да ти е подръка. Сабята ще ти е неудобна и често ще я забравяш край лагерния огън или завързана на седлото, особено точно когато най-много ще ти трябва. И тогава твоето спасение ще зависи от този кинжал. Единственото друго, от което имаш нужда, е малък нож да си режеш месото. Най-обикновен малък нож. — Съгласен ли си с мен, майстор Канадис?

— Напълно.

— Вие двамата разбирате повече от мен от тези неща — казах аз. — Понякога се чувствам не ръководител на експедицията, а стар богат перко, заслепен от ласкателства.

— И всички ние проститутки, които те доим — отвърна Дженъс и се засмя, после добави: — Още едно нещо. Докато не сме свършили с въпроса за, хм, суетата. Косата ти. Познавах големи вождове, които се гордееха с къдриците си и предизвикаха врага да ги отреже. Възхищавах им се. Отдалеч. Особено по време на бой. Ние ще пътуваме през места, където хората мислят, че ще получат божията благословия, ако хванат червенокос мъж и го хвърлят от най-близката скала. Или за по-богата реколта, или просто за по-добро време през следващия ден.

Замислих се. На устните на Дженъс се появи лека усмивка. Спомних си двора на замъка и хрътката.

— Щом се върнем в странноприемницата, ще кажа на Ийнес да ме остриже като овца — обещах аз и извадих кесията си, за да платя.

Касини, който бе слушал, но през цялото време бе мълчал, си купи една екзотична рапира и съпътстващия я кинжал.

— Не ми подавай огледалото — помолих Ийнес. — Просто ми кажи на какво приличам. — Попипах се. Дългите ми къдрици ги нямаше.

— Може би — отвърна Ийнес замислено — на каторжник.

— Или на крадец, който ще трябва да целуне камъните — обади се Дженъс от ъгъла.

— На престъпник! — изпъшках аз. — На осъден на смърт.

— Много си груб, господарю. Би могъл да минеш за аскет, обрекъл се на безбрачие.

— Да бе — каза Дженъс. — Или дори за евнух.

— Смятам — казах аз — да отида в стаята на жреца Касини и да го попитам дали може да ми направи една малка магия за плешивост.

— Е, мен тази магия вече не ме лови — каза Ийнес и се потупа по голото теме. — Но все пак внимавай, господарю. Малките магии понякога стават големи.

— Май щеше да е по-добре да ме хвърлят от най-високата скала, а не да ви слушам — казах аз. — Дженъс. Ти ме накара. Сега ще ми купиш една ракия… не, няколко ракии…

Станах и вдигнах новата си сабя. Още не бях свикнал с нея — беше малко по-тежка от рапирите и сабите, които носеха в Ориса. Ийнес внимателно събираше чаршафите, които бе проснал на пода преди да започне да ме стриже. Напъха ги в една кожена торба.

— Погледна ли дали някоя къдрица не е останала? — попита Дженъс съвсем сериозно.

— Да, капитане. Нали това ми е работата, откакто ме направиха негов телохранител. Пък и от по-рано, още когато господарят беше ревящо пеленаче. Да внимавам с косата, да внимавам с изрязването на ноктите, да внимавам с мъха, който той през онези години смяташе за брада. Да внимавам дори с бълвоча му, когато се напие като свиня. Макар че имаше и моменти, когато с радост бих продал малко от моя господар на някоя лоша магьосница при условие тя да му налее в главата малко вежливост и здрав разум с някоя магия.

— Добре — каза Дженъс, без да се усмихва. — Само не хвърляй космите навън, моля те. Хвърли ги в помийната яма и преди това провери дали водата тече достатъчно силно.

Усмивката на Ийнес изчезна, той стана сериозен като Дженъс.

— Точно така ще направя — отвърна той. — Не зная дали имам някакво предчувствие, или просто понеже сме в този град на мъртви камъни и прокълнати души, но постоянно си мисля, че всеки момент може да ни сполети беда.

Всички кръстосахме пръсти. Ийнес въздъхна.

