Засмях се, без да се обидя. Касини може би беше на друго мнение, но аз се бях отказал да водя експедицията така, сякаш трябваше да демонстрираме някакво превъзходство. В края на краищата не бяхме армия.
— Всеки, който мисли, че може да предложи нещо по-добро, има думата. Иначе няма да имаме никакъв шанс да достигнем до Далечното царство. Ще пътуваме без знамена и сигнални тръби, анонимно, както предлага капитан Грейклок.
Дженъс кимна, все още изглеждаше малко засрамен. Ийнес прихна и каза тихо, така че само аз да го чуя:
— Лъвовете не обичат мърша.
Пътувахме бързо, макар и предпазливо. Предпазливостта беше особено необходима поради многото пари, които трябваше да носим. Ако експедицията ни почваше от някое друго място, нямаше да имаме нужда от много пари в брой, а средствата, които биха ни потрябвали за търговия и за всякакви други нужди, бихме могли да изтеглим от местните банки с кредитно писмо от баща ми. Но тъй като пътуването ни трябваше да започне от Ликантия, това не беше възможно. Градът от много отдавна беше не само наш военен неприятел, но и жесток търговски конкурент. Най-омразните врагове на баща ми, един род на име Саймън — сега оглавяван от най-младия, но според баща ми и най-лош син, Нису — бяха ликантийци. Хората от този род не само ни бяха изиграли в някои частни тристранни търговски споразумения, но, баща ми беше сигурен в това, бяха използували информацията за нашите търговски операции, за да наемат местни бандити и на няколко пъти да нападнат от засада керваните ни. Така че той ме бе посъветвал да бъда много предпазлив, докато сме в Ликантия.
Пътуването премина без произшествия… с изключение на магьосницата. Пътят беше тесен, с дълбоки коловози и минаваше под огромни изкорубени дървета. Всички бяхме нервни, тъй като мястото предоставяше идеални възможности да бъдем нападнати от засада. Неочаквано пред нас се появи жена и ни препречи пътя.
Беше гола, но не можеше да съблазни никой мъж без настойка десет пъти по-силна от онази, която бях дал на Мелина. Стори ми се млада, но не бях сигурен, тъй като беше много мръсна; единствената й баня сигурно беше била още в утробата на майка й. Беше руса и чорлава. Преди коларите да успеят да дръпнат поводите, тя вдигна ръка с длан към нас и воловете спряха, сякаш ударени между очите с касапски чук. Войниците разтревожено зашушукаха и сержант Мийна веднага ги скастри. Жената вдигна и другата си ръка: от нея провисна въже.
— Налог… любовен данък — изпя тя.
— Ние не плащаме, майко — каза единият колар. Тя разлюля въжето.
— Налог… или това въже… тази връв… този конец… увисва безсилно, люлее се безпомощно… храбри войници… люлее се безпомощно, увисва безсилно и никой от вас няма да може да си оправи жената… люлее се безпомощно… увисва безсилно… — Войниците се развълнуваха и се развикаха, въпреки издадената от Мийна команда.
Касини слезе от коня си и мина напред. Вдигна глава нагоре, където слънцето се провираше между клоните, а после, мило усмихнат, се обърна към магьосницата:
— Ах, жено, жено, ти виждаш онова дърво… виждаш онази сянка… сянката на онова дърво е онова дърво… корените на онова дърво са дълбоко, дълбоко в земята… — монотонно нареждаше той. — Ти ще станеш като онова дърво, ти ще станеш, трябва да станеш… и никой пътник не ще те вижда… и следващият, който мине, ще носи брадва и ще отсече твоето дърво.
Жената сякаш се беше превърнала в статуя. Виждах как се мъчи да помръдне устните си. Касини се изсмя злорадо и каза:
— Ти можеш да говориш, ти можеш да говориш, ти имаш благословията ми за това, о, дърво.
— Извинявайте, извинявайте — промълви тя. — Не знаех, че има някой, чиято сила е по-голяма от моята. Моля да ми простите.
