родила първото си дете. Тогава сме били щастлив народ, морето ни дарявало със своето изобилие, а горите с много плодове, така че нашите хора винаги имали какво да ядат и да пият. Светът по онова време бил много по-добър, а враговете ни били малко. Но един ден шаманът, който бил неин баща, събрал народа на това място — Черната акула посочи с ръка мястото, където седяхме — и предупредил, че в селския казан бълбукат лоши предзнаменования. Миризмата била лоша, казал той, и като бръкнал в казана с бъркалката, извадил едно двуглаво тюленче.
— Никой не можел да каже как се е озовало там. Но всички били съгласни, че не е възможно да го е сложил някой от нас, защото кой би пожелал такова нещо на собствения си народ? Хората се изплашили и поискали шаманът да им каже какво да направят, за да се предпазят. Той обаче не можел да каже нищо, защото черната магия в казана била отнела силата му. Хората започнали да се чудят каква ли ще е бедата, която ги очаква. Някои казали, че сигурно ще е силна буря. Други казвали, че трябва да наточим оръжията си, защото това можело да бъде само някоя подла атака от враговете ни, далерийците, които живеят недалеч оттук. — Черната акула ни погледна съвсем искрено и каза: — Трябва да знаете, че сте имали голям късмет, задето попаднахте на нашите брегове. Далерийците са лош народ и изобщо не ценят живота на чужденеца. Те са свирепи хора и дори няма да почетат убитите от тях, като ги изядат.
Касини отново се прокашля. А може и да беше смях. Напълних отново раковината на Черната акула, така че да не забележи непочтителността ни.
— Но не от далерийците трябвало да се страхуваме. Баба ми казваше, че срещу тях били взети необходимите мерки и били принесени жертви. Приливът идвал и се оттеглял много пъти, докато за поличбата забравил дори и шаманът. Една сутрин, точно преди слънцето да прогони духовете на мъглата от брега, в селото се чул силен гръм. Помислили, че бурята най-после е дошла. Поне не били далерийците. Всички изскочили да пищят, да плачат и да търчат насам-натам, както ги бил научил шаманът, защото така бурята щяла да си помисли, че ни атакува нейният брат, и да потърси други, на които да навреди. Например далерийците.
С крайчеца на окото си забелязах как Касини кима в знак на разбиране. Рядко одобрение от страна на един жрец на Ориса.
— Но не се виждал никакъв облак и моят народ скоро разбрал, че гърмежът не бил от буря. И звукът не идвал откъм морето, а откъм сушата, ей оттам.
Черната акула посочи с ръка и ние се обърнахме към високите скали зад гората.
— На изток — продължи той, — точно зад онези скали има пропаст. Бездънна пропаст. И зад тази пропаст има скала, толкова стръмна, че дори дяволът не би могъл да се изкачи по нея. Оттам, господари мои, идвал гьрмът.
— Шаманът наредил войните да се приготвят за бой и изпратил най-смелите хора на племето да разберат какво ни заплашва. Когато стигнали до пропастта, те не видели никого, а гърмежът престанал. Учудили се и решили да се върнат. Но преди да тръгнат, уви, бумтенето се подновило. Отначало не видели нищо, после един от тях извикал и посочил към скалата. На върха видели отблясък от метал. По скалата, както казах, никой не може да се изкачи. Но въпреки това на нея имало хора… хора, облечени в метал. А също и коне.
Дженъс се беше навел напред, челото му бе свъсено от напрежение. Изведнъж си спомних историята, която ми беше разказал. За срещата му с ездачите-духове.
— Вие познавате ли такива хора? — попита Черната акула.
— Не съм сигурен — отговори Дженъс. — В доспехи ли са били?
— Да. И хората, и конете, които яздели. Шлемовете им били със странна форма, така казали очевидците. Ей такава… — Черната акула нарисува с пръст във въздуха един силно извит шлем. Точно като онези шлемове, които беше описал Дженъс.
— И какво станало? — попитах аз.
— Отначало нищо — отговори Черната акула. — Изглежда, че те просто наблюдавали, или поне така са ми казвали. Повечето от нашите хора можели да разпознават магьосници и се хвърлили по очи на земята. После побягнали, за да не разгневят могъщите конници. Но, уви, един от нашите хора не бил достатъчно мъдър. Майка ми казваше, че той бил от най-старите войни и завиждал на успеха на по-младите мъже. Вместо да се поклони и да избяга, което било най-доброто, той изкрещял някаква обида. Един от конниците се обърнал към него, а той се разгневил и го замерил с копието си.