— Толкова е лошо — каза той, — че дори с нетърпение очаквам океана, където ще бъда принуден да държа главата на господаря Амалрик над борда, когато пребледнее, и да го уча, че повръщането срещу вятъра не се препоръчва. Слава богу, моят стомах е достатъчно издръжлив. — Той вдигна торбата и излезе.

— Доколкото знам — казах аз, — Чатърбокс Ийнес никога през живота си не е пътувал по вода, освен може би в градското езеро.

— Той ми напомня за моята дойка — усмихна се Дженъс. — Кара се, сърди се, оплаква се, но винаги…

Писък прониза нощта. Изкочихме навън. Дженъс вече държеше сабята си в ръка, аз също измъкнах моята. Изтичахме по стълбите и слязохме в двора. Войниците на пост при вратата се взираха навън с оръжия в ръце. От стаите заизлизаха и другите войници.

— Ийнес е! — извика единият часови и посочи към улицата, без да напуска поста си. — Ей сега излезе и…

Не чух останалото, тъй като изскочихме през вратата. Дженъс грабна една от факлите, забучени пред нея. В дъното на улицата видях хора. Извикахме и се хвърлихме натам. Един от групичката изчезна в тъмнината, останаха двама. Мернах вдигната за удар ръка и след миг на калдъръма остана само едно проснато тяло.

Беше Ийнес. Обърнахме го. Имаше две рани: едната на ръката, костта беше счупена, и втората в гърдите, много дълбока. Беше още жив.

— Извикай Касини — заповядах на Дженъс и той изкрещя да доведат жреца с билките му. Чувах стъпки на тичащи към нас хора.

Ийнес отвори очи и ме видя.

— Те… не я взеха. Не им я дадох — успя да каже той. — Искаха…

— Недей да приказваш.

Дженъс коленичи до мен. Ийнес стискаше малката кожена торба, в която бяха отрязаните ми къдрици. Стомахът ми се сви. Бандитите са си мислили, че добре облеченият дребен човек носи торба с пари.

— Казаха… че искат онова… което е от теб… че ще ми платят много пари, ако им го дам. А ако… — Ийнес пое дълбоко въздух — въздух, който не помагаше на разкъсаните му бели дробове.

— Дръж се — казах му аз. — Касини е добър жрец. Знае всякакви лекове и заклинания. Ще се оправиш.

Ийнес поклати глава.

— Не — прошепна той. — Една услуга, господарю. Една последна услуга. — Знаех, че умира. — Освободи ме — успя да промълви той. — Нека да умра като свободен човек.

Това не беше услуга… аз бях виновен, че Ийнес ще умре тук, на този неравен калдъръм, в този проклет град. На това беше единственото, което можех да сторя за него. Опитах се да намеря подходящи думи — никога не бях освобождавал роб. Дженъс ми дойде на помощ.

— Повтаряй след мен — нареди той. Започнах да повтарям като ехо.

— Аз… Амалрик Антеро от Ориса заявявам, че този роб Ийнес, Ийнес от… от.

— От Мангифера — промълви той.

— …от Мангифера… е свободен човек и не дължи повече уважение никому… освен на онези, които стоят над него по положение или длъжност… има право на собственост… на жена… на деца, които също ще бъдат свободни… има право на свой собствен живот… своя собствена смърт… Аз Антеро, Амалрик заявявам… доброволно и открито… тук, под погледа на боговете… че неще имам никакви претенции сега и навеки… към този мъж, неговите деца, неговото семейство или неговата душа.

Ийнес отвори уста, за да ми благодари или пък да се усмихне. После погледът му се промени, вече гледаше през мен, гледаше зад мен. Не виждаше нищо. Тялото му изведнъж натежа.

Не можех да видя ясно лицето му. Някой взе тялото от мен. Дженъс ми помогна да стана. Тогава си спомних: взех шепа пръст измежду камъните и я поръсих върху тялото на Ийнес. Духът му нямаше да странству-ва по земята. Заклех се, че ще изпълня останалите си задължения, така че Злокобният вестител да го приеме, и че ще отмъстя за убийството му. Но не чувствах никакъв гняв. Само мъка и голям срам, защото през всичките тези години на вярна служба така и не бях попитал най-верния си слуга и мой най-

Вы читаете Далечно царство
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату