обели информацията люспа по люспа, като глава лук.
— А парите?
Убиецът му подаде сгънат лист. Фрейзър го огледа внимателно.
— Нали не може да се проследи?
— Разбира се. Сам ще се увериш.
Фрейзър остана доволен. Съжаляваше само, че Рюкор така и няма да разбере колко умен е той.
Убиецът прегърна Фрейзър през рамо и двамата закрачиха надалече от клетките.
— Човек все се съмнява в чуждата лоялност — заговори Фрейзър.
— Да. Така е — отвърна убиецът.
Ръката му се спусна надолу, изви се и обгърна брадичката на Фрейзър. С лявата ръка го шибна в тила. Чу се едно тъпо „хрус!“ и Фрейзър рухна. Мъртъв.
Наоколо нямаше никого. Убиецът повлече тялото към ръба на клетката и го бутна долу.
Ревовете и звуците на мляскащи челюсти приключиха случая.
Глава 24
Според Махони, Императорът се бе побъркал съвсем. Шеташе около огромен бълбукащ казан, наполовина пълен с някаква зловеща на вид смес, и си говореше сам.
— Малко от това. Малко от онова. Малко чесънче, малко масчица. А сега — пащърнак. Само една щипка. Може би — още една. Не. Я да сложа аз повечко. Такаа. — Императорът най-сетне забеляза Махони и се усмихна. — Идваш тъкмо навреме — каза той. — Подай ми ей оная кутия.
Махони му подаде грижливо гравираната дървена кутия. Императорът я отвори и изсипа шепа дълги червеникави неща. На Махони му заприличаха на изсушени екскременти на извънземни.
— Виж ги само — похвали се той на Махони. — Десет години мъка в биолабораториите, за да се получат.
— Какво са те?
— Чушки, тъпако! Чушки. Люти!
— О, страхотно. Страхотно!
— Не знаеш ли какво означава това?
Махони трябваше да признае, че не знае.
— Чили, човече. Чили. Нямаш ли чушки, нямаш чили.
— И това е много важно, така ли?
Императорът не каза нищо. Само пусна чушките в казана, натисна няколко бутона върху готварската си конзола, разбърка, след което гребна огромна лъжица от кашата и я поднесе на Махони. Загледа го напрегнато, докато Махони опитваше. Не беше ло… и после лицето му пламна, ушите му се изпотиха и той се закашля, за да си поеме дъх. Императорът го потупа по гърба с широка усмивка, след което му подаде чаша бира. Махони я изгълта. И изхриптя.
— Май съм го улучил — каза Императорът.
— Искаш да кажеш, че си го направил нарочно?
— Разбира се. От това нещо би трябвало да ти щръкнат космите на задника. Иначе няма да е чили. — Императорът наля две бири, подкани Махони да се присъедини към него и се разположи върху огромния, отрупан с възглавници диван. — Окей. За този месец си заслужи чека. Сега какво ще ми кажеш за следващия?
— Имаш предвид Торесен?
— Да. Имам предвид Торесен.
— Нула, нула, нула.
— Може би трябва да ускорим нещата.
— Щях да го препоръчам в доклада си. Но е опасно. Можем да издъним цялата работа.
— Как така?
— Заради Лестър. Той казва, че проект „Браво“ доста се е придвижил. И е успял да се добере до него. Лошото е, че ако го спипат, ще останем без човек отвътре.
Императорът се замисли за момент. После въздъхна.
— Кажи му да продължава. — Пресуши чашата си и си наля пак. — А какво става с другото нещо?
— Контрабандата на оръжие? Все още не мога да го докажа.
— Но е факт? Факт е, нали?
— Да — отвърна Махони. — Знаем със сигурност, че четири планети — уж все наши конфедерати — превозват оръжия до Вулкан.
— Пак Торесен. По дяволите! Хайде да спрем да си играем игрички с този човек. Прати Гвардията. Премажи го.
— Тази идея не е от най-умните. Искам да кажа…
— Знам. Знам. Слаб дипломатически ход. Но какво да кажем за моите „приятелчета“ на онези, другите четири планети? Не виждам причина да не мога да ги премахна.
— Направено е.
Императорът се ухили. Най-после малко действие.
— Секция „Богомолка“?
— Изпратих четири екипа — отвърна Махони. — Гарантирам, че оръжията ще спрат.
— И без дипломатически усложнения?
— Нито шепот.
На Императора това му хареса още повече. Стана от дивана си и се приближи до бълбукащия казан. Подуши го. Хубаво. Започна да пълни две дълбоки чинии.
— Нали ще останеш да вечеряш с мен, Махони?
Махони бързо скочи от дивана и се запъти към вратата.
— Благодаря, шефе. Всяка друга вечер, но не и тази. Имам…
— Люто гадже?
— Да — отвърна Махони. — Каквото и да означава това. Но не толкова люто, колкото това в казана.
И духна. Императорът се върна при чилито си. И се зачуди кои членове на Императорския двор заслужаваха да споделят компанията му тази вечер.
Глава 25
Баронът гледаше с тревога в екрана как ято техове бързо се движат из трюма на товарния звездолет и извършват последни настройки и свързвания. Ето, това беше. Още няколко минути и той щеше да разбере дали всичките тези кредити и рискове си струват.
Изпитанието на проект „Браво“ на стотици светлинни години от Вулкан и много далече от всякакви обичайни транспортни трасета.
Торесен се обърна към теха, който внимателно следеше бързо сменящите се на екрана числа.
— Готово, сър — каза техът.
Торесен си пое дълбоко дъх и му каза да започва.
— Начало на отброяването…
Совалката се закова в пространството на много километри от товарния кораб. Бордовите техове се заловиха за работа, променяйки програми в компютрите си, подготвяйки се за последния сигнал.
Вътрешността на лихтера беше изтърбушена и в двата края теховете бяха монтирали две огромни устройства — в древни времена щяха да ги нарекат реслови оръдия — всяко премерено в електрическото „дуло“ на второто.
Торесен едва чуваше отброяването. Беше се съсредоточил върху двете изображения на екрана. Първото представляваше блестяща празнота в трюма на лихтера. Другото беше извън кораба, със совалката на преден план. Техът го потупа по рамото. Бяха готови за старт. Изведнъж баронът се почувства съвсем спокоен. Усмихна се със странна усмивка на теха и набра стартиращия код.