Черната акула изстена от тази глупост.
— Скалата е много висока и копието не можело да стигне до конника — продължи той, — но това не попречило на боговете, които мразели хората от брега. Конят се изплашил, изправил се на задните си крака и магьосникът паднал в бездната, а тя е много дълбока и другарите му не могли да измъкнат трупа. Те си отишли, без да погребат тялото. И костите на конника лежат там до ден днешен… проклятие за всички нас.
Развълнуван от собствения си разказ, Черната акула подсмъркна, а после пресуши чашата си.
— От този ден щастието ни напуснало — продължи той. — Търговията спряла и само пирати или ликантийски крадци идвали по тези брегове. И знаете ли… — Той се наведе и с тих глас призна: — …за нас се разказват ужасни лъжи. Й хората се страхуват от нас и именно поради тези лъжи.
— Сериозно? — подхвърли Дженъс. — От такива кротки хора като вас?
Черната акула тъжно кимна, очите му бяха зачервени от пиенето.
— Не е вярно, но какво можем да направим? Нямаме късмет.
— Какво ще направите, ако измъкнем останките на онзи конник? — попита Дженъс. — Бихте могли да изградите светилище и да погребете останките под него, та духът на магьосника да намери покой.
Очите на Черната акула се напълниха със сълзи. Беше много развълнуван и не можеше да говори, но кимването му беше достатъчно красноречиво.
— На това… се надявахме… — едва успя да промълви той.
Дженъс ме погледна, после погледна Касини.
— Какво ще кажете, приятели? Как да не изпълним молбата на тези добри хора?
Луната се беше скрила. Водеха ни през гората. Беше неестествено тихо. Не се чуваше никакво жужене на насекоми, нито дори ръмженето на дивите зверове, излезли на лов. Сякаш всички горски същества бяха научили за нашето идване и се бяха скрили. Черната акула и хората му ни заведоха чак до скалите. Там вождът помоли да го извиним, извади от торбата си камшик от морска трева, и леко ни удари с него, та хората му да не носят вината за светотатството ни. После туземците се изнизаха в тъмнината. Касини погледна след тях и в очите му припламна странна светлина.
— Камшикът няма да помогне — каза той тихо, — ако тези магьосници наистина са толкова силни, колкото твърди той. — После отвори пакета, който носеше със себе си, и извади нещата, които бяхме приготвяли цял ден.
— Значи вярваш на неговия разказ за проклятието — попитах аз.
— Ще бъда глупак, ако не вярвам — отговори той.
Дженъс се усмихна. Знаех, че и той вярва. Описанието на конниците беше много близко до онова, което беше видял като дете. Съблякохме се до кръста и почернихме кожата си с прах от дървени въглища, за да избегнем всяко лошо око, което можеше да ни урочаса. Касини прошепна някакво заклинание, за по- сигурно, че духовете ще бъдат излъгани. Преметнахме през рамо вързопите с въжета от трева и се закатерихме по стръмния склон. Тази нощ бях горд с другарите си. Отпред вървеше Дженъс, лек като пантера, и намираше пътя. Касини го следваше смело със златен диск в ръка, готов да обезвреди всяка магия, изпречила се на пътя ни. Продължителната му борба с болестта и принципността му ме бяха накарали да го гледам с други очи и да забравя детството ни. Касини наистина беше храбър човек. Колкото до мен, не бих казал че бях смел. Просто бях много млад и глупав, и не знаех какво е страх.
Върхът на скалата беше широк и плосък. Нямаше остри камъни, които да поставят на изпитание краката ни: скалата беше гладка като огледало за правене на магии. Пътят стана лек и ускорихме темпото. Беше толкова тъмно, че не виждахме дори на педя пред себе си, но чувствахме, че ръбът, който ни беше описал Черната акула, е наблизо. Боговете сигурно се смилиха, защото неочаквано зад нас изпод покривалото от облаци се показа луната и ние рязко спряхме.
— Сигурно сме ненормални — прошепнах аз. — Да предприемем този опит през нощта!
— Влизай в тъмно от тъмно — отговори шепнешком Касини. — Това е правилото.
