Хъгин и Мънин бяха по петите им.
Изпадналите в паника мъже се катереха по стените и се мъчеха да се скрият в процепите. Тигрите ги смъкваха долу.
Един от стражите отвътре наруши заповедите и натисна бутона, за да отвори вътрешните врати. Когато все още живите сподвижници се изсипаха през тях, той вдигна оръжието си да стреля по тигрите, но преди да натисне спусъка, главата му се пръсна като диня.
Бет и Одо тичаха през тунела, крещяха и стреляха. Пътят към арсенала беше отворен.
Стен и Алекс прикачиха карабинките на тънкия кабел. Манастирът беше на двайсет метра под тях и на стотина метра разстояние.
Стен дръпна за проба дръжките на колелото, после се хвана здраво, люшна се и започна дългото и бързо спускане към покрива на манастира. Затаи дъх, когато скоростта почна да се увеличава. Зад него се чу тихо „хмм“ — Алекс го беше последвал.
Покривът се приближаваше все по-бързо и Стен сви крака да омекоти сблъсъка. Всичко мина като по учебник. Щом стъпи на покрива, чу воя на алармите и бръкна в раницата си за граната. Чу до себе си силното тупване на Алекс.
После двамата спринтираха по покрива.
Един от охраната опита да стреля по тях, но Алекс го свали с изстрел от уилигъна си. Спряха на трийсет метра от ръба на покрива. Стен бързо намери подходящ за целта отдушник и си го отбеляза наум на картата.
— Този — извика той и завъртя колелото на таймера на една граната на седем секунди. Алекс имаше готови още три гранати. Пуснаха ги в шахтата и избягаха.
„Пет, шест, седем“ — и гранатите избухнаха. Взривът ги събори на плочата и ушите им звъннаха. Изригна пушек. Двамата затичаха обратно към дупката в покрива.
Алекс измъкна от малката си раница кутията с адхезивна корда, прикрепи единия край на покрива и хванал с две ръце кутията, се плъзна надолу към затвора.
Стен го последва, като скочи от последните няколко метра. След това затичаха по дългия каменен коридор.
Зад дебелите стени се чуваше тропот на ботуши. Тресна се някаква врата и в коридора нахлуха мъже и откриха огън.
Куршумите запищяха около двамата и Стен и Алекс откриха огън в същия миг. Стен запрескача през труповете и умиращите и спринтира към дъното на коридора.
Между тях и Филипс имаше здрава метална врата. Стен лепна пластичния взрив, натисна бутона и залегна. Последва оглушителен взрив и вратата рухна.
Стен и Алекс пуснаха по един убийствен залп към догонващите ги сподвижници и хукнаха по коридора към килиите.
По опразващите се улици алармите пищяха.
Айда и Док чакаха. Айда бързо откри двойния контролен лост, а Док разгада зареждащия механизъм на четирицевното самоходно оръдие.
Разделиха си блокче протеин и докато дъвчеха гадните бучки, се разбраха да отложат неразбирателствата за по-късно. След това чуха бученето на идващите подкрепления. Айда започна да пали двигателя.
— Почакай — каза Док.
Айда преглътна нетърпеливата си ругатня и зачака.
После видя през окуляра приближаващите подкрепления. Най-напред по улицата завиха самоходните оръдия, същите като това, което караха те. След тях прииждаше тълпа сподвижници.
— Сега — каза Док.
Айда избута напред лоста на дросела и самоходното оръдие с оглушително бръмчене излезе по средата на улицата. Докато онези успеят да реагират, вече беше открила огън.
Снаряд след снаряд се посипаха по прииждащите транспортьори и войници и улицата изведнъж изригна като вулкан.
Док се беше развихрил до неузнаваемост и зареждаше снарядите почти със същата бързина, с която стреляше Айда. Съжаляваше само, че не може да види през визьора й кървавата касапница отвън.
Стен тикна тънкия като пръст детонатор във вратата на килията и затвори очи. Кратко блесване, тих взрив и вратата се отвори.
Филипс излезе и го изгледа много строго.
— Доста се позабавихте, полковник.
— Но успях да дойда навреме — каза Стен.
— Хм, да. Значи вече сме свободни. Къде са ни оръжията?
Стен я сграбчи под мишницата и поведе. След нея се повлякоха другите наемници.
Наемниците се изсипаха през вратите на затвора. Пазачите сигурно щяха да се справят с един обикновен затворнически бунт — но не и с обучените и опитни бойци, които се въоръжаваха в движение от мъртвите стражи.
Вече свободни, наемниците се спуснаха по улицата към арсенала. Малко зад него се виждаше бълващата огън установка, с която Док и Айда задържаха напора на подкреплението сподвижници.
После преодоляха тунела и влязоха в самия арсенал. Междувременно Бет и Одо бяха отворили вратата на оръжейната и подаваха оръжия, гранати и амуниция.
Оттук нататък беше като бонбонче.
Професионалните войници не прибягват много-много до бойни викове, но времето, изкарано в дранголника на Матиас, бе превърнало наемниците в нещо по-малко от хладнокръвни професионалисти. Те се заизсипваха през портите с викове и възгласи, всеки набелязал своята строго определена цел, но без да забравя униженията, за които някой трябваше да плати:
За изтезаваните;
за пребитите;
за онези, които бяха осъдени заради лоялността си.
Филипс първа зърна малък отряд сподвижници, махна с ръка на един от отрядите си и бързо, много тихо, всички се промъкнаха напред.
След което наемниците дадоха на сподвижниците много по-бърза смърт, отколкото самите сподвижници замисляха за тях.
Същото ставаше из целия град — наемниците се разгръщаха и започнаха да избиват — ефикасно и хладнокръвно. Да избиват сподвижници и да извръщат оръжията си настрана, щом на пътя им се изпречеха цивилни.
Глава 67
Сподвижникът замахна към Алекс с байонета. Алекс бързо отстъпи встрани, блокира последвалия удар с приклада на уилигъна си и издърпа оръжието от ръцете му.
После, широко ухилен, хвана пушката с две ръце и я прекърши на две. И все едно че му хрумна в последния момент, отчупи байонета от дулото и връчи много учтиво двете парчета на опуления сподвижник.
А после изрева и нападна.
Сподвижникът, както и обкръжаващите го бойци от отделението, побягнаха. Зад тях с тежки стъпки се понесе Алекс, с него — наемниците и накуцващата на бързи обороти Филипс.
Улицата свършваше в голям пазарен площад, обкръжен от магазини със спуснати кепенци. Само един — най-големият — все още беше отворен. Сподвижниците се втурнаха към него, но собственикът вече припряно пускаше кепенците.
