Първото, което забеляза, бе, че като че ли бяха подредени по размери. В началото на задвижваната от механични зъбци окачалка костюмите бяха малки и някак по-леки. След това ставаха все по-големи и по- големи, все по-сложни на вид, някъде докъм две трети от редицата. След това отново започваха да стават по-дребни, но още по-издръжливи на вид.
Ланцота закрачи покрай редицата костюми и спря пред най-масивния.
— Ето тук, както мога лично да свидетелствам, теховете наистина надминаха себе си. Нали разбирате, изглеждаше толкова логично. За всеки друг, но не и за един гвардеец. Те правеха куршуми, следователно трябваше да създадат и противокуршумни облекла.
Ланцота огледа групата, като че ли очакваше някой да зададе въпрос. Никой обаче не беше чак толкова тъп.
— Сега, няма да ви обяснявам какво представлява куршумът — каза Ланцота. — Освен да ви кажа, че това е малък летящ предмет, на който е придадена достатъчно скорост, за да пробие в теб дупка, голяма поне колкото на уилигъна. Ако не и по-лошо.
По начина, по който Ланцота се ухили, Стен разбра, че сержантът наистина има предвид нещо „по- лошо“.
— Колкото по-голямо беше противопехотното оръжие — продължи Ланцота, — толкова повече броня прибавяха теховете. Докато най-накрая, с този тук костюм, ние можехме да поемем всичко. Лазери, атомари, буболечки, или нулеви бомби, ако искате. Бяхме почти неуязвими.
Стен вече очакваше да го поведат към целта — кое му е сбърканото на костюма.
— Преди около петдесет години имах голямото удоволствие да изпитам лично този костюм в действие. Заедно с още две хиляди мои другари по оръжие.
Ланцота се засмя. Тук вече дойде моментът новобранците да се напрегнат. Дали и те трябваше да се засмеят? Той очевидно смяташе, че си прави майтап. Но Карудърс и Холстед стояха до него с каменни лица. Те не смятаха, че е смешно. Ланцота довърши агонията им, като се направи, че не забелязва нищо, и продължи:
— Заповедта беше да потушим въстание на една забравена от бога планета, наречена Морос. Бяхме снабдени с всичко, известно до този момент на съвременната военна наука — включително с последния модел боен костюм.
Стен се вгледа в модела по-внимателно. Беше най-големият неверижен екземпляр на окачалката. От всички страни имаше всевъзможни тръби, жици, минивидеоекрани, лостчета и бутони. Изглежда, че тежеше около петстотин кила и че за да се задейства, има нужда от цяло отделение техове.
— Обичам този костюм — обяви Ланцота. — Той може да направи всичко. Зареден е с АМ2 и е снабден с пневматична мускулна система. Всеки, напъхан вътре, може да се равнява по сила на трийсет обикновени същества. Малко отделение, облечено в такива костюми, би могло да настъпи през всякакъв огън, който врагът хвърли срещу него. Устойчив е почти на всичко и в него можеш да преживееш няколко месеца без никаква външна поддръжка.
Ланцота тъжно поклати глава пред цялото това чудо.
— Разбира се, никой не се беше сетил да поговори с туземците на Морос. Никой не им беше обяснил колко храбри и жестоки воини сме ние. Те дори не познаваха световната технология, така че какво ли можеха да измислят?
— Приземихме се, и те побягнаха в джунглата — продължи той. — Ние настъпихме под техния огън — предимно копия и бамбукови духалки — и опожарихме селата им. А после, един ден, на тях просто им омръзна да бягат.
Ланцота отново се разсмя. Но този път Стен и останалите бяха твърде погълнати от разказа му, за да забележат.
— Това, което те бяха открили, беше следното: да, ние бяхме големи и силни войници, с огнева мощ колкото на един малък танк. Но не можехме да маневрираме. И бяхме откъснати от обичайната си среда. Затова ни погодиха следния прост малък номер. Изровиха ями, замаскираха ги и след това побягнаха пред нашия щурм. Разбира се, мнозина от нас изпопадаха. Ямите бяха покрити с мрежи, които ни задърпаха нагоре.
Ланцота вече не се смееше.
— И докато се мъчехме да се отскубнем от мрежите, те притичваха до ямите и забиваха големи дълги копия през отходните тръби на костюмите. Копията пробиваха големи дупки в намиращия се вътре боец. И естествено, екскрементите проникваха в тялото. Раната гноясваше толкова лошо, че медпакетът блокираше — и мнозина от нас изгниха и издъхнаха.
Ланцота поклати глава.
— Загубихме две трети от гвардейците, участвали в тази атака. И повече при следващия десант. Най- накрая единственото решение беше да се ометем от планетата и да погледаме как Морос се пръсва.
Ланцота потупа костюма.
— Унищожаването на планети не се приема за изискана мярка сред дипломатическите кръгове. Императорът беше много нещастен.
Ланцота отново се ухили, стигайки до финала.
— Новите техове — каза той — започнаха да реконструират костюма.
Стен съжали, че няма някое място, в което да се скрие. Ако се съдеше по лицето на Ланцота, то трябваше да е доста дълбоко и направено от нещо достатъчно здраво, поне от титан.
— Това е гнусен грях пред очите на Всевишния — пенеше се Смадърс. — Беше мой дълг да ви докладвам за поведението им.
Ланцота се втренчи в него, а после в двамата мъже, застанали мирно наблизо. Стен пренебрегна — засега.
— Колрад, Рнарак, това, което той, каза, истина ли е?
— ТЪЙ ВЯРНО, СЕРЖАНТ.
Ланцота въздъхна и се обърна към Смадърс.
— Смадърс, имам една малка изненада за теб. На Гвардията не й пука какво правят съществата едно с друго, когато са в почивно време, стига всички да са в строя на следващата сутрин.
— Но…
— Но ти идваш от свят, заселен от ордена на Плимутските братя. Чудесно. От същества, които споделят твоята вяра, са излизали много добри гвардейци. Но всички те са разбирали, че собствените им морални възгледи са неприложими към никой друг, освен към тях самите. И откога си позволяваш да прекъсваш своя сержант?
Смадърс заби поглед в пода.
— Моля за извинение, сержант.
— Извинението ти е прието. Но ти самият бил ли си някога в легло с мъж?
Смадърс изглеждаше ужасен.
— Разбира се, че не.
— След като не знаеш нищо по въпроса, не си ли се замислял някога, че нещо ти липсва? — каза Ланцота.
Очите на Смадърс се изцъклиха.
— Тъй или иначе — заяви Ланцота делово — си губиш времето да се занимаваш с нещо, което не е твоя работа. И след като толкова обичаш да бърникаш в чужди говнярници, струва ми се, че имаме нужда от един доброволец, който да изчисти този на казармата. Приет си.
— Нали няма да…
— Няма да — съгласи се Ланцота. — Сега изчезвай.
Смадърс излезе от бараката и тръгна към тоалетните. Ланцота се обърна към Колрад и Рнарак.
— Въпреки че Гвардията не се интересува какво правите или не правите помежду си, все пак трябва да уважаваме вярата и на другия боец. Много съм разтревожен от факта, че вие двамата не сте се погрижили да намерите някое уединено място за своите удоволствия, а вместо това сте нарушили съня и щастието на други обучаеми. Марш да му помогнете да изчисти лайнарника.
Двамата бавно се изнизаха с изчервени от срам лица. Най-после Ланцота обърна внимание и на
