— Ланцота току-що помете оръжейния ни взвод. Вика, че било контрабатарея на твоята огнева подготовка.
Стен изстена.
— Лендън.
— Давай, Стен.
— Скочи пет метра надолу и ми подай ръка.
— Но тогава загивам!
— Тогава загиваш.
— Кво пък, може труповете да ни повозят до казармата.
Свръзката изскочи от окопа, измъквайки гранатомета от колана си, натисна бутона за огън и пламъкът засвистя нагоре. Един скенер го засече и дръпна лоста. Приемникът на симулатора се нажежи до червено. Лендън изруга и се повлече към сборния пункт.
Пламъкът разцъфна и Стен видя две… пет… седем щурмови верижни машини, които запълзяха нагоре от подножието на хълма.
— Светни ги.
Взводният командир натисна контролния оръжеен клавиш и цистерните с газ под налягане се отприщиха и засвистяха. Газът се смеси с атмосферата и играещият лейтенант запали сместа.
Огненото кълбо се изтъркули към подножието, помете три от влекачите и те се взривиха.
— Назад! Шестдесет метра и затягате вътрешен периметър.
Стен се изтъркули през траншеята и хукна на прибежки назад към командния пункт.
Докато се добере и залегне до Моргхан, вече си бе съставил план.
Сенки преминаха пред фронта му по посока на Втори взвод. Огънят изведнъж се удвои откъм периметъра на все още държащия се Трети.
Стен с благодарност захвърли раницата си и командирската радиостанция, метна оръжието през рамо и пое след тях.
В кабинета цареше мъртва тишина.
Стен стоеше мирно, вирнал брадичка.
— Четирима оцелели, новобранец ротен командир. Бяхте пометени.
— Тъй вярно, сержант Ланцота.
— Би ми било интересно да чуя вашата прогноза за ефекта от подобни действия при реално сражение. Върху останалата част от полка.
— Ами… много лош.
— Много очевидно. Но вие не знаете защо. Войските ще поемат масивни поражения и ще поддържат пълна бойна ефикасност само при две условия: първо, тези поражения трябва да се поемат за кратък период. Бавното настъпление унищожава всяка единица, дори и най-елитната. Второ, тези жертви трябва да бъдат довършени. Разбирате ли, Стен?
— Не съвсем, сержант.
— Ще ви обясня по-ясно. Върху примера на снощния ви разгром. Ако бяхте удържали този хълм и бяхте загинали до последния човек, полкът щеше да се гордее с вас. Това щеше да донесе бойна слава и вероятно някоя пиянска песен. Хората щяха да са горди, че сред тях е имало такива герои. Въпреки че щяха адски да се радват, че не са били сред тях.
— Разбирам.
— Вместо това вашата единица беше загубена в опита си да се спаси. Много добре, и хубаво е да си говорим, че трябва да се оцелее, за да се сражаваме и на следващия ден. Но не това е духът, който в крайна сметка печели войните. Вашият провал като ротен командир е в неразбирането на всичко това. Схващате ли?
Стен не отговори.
— Не казах, че сте длъжен да се съгласите. Но нали ме разбирате?
— Тъй вярно, сержант.
— Много добре. Но аз не ви освободих и не ви заключих в бараката по тази причина. Точките от изпитите ви показват високо равнище на интелигентност. Арестувах ви, защото показахте, че сте напълно непригоден за Гвардията, дори като обикновен гвардеец. Считано от този ден, вие сте отстранен от тренировъчния курс.
Стен го изгледа невярващо.
— И това ще ви обясня. Представете си един войник. Той взима нож, начерня си лицето, оставя всичкото си оръжие. Промъква се сам през вражеските линии и прониква в бункера на противниковия генерал. Убива го и се връща. Герой ли е този човек? От една страна, да. Но не е гвардеец.
Ланцота вдиша дълбоко.
— Гвардията съществува като последен юмрук на Императора. Средство да се нанесе мощен удар на точно определено място и да се изпълни точно определена задача. Гвардията ще се сражава и ще загине за Императора. Като бойно тяло, а не като индивиди.
Стен се обърка.
— Като гвардеец, от вас се очаква да проявявате храброст. В замяна Гвардията ще ви осигури подкрепа. Морална и духовна при обучението и в гарнизона, физическа — в боя. За повечето от нас сделката е повече от честна. Следите ли мисълта ми?
По-голямата част от съзнанието на Стен се чудеше какво го чака сега — дали ще го ометат в тилов батальон? Или направо ще го изхвърлят обратно на Вулкан? Стен се постара да се съсредоточи върху думите на Ланцота.
— Ще продължа. Един гвардеец непрекъснато се обучава, за да стане нещо повече. Той трябва да е в състояние да поеме задълженията на своя взводен сержант и да изпълни задачата в случай, че сержантът загине. Един сержант трябва да е способен да поеме задълженията на ротния си командир. А това означава, че колкото и да е брилянтен в тактическата си подготовка, ако не разбира инстинктивно характера на хората, които командва, той е повече от безполезен. Той е опасен. А аз съм ви го казвал неведнъж… моето задължение е не само да правя гвардейци. Но да помогна на тези хора да останат живи.
— Това ли е всичко, сержант? — попита Стен сухо.
— Четирима оцелели. От петдесет и шест души. Да, Стен. Това е всичко.
Стен вдигна ръка към кепето си.
— Не. Не приемам чест — нито връщам — от отпаднали. Свободен сте.
Стен хапна, сдаде тренировъчното си оборудване и легна, завит в дебелото одеяло на самотата. Искаше му се някой от приятелите да му каже нещо. Просто така, за довиждане. Но така беше по-добре. Стен беше видял твърде много отпадащи и знаеше, че е по-лесно за всички, ако провалилият се си отиде незабелязан.
Зачуди се защо още се бавят, а не идват да го вземат. Обикновено отпадналият изчезваше само час- два, след като го изритат. Предположи, че може би е заради сериозността на провинението му. Началниците искаха да го позадържат още малко, за нагледен урок.
Това му даде време да размисли за собствените си планове.
Ако го изпратеха в тилов батальон… той потръпна. Това от една страна. Той не дължеше нищо повече на Империята, така че щеше да дезертира при първа възможност. Може би. А може би беше по-лесно да си завърши службата и да запраши към Първопроходния сектор. Предполагаше се, че по границите на Империята хората никога не достигат и такъв като него, с гвардейско обучение, щеше да бъде ценен.
Но на Вулкан… Пръстите на Стен докоснаха дръжката на ножа в ръката му. Ако се върнеше там, Компанията щеше да го убие. По-добре да вземе да изчезне бързо, преди да са дошли да го отведат. Освен това винаги имаше шанс…
„Само един“ — реши той и се загледа тъпо в тъмния таван.
Стен усети леко движение — пръстите му се присвиха за канията — и ръката на Карудърс се стегна около неговата.
— Последвай ме.
