Сочеха към мен! „Духайте ветрове, духайте!“ — извикаха силно те. Черният облак ревеше срещу мен.
Събудих се окъпан в кисела пот. Беше сутрин. Огледах се, все още разстроен от съня, и видях, че другите мъже на палубата стават. Усмихваха се. Усетих хладен бриз да милва лицето ми и разбрах причината на усмивките им. Дженъс ме удари по гърба и извика. — Щастието отново ни споходи! Духа в кърмата!
Моряците скочиха да изпълнят командите на капитан Л’юр. Скоро триъгълното платно се раздвижи под напора на усилващия се вятър. Изтичах до борда и видях, че наблюдателят си беше отишъл… и вятърът разтваряше плуващата маса от морски водорасли. Чу се трясък, платното се опъна и „Китиуейк“ отскочи напред. Всички доволно се развикаха, но аз не изпитвах същата радост, защото на хоризонта се мержелееше големият облак от моя сън. Ако наистина беше сън, а не прозрение за нашата съдба. Отговор на тези си съмнения получих когато облакът стана черен и бурен, и изпълни небето. Дженъс извика нещо, но думите му бяха отнесени от вятъра, преминал от бриз в ужасен щорм. Морето се надигна и се стовари върху кораба. Виковете на радост се превърнаха в писъци. Едно въже се откъсна и префуча покрай нас, помитайки палубата. Легнах по корем, за да не ме отнесе вятърът. До мен падна някой, аз го хванах и го задържах, та да не го отнесе водата. Докато се мъчех да се закрепя, видях, че държа Дженъс.
Някаква ръка вдигна кораба и го запокити напред. „Китиуейк“ се гмурна във вълната и едва не се удавихме до един, когато морето се изсипа отгоре ни. Но корабът успя да изплува и полетя над вълните. Държахме се кой за каквото може часове наред, тъй като щормът бушуваше, без да спре. Много пъти бяхме толкова дълго под водата, че молех боговете за хриле като на рибите. И винаги излизахме отгоре. „Китиуейк“ отказваше да се предаде на ветровете на властелините на Ликантия.
Чух капитан Л’юр да вика в ухото ми, че сме далеч отвъд Редонд, в непознато море. Пред нас трябваше да се намира проклетият Пиперен бряг! Никой не бе посмял да свали платното и може би това ни бе спасило. А може и кръвта на прасето, което Касани принесе в жертва, да бе омилостивила местните богове, защото платното се държеше сякаш изтъкано от магически нишки и корабът продължи да ни носи по морето.
Един юмрук ме удари по рамото; обърнах се и видях, че Дженъс ми сочи нещо. Вдигнах поглед, чух сухо изпукване и видях как мачтата се разцепи точно над гнездото. Ако не издържеше, всичко щеше да бъде изгубено. Дженъс ме теглеше и крещеше нещо, което не можех да чуя. Знаех обаче какво иска да ми каже… по някакъв начин трябваше да спасим мачтата. Мъчехме се да се придвижим напред. Помислих си, че Дженъс е полудял защото той хвана едно въже и започна да го увива около мачтата. Мислех, че това е безполезно подсилване, защото щеше да ни задържи само един-два мига.
Вече го чувах.
— Помогни ми, Амалрик! — викаше той. С мисълта, че това са последните мигове от живота ми, направих това, което искаше, и започнах да увивам въжето около нарастващата цепнатина в мачтата. Дженъс измъкна едно желязно шило за разплитане на въжета и го промуши през въжето, после бръкна в джоба си и извади някакъв предмет, провесен на конец. Разбрах, че беше зъбът от пор, предназначен за бедния Ийнес. Дженъс уви конеца около шилото, затвори очи и започна да пее монотонно. Платното се изду като балон, мачтата изпращя отново, но преди да се прекърши, усетих краищата на въжето под ръката ми да се втвърдяват и затягат, докато станаха по-здрави от кована стомана, и мачтата издържа.
Паднахме на палубата от изтощение. Минаха много часове, но ветровете вече отслабваха. Двамата с Дженъс трескаво оценявахме положението. Видяхме как Л’юр се бори сам да върне руля обратно в гнездото му. Успяхме да отидем при него, заобикаляйки подмятащи се въжета и разхлабени товари. Чух някакъв грохот и се обърнах. Видях суша. Назъбени рифове се издигаха заплашително през покрития с пяна прибой, а зад тях, в сивата светлина се виждаше брегът. Една вълна ни вдигна и ни хвърли към рифовете. Вкопчихме се в останките от кораба. „Китиуейк“ подскочи като жив и с удар заседна. Морската вода се оттичаше цяла вечност. И точно когато си помислих, че няма да издържа и ще си поема дъх, водата се оттегли.
