Стен сви рамене. От опит глава не боли.
— Ще отворим черупката. Ще им съдерем обвивката и ще им пуснем вътрешното налягане да изтече. Това ще ги отхвърли и тогава можем да ги забучим на вилка.
Ново хъхрене. Стен се зачуди защо богатият баща на Грегър не е могъл да си позволи да му плати операцията.
— Престани, един. Дадох заповед.
Стен съзнателно не изключи радиото.
— Слушам, сър. Край.
Гласът на Карудърс изпука.
— Едно. Нарушаваш сигурността на връзката. Непоряд в кухнята.
Грегър прикри кикота във включения си микрофон.
— Тук е шест. По номера… Атака жабешки скок… маневриращ елемент… напред.
Стен погледна табулограмата и веднага престрои взвода.
Отвличащ лазерен огън над главата му от другите два взвода. Стен въведе произволна зигзаг програма във взводния компютър. Продължиха напред към корпуса на учебния звездолет.
Докато приближат кърмата, половината от взвода увиснаха безпомощно в пространството, изключени като „жертви“ от тактическия компютър.
Стен извъртя огромния прожектор на багажника с екипировката и го насочи. Тъкмо се канеше да се напъха точно под коремните отверстия и…
И пред очите му светна ярка светлина. Филтърът на Стен премина през всички оттенъци на черното и той зяпна в примигващото „ИЗВЪН СТРОЯ“ на конзолата на скафандъра.
До този път беше свикнал много пъти да „умира“. Между другото, за пръв път това му хареса. Не мислеше, че някой от „убитите“ ще може да възстанови всички дребни детайли, когато се върнат в района на казармата.
Ланцота си беше хванал доста едра риба за барбекю. Или вече доста дребна.
Ланцота беше с каменно лице и стоеше пред тях много спокоен.
Стен въздъхна облекчено и стрелна Грегър с око.
— По наръчника ли проведохте операцията, новобранец ротен командир?
— Тъй вярно, сержант.
— Направихте ли си труда да проверите електромагнитния обхват?
— Съвсем не, сержант.
— Ако бяхте го направили, щяхте да разберете, че противникът е пренастроил соларните си екрани в излъчватели. И ги е насочил право назад към обикновено незащитената кърма. Защо не проверихте, стажант ротен командир?
— Няма извинение, сър.
— Обмислихте ли алтернативна атака?
— Съвсем не, сержант.
— И защо не?
— Защото… защото така е препоръчано във фиша за атака на кораб клас „В“, сержант.
— А ако не бяхте го направили по наръчника, можехте да си създадете неприятности. Така ли е, новобранец ротен командир Грегър?
— Ъъ…
— ОТГОВОРЕТЕ НА ВЪПРОСА МИ!
Стен и останалите подкочиха около метър. За пръв път Ланцота си беше позволил да кресне.
— Съвсем не знам, сержант.
— Аз знам. Защото си мислиш, че докато я караш по книжката, си в безопасност. Не посмя да рискуваш скапаните си капитански ромбчета. И затова изби половин рота гвардейци. Прав ли съм?
Грегър не отвърна нищо.
— Свалете си такъмите, господинчо — каза Ланцота. И дръпна Гвардейската тренировъчна раница от комбинезона на Грегър. След което си тръгна.
Карудърс изтича пред строя.
— Марш за мамбо. Проверка на снаряжението в двайсет и един нула нула.
Никой не погледна към Грегър, докато маршируваха към бараката. Той остана дълго навън, самичък.
Когато Стен и останалите се върнаха от столовата, Грегър и принадлежностите му бяха изчезнали, сякаш изобщо не бяха съществували.
— Първи сержант! Докладвай!
— Сър! Обучаеми роти А, Б и В са преброени и са налице. Петдесет и три процента състав, шест процента в болница, двама изпратени за преглед.
Обучаемият началник-школа поздрави. Стен отдаде чест, извърна се към Ланцота и отново отдаде чест.
— Всички са преброени и налице, сержант!
— Сега е осемнайсет нула нула, стажант капитан. Вие трябва да поемете командването на своята рота и да я преведете в марш на скок до Шестнадесета учебна зона. Ще развърнете хората си в стандартен отбранителен периметър. Ще останете на позиция до смрачаване, което значи до деветнайсет и седемнайсет. Някакви въпроси?
— Съвсем не, сержант Ланцота!
— Поемете командването на ротата.
Стен отдаде чест и се обърна кръгом.
— РОТА…
— Взвод… ’вод… ’вод… — отекнаха взводните командири на Стен.
— Надяс-с — НО! Оръжия на ре-е… мък! Ходоом… марш… бегом… марш.
Дългата колона се заизвива в здрача. Стен леко подтичваше край строя. Вече се беше научил да върви, да марширува или да тича — с отворени очи, седемдесет процента нащрек — и в същото време да е напълно заспал. Ланцота беше преувеличил, когато им каза, че обучаемите могат да спят само около четири часа през нощта.
В началото може би наистина беше така. Но когато обучаемите започнаха да се спускат по стръмното нанадолнище към края на обучението си, скоростта ставаше все по-голяма. Сега отпаданията бяха много по-малко, но беше много по-лесно да се провалиш.
Ланцота беше обяснил това на Стен, когато му връчи ромбчетата на стажант ротен командир.
— През първите няколко месеца се опитвахме да ви скършим физически. Отървахме се от слабаците, от тези, които могат лесно да причинят нещастни случаи, и от симулантите. Сега ви извайваме. Ако ти или някой друг гвардеец допусне гаф по време на бойните учения, направо се превръщате в тор. Освен това в този цикъл все още имаме твърде много хора. Твърде много. Ако приемем условието (на което Стен лично не държеше особено) за процеса на подбор един на сто хиляди, то сега от три роти по сто души всяка сте сведени само до шестдесет и един души.
Твърде голям процент.
Не всеки отпадаше. Преобръщането на бойна кола причини смъртта на четирима, падания по време на планински учения убиха още двама, а пробитият скафандър осигури на още един от новобранците пищна полкова погребална церемония.
Ланцота смяташе, че е много впечатляващо един обучаем да бъде зачислен като редовен боец на полка преди да бъде погребан. Стен смяташе, че това е съвсем незначително, скапано утешение. Беше сигурен, че да си мъртъв е много продължително и досадно и че храната за червеите не се интересува от погребални церемонии.
Все едно.
Сега обаче напредваха от отдельонни, през взводни, до пълни ротни учения.
Стен се зачуди какви ли забавни изненади им е замислил Ланцота за тази вечер. След което отново си
