— Какво направи, човече? — изръмжа Дженъс, изоставяйки обичайното уважение към един жрец. — Дадох ти добри пари и достатъчно много. Дори ти казах най-доброто място, откъдето да купиш духове на вятъра. Защо не ме послуша?
Касини поклати глава. Нищо не отговори.
— Ще ти кажа какво си направил — каза Дженъс. — Мислил си, че можеш да купиш нещо евтино и да прибереш в джоба си остатъка. Мислил си, че си достатъчно хитър и можеш да надушиш добра стока и между евтината. Прав ли съм?
Касини пак не отговори. От погледа му разбрах, че обвиненията на Дженъс отговарят на истината. Видях също как по страните му изби червенина и разбрах, че в него се борят чувството за вина и гневът. Това не биваше да се случи. Измамник или не, глупак или умник, ние имахме нужда от Касини. Орисианският закон и властта на Съвета на жреците го бяха включили в нашата група и той трябваше да остане в нея до завръщането ни.
— Сигурен съм, че е станала грешка, Дженъс — намесих се аз. — Може би е сбъркал адреса.
Касини се улови за това.
— Така е — каза той. — Бях сигурен, че съм отишъл, където каза. И платих пълната цена. Съжалявам за грешката.
— Недей й отдава толкова голямо значение — казах аз. — Всички правим грешки. И моля те, извини капитан Грейклок за неговото избухване. Жегата изнервя всички ни.
Дженъс разбра какво целя с тези приказки и бързо промени тона.
— Прав си — каза той. После се обърна към Касини. — Моля те да ми простиш за грубостта ми. Не издържах.
— Няма нищо за прощаване — отвърна Касини. — Всичко е забравено. — Всички се усмихнахме и отидохме да хапнем нещо. Аз обаче разбрах, от напрегнатата усмивка на Касини, че невъздържаните думи на Дженъс няма да бъдат забравени.
Ветровете, които беше обещал Дженъс, не дойдоха и дните минаваха в потиснато настроение. Белият „Китиуейк“ дрейфуваше с отпуснати, безжизнени платна, ние лежахме на сянка, ако можехме да намерим такава, и дишахме тежко като кучета. Един ден, докато седях под чергилото и си подавахме с Дженъс кана с добре разредено вино, си спомних за срещата ни през онази първа нощ, когато Лийго и неговите копои ме бяха сгащили в кръчмата.
— Помисли по това, Дженъс — казах аз. — Може би моята коса все пак носи щастие. Благодарение на нея попаднах в лапите на Мелина, което на пръв поглед изглежда като нещастие. Но делата на боговете наистина са чудни, защото без това нещастие може би никога нямаше да те срещна и да предприемем това пътешествие. А пък и самата среща беше най-голямото щастие, което може да си представи човек. Защото ако ти не беше потърсил място, на което да се облекчиш, Лийго сигурно щеше да ме убие.
Казах това като шега, но Дженъс не се усмихна. Дори се намръщи, борейки се за момент с някакво вътрешно вълнение.
— Срам ме е да кажа, че тази среща не беше случайна — отговори той. — Мисля, че е време най-после да призная какво се случи в действителност. — Той отпи една голяма глътка вино и после продължи: — Мийна дойде при мен след като си отказал предложената от него помощ. Каза, че някакъв мъж от благороден произход, изглежда, щял си създаде неприятности. Отговорих му с пренебрежителен смях. Какво ме беше грижа за синовете на богатите хора? — Той ме погледна, но аз не реагирах, защото бях смутен от това закъсняло признание. — После си помислих, че в това може да има някаква възможност — продължи той. — Както знаеш, търсех помощ за осъществяване на това пътешествие още от пристигането си в Ориса. Не знаех дали ти си човекът, който би могъл да ми помогне, но си помислих, че си заслужава да опитам.
— Значи през цялото време си чакал отвън? — попитах аз.
Дженъс кимна.
— Трябваше да се намеся било поради служебните си задължения, било просто като въпрос на чест, и то още при първите думи на Мийна, но съм длъжен да призная, колкото и да ме е срам, че действах от егоистични подбуди.
