всички принцеси били предадени на тълпата да ги измъчва.
— Какво се е случило с града научих по-късно, защото през този ден бях с баща си. Макар че едва стигах до кръста му, аз бях принц и знаех, че при тази жертва трябва да стоя до него. Когато той падна, се помъчих да вдигна хоругвата. Спомням си колко тежка беше. И колко бях изплашен. Знаех обаче, че ако я вдигна и призова бога, той бързо ще дойде и ще оправи всичко. Някой препускаше към мен, викаше и размахваше сабята си. Ударих го с хоругвата, но той я отмести, вдигна ме от земята и ме тури на седлото зад себе си.
Очите на Дженъс се изпълниха с мъка.
— След битката ме затвориха в кошарите за роби.
— Но си успял да избягаш — отбелязах аз. — Иначе нямаше сега да си тук и да ми разказваш всичко това.
— Не — отговори раздразнено Дженъс. — Извървях много левги път, едва жив от умора и жажда. Накрая пристигнахме в Редонд, на пазара за роби, където един доставчик на ликантийската армия започна да се пазари за мен, сякаш бях някоя овца от стадото на баща ми.
Гледах глуповато, малко изненадан от себе си, че не се отдръпвам от него, след като току-що ми беше признал, че произхожда от най-ниската каста. Отново погледнах човека с черната брада и с белега на бузата и видях в него само приятел.
— И как остана жив? Сигурно си избягал и си се върнал у дома. Да, сигурно е станало точно така.
Дженъс отново поклати глава.
— Не. Останах. А що се отнася до Кострома, градът вече не съществува. Враговете ни го сринаха до основи и разпръснаха камъните по полето. Сега там живеят само диви зверове. — Той извади танцьорката изпод ризата си. — Само това ми остана да ми напомня за баща ми. Това е единственото, което съхранява спомена за него. И за майка ми. През този ден статуетката се счупи, а беше и толкова потъмняла, че никой не виждаше някаква стойност в нея, за да ми я вземе.
Дженъс пресуши чашата си и направи знак за още. Бързо му я напълних. Горях от желание да науча и останалата част от историята.
— Бях роб на войниците много години — продължи той. — Отначало работех в кухните или чистех клозетите. Бях много неприятно момче за всеки, който се опитваше да ме насили, пък имах и нож. Откриха, че ми се удават езиците. Събраха войска, която щеше да се бие близко до Кострома, а аз знаех местния език, така че взеха и мен. Оттогава пътувах навсякъде, където отиваше войската. Научих се да убивам. Отнасяха се към мен с презрение, но ме насърчаваха да упражнявам дарбите си, така че с времето опознах много народи и много култури.
— А как си се освободил? — попитах аз.
— Ликантийците са лоши хора и аз ги презирам — отговори Дженъс. — Но те имат един обичай, с който превъзхождат орисианците. Позволяват на робите да купуват свободата си. Така те могат да достигнат до всяко обществено положение. Точно това направих аз. Спестявах всяка пара, която можех да припечеля… или да открадна. Накрая имах достатъчно, за да си купя свободата. От дете исках да се върна в родината на майка ми. Но няколко години гордостта не ми позволяваше да го сторя. Гордостта и още нещо.
Той отново погали с пръсти верижката с танцьорката и продължи:
— Това ме спаси да не полудея през всичките тези години. През безбройните нощи си мечтаех за Далечното царство, представях си, че е чудесно място, дори над обиталищата на боговете. Място, където никой не е роб на другиго и всички са любезни един към друг. Където и да отидех, каквото и да вършех откриването на Далечното царство ръководеше действията ми. Детска мечта — да! Но тя се превърна в нещо по-голямо. Заклех се да го видя лично. Така че останах на служба при ликантийците и достигнах до чин капитан. Продължих да спестявам, докато натрупах достатъчно, за да напусна окончателно този град.
— Мен мечти не биха ме спасили от полудяване — подхвърлих аз. Говорех много уверено, защото не можех да си представя, че мога да бъда нечий роб.
