточим цялото си внимание върху човечетата и да не мислим за нищо друго, а само за тях и как те изглеждат точно като нас. На някои грубо направените фигурки може и да им се струваха смешни, но всички бяхме изплашени както от заклинанията на Касини, така и от чуждата магия. Аз лично си представях, че усещам силите на нощта да витаят около нас. Касини запали огъня и запя, към небето се издигна пушек.
Пушекът се вие Пушекът люти Пушекът ни крие от очите ти…
Предупреди ни тихо да не се разсейваме, докато не плесне три пъти с ръце, а после да се обърнем с гръб към фигурките и огъня и без да поглеждаме назад, да тръгнем към лагера. Така и направихме. Докато се отдалечавахме, чувах как зад над Касини продължава заклинанието:
Ето, ние спим, злото изпрати. Ето, в този дим намери ни ти.
