мярката, която — вашата дума е „съдбата“ — е наложила.
Винетца понечи да му отговори, но в този момент първият взрив изплющя през гробището.
И двамата затичаха към помещенията на охраната, разположени в един тунел пред тях.
Седмица преди това подкупени стражи бяха зазидали заряда в караулната колиба на стражата при главната порта.
Първата експлозия беше малка. Алекс я беше съставил от експлозив, глинено гърне и парченца мрамор, напъхани в него. Сега мраморчетата се разхвърчаха, поразявайки десетината стражи, разположени около портите.
Алекс беше разположил заряда под нивото на кръста.
— Колкото повече рев и ранени, повече ще се разсеят — беше казал.
Винетца настрои ракетомета на обхват и заряд и го вдигна. Прицели се. Докато броеше до десет, чу виковете на офицерите, които подкарваха отделенията си за борба с безредици, за да ги преведат през тунела в затвора…
Натисна бутона. Ракетата изфуча от гърлото, изкашля се за проба и мощният заряд се натресе в целта.
Винетца залегна. Плътният заряд проби тухлената стена и експлодира в тунела.
Докато тя се надигаше, покривът пред очите й рухна. Тя скочи и затича към позицията на Алекс.
— Ако не бях глупак, нямаше да съм тук. Втори и трети заряд. — Алекс натисна взривяващия панел под робата си. Нови два отвличащи заряда избухнаха от различни посоки на затвора. — Гвардията е наш дом. — Четвърти и пети заряди. — Изгърмя и тях. — Време е да си ходим. — Завъртя ключа на главния заряд. И се обърна. С любопитство.
Дромът престана да съществува. Както и стената.
Ударната вълна издуха главната стена, огромни тухли полетяха през тясното пространство и разбиха вътрешната стена на затвора. Тя се срина. Затворниците зареваха от страх и болка.
Алекс грабна уилигъна от земята до себе си и го надигна, готов за стрелба.
През зейналата стена се запрепъваха зашемтени затворници.
— Дай! Дай! — зарева той. Те нямаха нужда от голямо насърчаване. — Хайде, Стен, момко мой! Време е да се махаме. — И врътна последния ключ. Змиевидният заряд, разстлан по паважа само преди няколко мига, изгърмя право нагоре, към нахлуващите стражи.
Той подхвърли в движение оръжието на Стен.
— Да се махаме! Взе да ми омръзва да се мотам тук без работа.
Стен се засмя, коленичи и запръска куршуми по улицата. А след това номадите, все още слисани, последваха двамата тичащи бойци.
Доктора махна небрежно с лапа. Изтрещяха два уилигъна. Четиримата пазачи на портата рухнаха, щом куршумите се взривиха в гърдите им.
Йоргенсен и Винетца заслизаха надолу с насочени оръжия, докато Стен, Алекс и номадите тичаха нагоре към тях. Алекс продължи към портите, откопча чантата с взрива и натисна брояча. Обърна се и закрачи към групата.
— По-добре да залегнем, иначе ще си гледаме собствената леш.
Всички се хвърлиха на земята.
Нов взрив и портите отхвърчаха настрани. Парчета желязо и греди се посипаха върху залегналите бойци.
— Тоя малко не съм го изчислил добре — промърмори Алекс.
Скочиха и затичаха към пустинята.
— Вие почакайте тук — нареди Са’фаил. — Моите хора наблюдават града. Ще слязат надолу да видят кой е толкова тъп, че да излезе извън Атлан без войници, които да го пазят.
Екипът автоматично зае кръгова отбрана, след което се примъкна зад скалите. Винетца измъкна от колана си манерка.
— Фал’иките са ви длъжници — заяви Са’фаил на Стен, след като отпи.
Стен погледна към Доктора. Беше негов ред. Мечокът пристъпи в средата и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Мустачките му помръдваха леко.
Стен усети как напрежението се стопи. Автоматично всички — бойци и номади — почувстваха, че дребното същество е техният най-добър приятел. В това се състоеше механизмът за оцеляване на Доктора. Неговият вид всъщност бяха храбри ловци, които бяха унищожили почти напълно дивия живот на родния си свят. Мразеха всички, в това число се мразеха и един-друг, освен по време на половата си активност и в един кратък период, след като се роди мечето. Но излъчваха обич. Доверие. Горко на съществото, което имаше неблагоразумието да спре, за да се окъпе в добрите чувства, излъчвани от това дребно създание.
— Защо — бе попитал веднъж Стен, посред тренировките им в „Богомолка“ — не мразиш нас?
— Защото — отвърна му мрачно Доктора — ме убедиха. Постепенно ни убеждават всички. Обичам те, защото трябва да те обичам. Но това не означава, че трябва да те обичам.
Доктора се поклони на Са’фаил.
— Зачитаме ви, Са’фаил, като човек на честта, тъй както вашата раса е почетна.
— Ние, Фал’иките, сме си такива. Но ония градски боклуци… — Помощникът на Са’фаил се изплю в прахта.
— Предполагам — продължи Са’фаил, — че ни освободихте поради някаква причина.
— Наистина — отвърна Доктора. — Бихме искали да ни направите една услуга.
— Ваше е всичко, което Народът на Черните шатри може да предложи. Но първо трябва да уредим един дълг с К’рийя.
— Сигурно ще разберете — каза Доктора, — че и повече от един дълг може да бъде платен наведнъж.
В шатрата беше опушено, горещо и смърдеше. Защо, помисли си Стен, романтичният номад трябва да вони толкова? Никой от принцовете им, изглежда, не разполагаше с повече вода за къпане от съплеменниците си.
Той се ухили, като видя как Са’фаил пъха церемониално с шепа храна в устата на Доктора. „Дано успее да си издърпа навреме пръстите“ — помисли си Стен.
Но общо взето, всичко вървеше добре.
Той сърдечно потупа Винетца, която седеше до него. Мъжете от племето доста неохотно бяха удостоили Айда и Винетца с пълен статут като останалите членове на „Богомолка“. Помогна това, че една нощ Винетца бе нападната от трима нахалници от племето и пред свидетели беше убила и тримата само с четири удара.
Алекс го тупна по гърба.
— Аз ти давам това като знак на чест, момко мой.
Стен отвори уста да попита за какво става дума и Алекс му напъха хапката. Стен се насили и преглътна. Стомахът му изръмжа сърдито.
— Какво беше това?
— Оченце. От домашно животно.
Стен реши да преглътне още няколко пъти, за по-сигурно.
Шатрите се простираха на мили околовръст. Екипът от „Богомолка“ и придружителите им пристигнаха в дома на Са’фаил и веднага след това ездачи на дромове препуснаха навътре в пустинята. И племената се стекоха. На самия Са’фаил се беше наложило да впрегне цялото си красноречие, за да убеди анархистично настроените племена да го последват, и само непрестанните, гръмогласно произнасяни присъди все още сдържаха буйните номади заедно.