— Не от мен, о, дърво — каза Касини. — Искай прошка от тези мъже, които ти нарече смели войници.
— Мъже от желязо, мъже от желязо, вие сте като желязо, когато правите любов, въжето изчезна, връвта си отиде, конеца го няма, той никога не е бил изпреден… вие сте от желязо, вие сте от стомана.
— Благодаря ти, жено — каза Касини, върна се и се качи на коня. — Амалрик — попита той, — има ли някаква причина, поради която да не я оставим на съдбата й?
Жената изплака.
— Ти си дърво, о, дърво — изрече жрецът и настъпи тишина. Гледах вцепенената жена. Гледах ужасената жена. Не. Нямаше никаква причина. Извадих от кесията си три златни монети, пуснах ги на пътя и казах:
— Да си върви.
— Ти чу, о, дърво — започна Касини неохотно. — Ти ще бъдеш свободна, но трябва да стоиш тук, ще стоиш тук, трябва да стоиш, докато сянката на онова дърво престане да пада върху теб.
Кимнах на коларите и те удариха поводите о гърбовете на воловете. Прекараха колата покрай магьосницата и продължихме. Когато стигнахме завоя, обърнах се да видя за последен път гърба на жената, застинала насред пътя. Приличаше на фигурите от фриза по Божията улица.
Дженъс яздеше до Касини.
— Интересно заклинание.
— Така е — съгласи се жрецът. — Просто заклинание… но помага безкрайно много, ако трябва да се приложи върху някой по-прост човек.
Озадачих се. Казаното от Касини някак си не се връзваше. Нали заклинанията действаха по един и същи начин върху всички, от благородник до селянин, от господар до роб… А може пък да не е така? Тракането на колелата и чаткането на копитата върнаха мислите ми към действителността.
Вече не се движехме по черен път, а по паваж. Пред нас имаше дървена преграда, я до нея ниска постройка. Оттам изтичаха петима войници, спряха до пътя и ни огледаха внимателно. Бяха облечени в хубави, чисти дрехи и държаха оръжието си като опитни бойци. Един от тях, предполагам офицер или сержант, ни извика да спрем. Митница.
— Кои са пътниците ти? — попита той.
— Господин Амалрик Антеро, търговец от Ориса, и неговата свита.
По лицето на мъжа премина гримаса.
— Минавай… чакай. — Той отиде до Дженъс и внимателно го огледа. Понечи да каже нещо, после спря и отстъпи назад. — Минавай. Добре дошли в Ликантия.
— Тонът му беше като на данъчен агент.
Колата тръгна напред. Пришпорих коня си, за да настигна Дженъс.
— Какво стана?
— Позна ме — отговори той. — Канеше се да ме пита какво търси един ликантийски офицер в свитата на орисиански торен червей, но след това реши… че може би съм шпионин и се връщам от изпълнение на задача.
— Значи не е чул, че си напуснал ликантийската армия.
— Много ликантийски войници биват уволнявани или дори разжалвани под удара на барабана, за да започнат изпълнението на някоя тайна задача.
Сега се изчервявам на тази си наивност, но тогава зяпнах от изненада и запитах:
— Сериозно ли говориш? — Дженъс не ми се присмя, просто се навъси и кимна. Около нас се издигаха високи сгради. Вече бяхме в Ликантия.
Намерихме една странноприемница и започнахме последните приготовления. На войниците не беше казано нищо за посоката на нашето пътешествие и, разбира се, за мечтаната от нас цел — Далечното царство. Те имаха задължението да охраняват златото и да ни оказват всякаква необходима помощ. Ийнес беше наш майордом и иконом, а Касини бе натоварен със събирането на амулети и други магически принадлежности, като например духове за попътен вятър. Аз трябваше да осигуря кораб, който да ни извози през Тясното море до най-далечното валорианско пристанище, познато на Дженъс. Докато разглеждах неговата карта, отново се смаях, че толкова малка част от този регион бе проучена: Редонд, пристанището, където отивахме, беше само на два пръста от Ликантия по море; точно на изток от него беше Пипереният
