Махони донякъде беше благодарен на тъмнината. Внезапният шок не е най-подходящата реакция пред един подчинен.
— Теодомир?
Стен сви рамене.
— Но как? — каза Махони. — Той е пиянде. Развалина. Няма подтик.
— Знам — отвърна Стен. — Звучи безсмислено.
— А Матиас?
— Възможно е — каза Стен. — Вижте, казах ви, че са само приказки. Все пак ме притеснява. Просто съжалявам, че не ни оставихте повечко време да го решим.
Махони помисли малко, кимна и каза:
— Да, ти наистина ме помоли за повече време.
Стен си замълча.
— Прав си, момко. Трябваше да изчакаме, докато нещата се уталожат. Не мога да ти кажа защо, но просто нямахме време.
— Е добре — продължи той уморено. — Ти си човекът на терена, лейтенант. Програма?
Стен опипа ножа в ръката си, помисли и после отговори откровено:
— Майната му, ако знам. Но трябва да намеря някакъв начин да позадържа за известно време наемниците си. Единственото, което мога да измисля, е да висна тук здраво, докато ситуацията се изясни.
— Разбираш какво може да се случи при най-лошия сценарий — да оставим настрана половин милион изклани миньори, война из целия куп Лупус, пръскащи се из вселената въоръжени до зъби пророци и пълно въвличане на Гвардията — нали? Искам да кажа за мен и теб, момче, ако ще говорим за важните неща.
— Аз отивам в наказателен батальон, а вие — в полева команда.
— Грешка. И двамата ще въртим кирките в някой блатен свят. Ти като редник, аз като сержант — каза Махони. — И то при положение, разбира се, че Вечният император не ни използва червата за погребален саван. На този етап на играта обаче мисля, че програмата ти е вярна. Дано, ако дойде най-лошото, ти и бойците ти да можете да прекратите проблема от раз. Но се съмнявам.
Той поклати тъжно глава и тръгна към изхода на криптата.
— Полковник?
— Да, лейтенант?
— Една услуга. Всъщност две.
Махони се закова на място. Лейтенантите не искат лични услуги от командирите си, дори в секция „Богомолка“. Но на лейтенантите също така обикновено им липсва нахалството да кажат на командира си, че бойният му план се е оказал пълен дракх.
— Какво?
— Имаше един мъж на служба при мен. Редник Уилям Кършайн. Умря при последния рейд срещу яните.
— Продължавай — каза Махони.
— Беше бивш гвардеец. Първи щурмови. Бих искал да бъде върнат посмъртно в строя. Е, и един медал няма да навреди. Ако е имал близки, може би ще се чувстват по-добре.
Махони не попита дали е заслужено. Все пак поклати глава.
— Как да намеря досието му, лейтенант? Знаеш ли колко Кършайновци сме имали в гвардията?
Стен се ухили.
— Точно него ще го намерите много лесно, полковник. Разжалван четиринайсет пъти и предлаган за Галактическия кръст около четири пъти.
Махони се съгласи с неохота. Щеше да го направи.
— И каква е другата услуга, след като явно съм избран за личния ви кучкар, лейтенант?
Стен се поколеба.
— Това е по-лично.
Махони зачака.
— Става дума за Сестрата на Паррал — каза накрая Стен. — София.
— Красива жена.
— Вземете я с вас. Иска да бъде представена в двора.
— Дотам ли си я докарал, момче?
— Не знам, сър.
Махони помисли и сви рамене. Какво толкова, по дяволите! И това щеше да направи.
— До утре вечер, лейтенант. Старт при трета смяна. Кажи й да се яви на „Верцингеторикс“. Трета рампа. Ще я посрещнат.
— Благодаря, сър.
Глава 49
Островният континент на Санктус сякаш потръпна, когато Имперският флот се надигна от повърхността и увисна за миг успоредно на парадната трибуна, където обкръжени от сподвижниците стояха Теодомир и Матиас. После корабите изригнаха бели облаци и се стопиха в нощния мрак.
Долу, сред полето, зад един хангар, стояха Одо, Стен и Алекс.
Стен махна за довиждане на София. Тя беше приела вестта за незабавното си заминаване без особена изненада. Най-малкото не бе казала много неща. Но то пък и двамата не бяха особено приказливи в безумната суматоха на последните си любовни прегръдки, преди Стен да я придружи до десантната рампа на огромния имперски боен кораб.
Тон изтласка тази част от живота си някъде в задната част на мозъка си и се обърна към Одо.
— Вие човеците много си падате по сбогуванията — подметна бхорът.
— Не сега, Одо — каза Стен. — Искам да заредиш с гориво един от бойните си лихтери и да стоиш на десетминутна готовност. Искам и два кораба да кръжат в пълна готовност край Небта. За лихтера искам двама от стрелците, които използва на Ърич, а теб лично — за пилот.
Челото на Одо изпъкна напред и нагоре.
— Невъзможно, полковник. Войната свърши и аз си имам търговски интереси, които трябва да…
— Важно е. Защото ако не го направиш, може никога вече да няма търговски интереси за бхорите.
Одо изпъшка, но като че ли го разбра.
— И нямаш разумно обяснение за това?
— Не. Засега.
— Тогава наистина те разбирам, Орисницата ти.
Този път Стен го погледна объркано.
— Ще стане. Корабите при Небта ще ги имаш до пет дни. Допускам, че ще се използват в случай, че войниците ти имат нужда от незабавно убежище.
Стен въздъхна облекчено. Сега поне си беше осигурил задна врата — и за себе си и за наемниците.
За жалост, неговата „орисница“, съдбата, щеше да се реши за по-малко от двайсет часа. Твърде рано за корабите на Одо.
Глава 50
Стен кацна край черния път, слезе, изпъна униформата си и продължи пеш.
Пътеката към лагера на сподвижниците бе означена с червени флагчета и докато ги подминаваше, той си спомни нещо, което му беше казал Махони — че няма нищо по-опасно от войник, току-що получил първата си лентичка за храброст.
— За поо… чест!
Матиас, с двама сподвижници от двете му страни, чакаше при последния завой на пътеката. И тримата се бяха изпънали „мирно“. Стен им отговори с небрежно махване с ръка като старши офицер.
