— Махони каза, че Императорът напълно бил одобрил революцията — продължи Бет. — От нас се очакваше да пазим всички имперски служители — и техните семейства — да не попаднат в същата мелачка, в която щяха да хвърлят правителството.
— И го направихме — добави Айда. — Първо на първо, нямаше нито един комскан, доколкото можах да преценя, който да не е под наблюдение. Знаеш ли колко кредита загубих? Имащ ли си представа колко от моите инвестиции — нашите инвестиции! — станаха на дракх само защото ни натикаха в тая миризлива подмишница?
— Но не това бе най-лошото — продължи Док. — Бяхме дегизирани като гвардейска охрана — дори успяхме да убедим онези скапаняци, дето наричат себе си „Форин Сървиз“, че Хъгин и Мънин са съвсем нормална част от всеки гвардейски екип.
Той изсумтя, натика огромен къс месо в мечата си паст и задъвка.
— Беше пълна веселба — подхвана Бет, докато Док дъвчеше. Опитваше се, без голям успех, да се сдържи да не се разсмее. — Аборигените завзеха двореца. Обсадиха посолството. Обичайната ситуация. Пуснахме няколко куршума над главите им и те се прибраха да поразмислят над някои неща.
През бързо изчезващата мръвка, която като че ли повече подхождаше за Хъгин, Док добави:
— Бяхме се подготвили, разбира се, за аварийно изтегляне — през задната врата, през някакви свързани помежду си съборетини, на открито, през една неохранявана градска порта и после малка разходка от дванайсет километра до един гвардейски унищожител.
— Е? — зачуди се Стен. — Какъв беше проблемът?
— Децата — каза Док. — Айда, която не знам как все успява да ми се налага, ми нареди да отговарям за малките в посолството. Гадни месоядни пискливи хуманоиди!
— Те се влюбиха в него — намеси се Айда. — Слушаха всяка негова дума. Караха го да им пее песнички. Даваха му бонбонки. Галеха го.
— С гадните си лепкави лапички! — Док изръмжа. — Трябваха ми цели три цикъла, докато си оправя козината. И ме наричаха… — Той потръпна. — Представяш ли си, наричаха ме „Мечо Пух“.
Стен се обърна така, че Док да не вижда лицето му, и плесна Хъгин да слезе от масата. После се овладя и се обърна.
— Е, след като сте си починали, искате ли вече да се върнете отново на работа? Става дума за нещо приятно и невъзможно.
Док налапа още една мръвка, после екипът заслуша доклада на Стен.
Глава 59
Планът за бягство се развиваше изключително добре. Онези от наемниците, които имаха повечко опит в губене на войни, бяха успели да скрият дребни хладни оръжия. Събраха ги и раздадоха най-подходящите за копане и рязане на най-дребните, най-яките и най-малко страдащите от клаустрофобия пленници.
Само за две нощи плочите, покриващи пода на подземния затвор, бяха изрязани и вдигнати, след което започна копаенето. При всяко броене на затворниците и смяна на охраната ги връщаха на мястото им и ги ограждаха с фалшив „цимент“, направен от сдъвкан хляб.
Виола, която беше поела командването на секцията от Лицея след смъртта на Игън, беше изчислила маршрута на тунела, използвайки за опорни точки малкото, което можеше да се види от зарешетените прозорци.
По-набожните наемници и част от онези, които имаха дар слово, се бяха включили в учебните групи на инструкторите на Матиас.
Докато слушаха, задаваха умни въпроси и се правеха на все по-силно повлияни от вярата, те бяха стегнали с помощта на ластици униформите си над върховете на ботите и пръскаха пръстта от тунела по утъпкания двор.
„Добре върви“ — помисли Филипс, докато поредната смяна голи, оцапани с кал войници се измъкваше от дупката, за да бъде сменена от следващата. Първият екип почна да се чисти с последните остатъци от дневния порцион вода за миене и пиене.
„Много добре наистина — помисли Филипс. — Имаме да изкопаем само още около триста и няколко метра в каменистата пръст преди да се измъкнем извън тези стени. После, след като се измъкнем най- вероятно на ръба на пропастта, ще трябва само да измислим някакъв начин как да издрапаме стоте метра надолу по скалата и да се покрием в самия център на столицата на Санктус. Всичко е адски лесно, стига да разполагаш, да речем, с десет години.“
„Стен, Стен, къде си, полковнико?“ Филипс смъкна куртката си и въпреки клаустрофобията си се вмъкна в тунела, допълзя до задънения му край покрай потящите се, задъхани войници и започна своята смяна като копач.
Глава 60
Екипът седеше и обмисляше възможните алтернативни решения на онова, което им беше казал Стен. Двата тигъра бяха премислили всичко през своите донякъде еднопосочни мозъци, бяха показали острите си нокти, простичкият им план да се избие всичко беше отхвърлен и сега те си ближеха козината.
Айда резюмира обстановката по следния начин:
— Един фанатик. С войници. Обявил е религиозна война. След като нашият ужасно предвидлив Император е благословил всяко безобразие, което могат да извършат, до седмото поколение. На всичко отгоре имаме миньорски кораби на път — кораби, които със сигурност ще бъдат ударени от засада от тези „сподвижници“.
— Добра оценка — съгласи се Алекс.
— Едно решение — пробва Док. — Изчакваме, докато наемниците бъдат осъдени на смърт и изведени за екзекуция. Твоят Матиас несъмнено ще присъства и церемонията несъмнено ще е публична. В разгара на голямото печене или както там предпочете той да избие бившите ти подчинени, го залавяме.
— Отхвърля се — твърдо заяви Стен. — Планът е да спасим колкото може повече хора.
— Махони знае ли, че пресмяташ и това?
— Не — призна Стен и останалите членове на екипа моментално шкартираха предложението. Тайно всички освен Док бяха съгласни с романтизма на Стен.
— Съгласна — заяви Бет. — Единственият избор е да спипаме Матиас преди свещената война да е започнала.
— Ще е весело — изхъмка Айда. — Между другото, доколкото не знаем как все пак ще идем на Санктус, да не говорим как по дяволите ще се напъхаме в столицата, дали твоят брилянтен ум е измислил как ще влезем в тази крепост на Храма, за да хванем Матиас, при положение че успеем да свършим всичко останало, о, командире?
— Не е брилянтният ми ум — отвърна Стен. — Ледения ми задник.
— Какво? — попита Айда.
— Студеното ми седалище — плюс един геокораб на Махони над Санктус преди три дни, за сеизмокарта.
— Разбираш, че никой от нас няма и най-смътна представа за какво говориш, нали?
— Естествено, Бет.
— Добре — сви рамене Бет. — Това е твоят отдел. Моят отдел… току-що измислих как да идем на Санктус и да влезем в столицата. Без прибежки и припълзявания, между другото. Първо на първо, защото е трудно за деликатната ми фигура.
— Не знам накъде биеш — каза Алекс, — но твоите котета, Док и нашта хубава дебеланка трудно ще останат незабелязани.
— Не и когато сме напълно открити — каза Бет. — Вижте, ние просто ще се направим на цирк!
Кратко объркване, след което Стен и Алекс схванаха и цялата стая избухна в смях, ако се изключеха тигрите, които изглеждаха разстроени, и Док, който нямаше представа за какво говорят.
— Става — каза Стен, след като спря да се смее. — На всичко отгоре сещаш ли се какво ни дава това?