Бях очарован от признанието му. То правеше Дженъс да изглежда повече като обикновен човек. Не се усъмних нито за момент, че оттук нататък нашата дружба ще разцъфти на честна основа. Иначе защо ще прави това признание? Защо да представя в лоша светлина собствените си постъпки? Още като младеж бях научил, че силата е лоша защита и че хората се ръководят от най-различни подбуди. И макар сега да вярвам, че Дженъс беше мой приятел, той не можеше да не разчита на моята слабост. Защото той беше обсебен от идеята си.
Налях още вино; чутото ме накара да забравя горещината.
— Благодаря ти за признанието — казах аз. — Само силен човек може да признае своята грешка. Дженъс се засмя мрачно.
— Аз имам повече грешки, отколкото сили, приятелю, — отговори той. — Но все пак оценявам думите ти.
— Ти си много странна личност — продължих аз. — Сестра ми те обяви за луд, лош и опасен. А тя рядко греши. Разкажи ми за себе си, ако искаш. Зная само онова, което съм чул по площада, и някои намеци, които си правил за себе си. Как се оказа тук с мен да очакваш някой мързелив бог да ни прати вятър?
Лицето на Дженъс помръкна. Отначало помислих, че съм го обидил с желанието си да ми каже нещо за себе си. Следващите му думи обаче ме смаяха.
— По дяволите боговете — каза той с пресипнал глас. — Те никога не идват, когато имаме нужда от тях. Пристигат само когато нещастието е пълно. Не разчитай на тях, Амалрик. Защото те са подли и лукави като демоните.
Толкова се слисах от богохулството му, че не можех да си отворя устата. Дженъс продължи:
— Позволи ми да ти кажа какво става с онези, които се уповават на боговете, вместо да разчитат на себе си. Както знаеш, когато родителите ми се оженили, майка ми била дъщеря на орисиански благородник, а баща ми — принц на Кострома. Когато той се завърнал в родината си със своята булка, баща му бил умрял и простолюдието го очаквало да го направи цар. Това била голяма отговорност, а и имал братя, които били готови да поемат бремето, но хората желаели него… и той приел с голяма неохота.
— Защо не искал да стане цар? — учудих се аз.
— Поради много причини, както сам ще разбереш, ако живееш достатъчно дълго. Но в Кострома царската участ беше особено трудна. Защото царят на Кострома отговаряше за щастието на града. Според закона, когато градът бъде засегнат от бедствие и няма никаква надежда, царят трябваше да принесе в жертва своя живот за благото на царството. Семейството на майка ми е било до известна степен право, като е смятало Кострома за варварска страна. Но моето семейство беше много по-цивилизовано, отколкото са го смятали. През малкото години, прекарани с родителите ми, аз имах високообразовани учители и това компенсираше липсата на цивилизация.
— Прости ми, ако разчоплих болезнена за теб рана — прекъснах го аз, — но съм чул, че родителите ти са починали. И говориш в минало време. Тази история има ли нещо общо с това?
— Много общо — отвърна Дженъс. — Кострома имаше много врагове, но баща ми използуваше своя ум, за да ги поддържа разединени, и войниците си, за да не допусне до дойдат близко до нас. Един ден обаче пристигна новината, че към нашите земи се придвижва голяма орда. Не зная кои бяха те, или са, защото бях много млад, за да зная нещо повече от това, че са опасни и особено зли. Баща ми изпрати разузнавачи, които се върнаха и съобщиха, че ордата била толкова голяма, че нямало никаква надежда. Кострома беше обречена.
— Тогава баща ми облече свещените си одежди, взе хоругвата на нашия бог — защитник и излезе на полето извън града, където беше вражеското войнство. Там остави хоругвата на земята и се обърна към бога да приеме неговата жертва и да спаси града. Така искаше този бог. Няма да назова неговото име, за да не би моята омраза да му даде живот.
— Врагът нападна, а баща ми стоеше между нападателите и града. Отново призова за помощ, без да помръдне от мястото си. Един конник се изсмя и с един удар отсече главата му. Тялото му се строполи, а конникът надяна главата на върха на копието си и поведе армията през портата на града. Избили всички, които се съпротивлявали, и отвлекли онези, които се предали, за да ги продадат като роби. Между загиналите била и майка ми. В известен смисъл това беше за добро, тъй като за да бъде пълно унижението,
