наскоро бе обявил за свещени.
Над Санктус беше паднала нощ и Матиас беше сам в своята спартанска килия. Извън стаята се чуваха тихите стъпки на обикалящите стражи.
Матиас още веднъж прехвърли наум плановете си преди да си легне на малкия корав нар, който предпочиташе.
Със съжаление оцени, че плановете му за презаселване на Санктус не се придвижват толкова бързо, колкото му се иска.
Идеята му беше дошла като видение. Беше видял върволица от малки, изолирани духовни общности, посветили се на съзерцание и култ. За да създаде тези общини, трябваше да опразни градовете и селата. Да прогони селяните от фермите им.
Последните донесения съобщаваха, че идеята се е натъкнала на голяма съпротива, особено от страна на селяните и занаятчиите. „Кой ще копа земята? — оплакваха се те. — Кой ще бърка варта и ще строи къщите?“
На това дребнаво, небогоугодно мислене трябваше да се сложи край. Матиас не можеше да позволи непросветените на неговата планета да се пречкат на пътя на славното бъдеще.
Затова той надраска заповед до сподвижниците да пометат селата. Това, което не можеше да постигне с убеждение, щеше да го постигне със сила. Към заповедта добави и един съвет: да опожаряват къщите и да унищожават фермите. Така селяните нямаше да имат къде да се върнат.
По-доволен остана от напредъка, свързан с наемниците. Разбира се, с това се бе заловил самият той. Беше се разпоредил публичният съд да започне на следващия ден. Достатъчно наемници бяха признали, за да се осигури успехът.
Един по един, всеки щеше да бъде признат за виновен. И Матиас щеше да заповяда да ги екзекутират. Екзекуциите също щяха да са публични.
Събитието щеше да е тържествено и последвано от празненство. Матиас вече се бе разпоредил по време на празненствата някои от правилата на Таламеин за благочестиво поведение да бъдат смекчени.
„Един мъдър Пророк — каза си той — трябва да разбира, че народът му е съставен само от слаби човешки същества.“
Залови се да нахвърля няколко бележки, засягащи всепланетното очищение, което щеше да обяви непосредствено след празненството.
По тази тема имаше някои интересни идеи. Самобичуване например — съвсем доброволно, разбира се.
Глава 64
Филипс стоеше изпъната във войнишка стойка пред дрипавата си банда мъже. Бяха строени в централния двор на храма. Филипс долавяше скритите видеомонитори, които предаваха събитието по цялата планета. Около тях бяха подредени безкрайни редици бели скамейки без облегалки, пълни със сподвижници в червени униформи. Пред скамейките бяха десетимата съдии, лично избрани от Матиас от офицерския корпус.
От едната страна седеше самият Пророк. Беше се разположил на малък трон от оникс. Носеше проста униформа, украсена само едва малки златни медала — символът на Санктус с факела, — колкото да изтъкнат ранга му.
Представиха се доказателствата — преди всичко унизителните признания, изтръгнати от мъжете и жените, които не бяха могли да понесат мъченията. Съдиите бяха определили присъдата. И скоро щяха да я произнесат.
Филипс знаеше, че е мъртва.
Матиас вдигна ръка за тишина и се наведе леко напред. Лицето му беше спокойно, почти добродушно.
— Желаете ли да кажете нещо в своя защита? — попита той Филипс. — В интерес на справедливостта?
Филипс го погледна хладно, след това огледа съдиите.
— Не я виждам наоколо.
— Кого? — попита Матиас.
— Справедливостта — каза Филипс. — А сега, като войник към войник, ви моля да прекратим този цирк. Моите хора чакат решението ви.
И преди Матиас да успее да каже нещо, извика:
— Отряд, мир-р… но!
И нейните сломени бойци изведнъж отново станаха войници. Изправиха рамене, тракнаха токове, отхвърлиха всякакво изтощение и страх. Дори осакатените от изтезанията се стегнаха. Някои дори се ухилиха на Матиас и сподвижниците с потрошените си зъби.
Матиас се поколеба, после се обърна към съдиите и попита:
— Каква е присъдата?
Една и съща дума изсъска по редицата на десетимата:
— Виновни… виновни… виновни… — И така до последния съдия.
Матиас стана и се поклони на съдиите. После каза високо:
— Изтерзан съм от това. Но доказателствата бяха неумолими. И, както знаете всички, помислих за състрадание.
Направи пауза за ефект.
— Не се съмнявам — каза Филипс, достатъчно силно за видеомониторите.
Матиас я пренебрегна.
— Но — продължи Пророкът — длъжен съм да се преклоня пред мъдростта на съдиите. Те знаят най- добре каква е волята на Таламеин. Аз само мога да я приема. И благодаря на нашия Отец за напътствието му.
После се обърна към Филипс и хората й.
— С огромно съжаление трябва да произнеса присъдата…
Филипс изрева:
— Бойци, надяс-с… но!
Те се обърнаха като един. Горди мъже и жени, готови да посрещнат смъртта си. Охранителите им изоставиха и строй, и достойнство, налетяха срещу тях с викове и размахаха оръжия.
Матиас трябваше да побърза с присъдата си.
— Всички сте осъдени да умрете — извика той. — След пет дни. Пред народа на Санктус и…
Филипс прекъсна дърдоренето му с:
— Ходом… марш…
И войниците й удариха здрава стъпка и в съвършен строй тръгнаха към затвора и към съдбата си.
— И на Таламеин… — писна Матиас.
Филипс го застреля с универсалния презрителен жест и извика с най-парадния си глас:
— Майната ти!
Суматохата беше пълна. Наемниците се отдалечаваха, а Матиас ревеше отчаяни заповеди на охраната и сипеше безполезни обяснения към камерите.
Филипс можеше да е мъртва, но знаеше как да си отиде със стил.
Глава 65
Гигантските погребални комини на Санктус работеха извънредно и бълваха пепел, пушек и пламъци — богатата и много изнервена управляваща класа на купа Лупус трупаше даровете си към новия Пророк.
Стен, Бет, Алекс и останалите си пробиваха път с фургоните през тълпите, вливащи се в свещения град.
Сподвижници в червени униформи правеха бегли опити за проверка на прииждащите поклонници. Тук-