— Ще се изненадаш, приятелю — отвърна Дженъс, — какво може да стори човек само за още една глътка въздух. А колкото до лудостта, може би аз съм луд. Но, както казах, ако ми е останал капка здрав разум, той се дължи на моята мечта. Изучавах езици. Изучавах хората така, че да мога да ги виждам от всяка страна, както и да прониквам в сърцата им. И сигурно няма да те изненада, ако ти кажа — защото забелязах, че ме наблюдаваш, докато се занимавах в моя тих ъгъл на кораба — че проявявам неприличен интерес към жреческото изкуство. Говорех с шамани от далечни селища, изучавах обичаите на варварските жреци. Надявам се, след като ти признах, че поназнайвам нещо от магьосничеството и съм проучвал древни книги, продължаваш да ме имаш за приятел.
— Досетих се още когато ми даде зъба от пор — отвърнах аз. — И макар да зная, че според жреците е грешно за обикновените хора да упражняват техния занаят, моето собствено мнение за тези кучи синове е толкова лошо, че признатият от теб грях ми се струва незначителен. — Казах го храбро, но вътре в мен нещо трепна, когато си спомних лъжата на Дженъс пред жреците по време на изпитанието. Молех се тази лъжа да не бъде разкрита.
Прикрих безпокойствието си със смях и отново напълних чашите. Вдигнах тост:
— За новите приятели и старите врагове!
Чашата на Дженъс иззвънтя о моята.
— Какво ще кажеш за ветровете? — попитах аз, връщайки се към началото на нашия разговор. — Кога мислиш, че ще дойдат?
Дженъс вдигна рамене.
— Когато най-малко ги очакваме. — После се обърна и заспа.
На следващата сутрин открихме, че корабът затънал в огромен пласт морски водорасли. Някои се отчаяха и мислеха, че измъкването е невъзможно. Миризмата на гнило беше непоносима. Още по непоносимо беше чувството, че сме наблюдавани. Това чувство се превърна в увереност, когато един моряк извика и видяхме в морските водорасли две огромни очи. Бяха на една корабна дължина пред носа. Виждахме ги много добре. Бяха жълти, прорязани от червени вени, изпълнени с кръв. Наблюдаваха ни, а водата около тях лекичко се вълнуваше и излизаха мехурчета, сякаш съществото се хранеше. Капитанът заповяда на един моряк да се качи на върха на мачтата, за да види дали има и други такива същества. Той се заизкачва и съществото бавно извърна очи, за да го наблюдава.
Точно преди да достигне върха, от водата изскочи огромен кабел от жива плът. Морякът изпищя, когато езикът — защото това беше език, покрит с малки, остри зъби — се уви около него и го дръпна надолу. Човекът се извиваше и бореше, а езикът го теглеше надолу във водата, към все още неясното същество. Чу се последен нечленоразделен писък, после морякът изчезна. Под водораслите последва кратка борба, водата почервеня. Очите се заеха отново със задачата си… да ни наблюдават.
Настъпи нощ, каквато никога не бях преживявал. Не можехме да виждаме очите на съществото, но знаехме, че продължава да ни наблюдава. Чух някои да плачат. Чух изплашено шушукане. Чух вик: „Демонът иска червенокосия!“ Дженъс и Мийна отидоха при войниците. От гласовете им се разбираше, че и те са изплашени като моряците. Мийна ги успокояваше, подготвяше ги за дежурство. Не знаехме откъде ни застрашава най-голямата опасност — от наблюдателя в морето или от себеподобните ни.
Потънах в неспокоен сън. Беше сън на странни гласове, но без никакви образи. Чуваше се непрекъснато шептене, чийто характер не можех да определя, но знаех, че се обсъжда моята съдба. Появи се призрачна светлина, която прерасна в сини пламъци, издигащи се все по-нагоре и по-нагоре, сякаш раздухвани от магия. Исках да избягам, но краката ми тежаха като стоманени колони. Чу се вик, който прониза като с нож душата ми и от пламъците изскочиха двамата властелини от Ликантия. „Вдигни ветровете!“ — извика единият и гласът му прозвуча като гръмотевица.
„От север и юг — извика другият, — от изток и запад. Събирайте се, ветрове. Събирайте се.“ Неговият глас беше като светкавица.
„Търси червенокосия — заповяда гръмотевицата. — И другия, който се нарича Грейклок. Намери ги в моретата, където не духат ветрове.“
„Духайте силно, духайте бурно — викна другият. — После още по-бурно и още по-страшно. Духайте, ветрове! Духайте!“ От пламъците избухна черен облак и властелините изчезнаха. Облакът беше настръхнал от черни сили, които се въртяха ту в една, ту в друга посока. И изведнъж видях властелините в облака.