Корабът беше изхвърлен на най-високия риф. Друга вълна нахлу в рифа, но щормът вече отслабваше и вълните се пенеха безобидно около кила. Двамата с Дженъс с дружни усилия успяхме да се изправим. Почти се смеех, защото неговата изненада, че все още сме живи, беше два пъти по-голяма от моята. Чух викове и се обърнах. С изненада видях, че Мийна и войниците, изглежда, се бяха спасили, а и моряците не изглеждаха много по-малко.
— Ей там! — извика Дженъс и посочи с ръка. Трима от нашите моряци, изглежда, бяха паднали през борда, когато корабът бе заседнал, и сега крачеха през прибоя, стигащ до кръста им, и отиваха към скалистия бряг. Видях, че единият беше Отрязаното ухо. Той изглеждаше по-силен от другите и крачеше бързо напред. Един от другарите му, изтощен и разкървавен, се хвана за крака му, но Отрязаното ухо го отблъсна и продължи към брега.
Дженъс нададе неочакван рев.
— Ах, проклети копелета!
Видях защо крещи. Стотици тъмни фигури припкаха по брега към газещите моряци. Бяха високи половин човешки бой и изглеждаха направени от твърда черупка и остри бодли. В този момент през бурното небе се показа слънцето и видях, че това са малки хора, диваци, въоръжени с тризъбци, щитове и други оръжия, направени най-вероятно от някакви черупки. Десетки от тях се хвърлиха в прибоя към моряците. Отрязаното ухо изрева и се опита да избяга, но те наскачаха отгоре му. Малко по-късно проснаха и него, и другите моряци на брега. Един от малките войни се наведе и си отряза дълго парче месо от гърчещото се, пищящо тяло на Отрязаното ухо.
Дивакът вдигна кървящо парче кожа, изкрещя някаква заплаха към кораба, после отвори уста и нагълта парчето цяло, като някой хищник. Обърна се и се наведе над Отрязаното ухо за още. Не можехме да направим нищо друго освен да гледаме как диваците ядат живи нашите другари.
ГЛАВА ОСМА
ВОЙНЪТ В КЕХЛИБАР
— Следвай ме! — викна Дженъс и задърпа една рибарска мрежа, опъната на две пречки покрай борда. Риба ли щеше да лови? Нали след малко всички щяхме да бъдем изядени от тези ужасни джуджета на брега. Дженъс отново извика и аз пуснах парапета, за който страхливо се бях вкопчил, и му се притекох на помощ. Откачихме мрежата, Дженъс я хвърли на рамото си и скочи през борда. Нямах време за мислене и го последвах, плискайки и скачайки през рифа в плитчините… знаех, че е луд, но аз бях още по-луд.
Дженъс викаше към хората на брега. Отначало не разбрах думите му, но после осъзнах, че са на езика на търговците.
— Пазете се! Духове! — крещеше той. Пазете се! То-ва са лоши хора. Пазете се! Духове! Пазете се! — Вече бяхме сред враговете. Те може би си бяха помислили, че сме луди, защото вместо да ни нападнат като истински диваци, се отдръпнаха, зазяпаха ни учудени и отпуснаха щитовете и копията си. — Лоши хора… Пазете се от духовете — продължаваше да крещи Дженъс и те се отдръпнаха, за да ни направят път. Видях изплашени лица, вцепенени лица, дори благодарни лица, докато тичах между тях. Всяка стъпка, която правехме, и всеки вик, който надаваше Дженъс, ги караха да вярват, че са се сблъскали с ужасна заплаха, но не ние сме тази заплаха. Докато тичахме към групата, която се угощаваше с нашите другари, Дженъс развърза мрежата и завика:
— Назад! Дръпнете се назад! Пазете се! Има духове! Диваците се дръпнаха, а Дженъс развъртя мрежата и я хвърли върху труповете. После се обърна към боеца, който беше отправял заплахи към нас, докато бяхме още на кораба. Той беше един от водачите.
— Благодаря на боговете, че заклахте тези хора — каза Дженъс с безкрайна признателност. — Моля ви, кажете ни кои са боговете, които благославят тези места, и ние веднага ще им принесем жертва. Защото ние сме от Ориса и целият свят знае, че почитаме боговете.
Чух как диваците заповтаряха думата „Ориса“. Разнесоха се учудени възклицания. Тук бяха чували за нашето речно царство, но очевидно ние бяхме първите, които виждаха с очите си.
Боецът се опули, запристъпва от крак на крак и направеното му от раковини оръжие затрака.
— Тези ликантийци са били ваши врагове, така ли? — попита той. Чух още тракане — приближаваха се и други бойци.
— Да си ликантиец означава да си враг на добрите хора — заяви Дженъс. Чу се гневно мърморене, после възгласи на одобрение. — Но тези хора, които вие убихте, бяха най-лошите — продължи той
