— В името на Таламеин! — изрева водещият сподвижник.
— Майната му на Таламеин — изръмжа собственикът.
Алекс налетя с грохот. Неколцина от сподвижниците имаха благоразумието да се сринат на паважа и да се направят на умрели. Но повечето умряха още преди това.
Накрая, както можеше да се очаква, остана само един. Алекс го вдигна с една ръка, може би за да поупражнява дисциплината мятане на копие, но премисли, пусна го на земята и се обърна към Филипс.
— Ще ме прощавате, майоре. Честта е ваша, мисля.
— Благодаря, сержант — отвърна Филипс. — Този май го помня. Ти — обърна се тя към сподвижника — беше онзи, който реши, че е много смешно да напълните водния ни порцион с дракх, нали?
И без да дочака отговор, стреля. Високоенергийните куршуми запремятаха нещастника сред кървави пръски смърт. Алекс и Филипс поеха обратно по улицата, към Храма и след бягащите сподвижници.
Матиас вдиша дълбоко. „Потърси мира на Таламеин — каза си той. — Потърси истината на Пламъка“. Гледаше как сподвижниците се изтеглят през портите на Храма.
„Това е само изкушение. Таламеин няма да те изостави“ — помисли той, докато портите се затваряха с трясък и той видя как дрипавите, куцукащи наемници заемат позиции около стените на Храма.
„Таламеин ще докаже моята истина“ — каза си Матиас и се извърна от прозореца да успокои изпадналите в паника съветници.
Обстановка:
Храм. Обкръжена от стени, укрепена крепост, построена на било. Отбранявана от мотивирани, доста добре обучени войници. Осигурена с провизии за столетия и снабдена с вътрешни кладенци.
Цивилно население отвън, което отчаяно се старае да остане неутрално.
Малка група войници, обсаждащи въпросната крепост, въоръжени само с лично оръжие и леки бронирани машини.
Програма? Класическа обсада, която може да продължи десетилетия.
Без ядрените глави, забранени от Вечния император — точно толкова.
Стен беше решил да прекърши отбраната и да приключи с войната — и с Матиас — до една седмица.
Глава 68
Даденост, присъща за всеки пристанищен град, особено ако той е на остров, е, че нивото на подпочвената вода ще е много близо до повърхността. Това превръща строенето на всичко по-високо от три-четири етажа в интересен конструкторски проблем, особено ако е налице и сеизмична активност, както беше на Санктус.
Не само че водното ниво бе само на петдесетина метра под нивото на терена {което означаваше на 350 метра за самия Храм), но съставът на терена беше предимно пясък. Който, в случай на земетресение и при наличието на вода, се превръща в суспензия и много бързо става подвижен — свличащо се, нестабилно, лепкаво вещество.
Но все пак високите сгради трябва да стъпят на здрава опора, което значи, че дълбоко в земята трябва да се забият колони. Това обаче не е лесно решение, тъй като при едно земетресение въпросните колони ще реагират на разместването на пластовете, на сместа от пясъка и водата, ще се накланят и ще се чупят.
Решението в такъв случай е да се използват кухи колони. При земетресение сместа от пясък и вода нахлува нагоре в колоните и им придава допълнителна здравина. Този много основен конструктивен елемент в строителното инженерство е бил известен още в XIX век.
Кухите колони са нещо много добро, обаче са проводници на студен въздух — въздух, който се охлажда до температурата на подпочвената вода или на външния океан — нагоре по вътрешността на колоната и в самата сграда. Кухите колони под Храма вече бяха смразили задника на Стен.
Но същите тези кухи колони, съчетани с геопроучването на Махони, му осигуряваха достъпа в Храма.
На няколко стъпки от мястото, където стояха двамата с Алекс, от една тръба изтичаха канални нечистотии и се вливаха в океана на Санктус. При тръбата дерето се уширяваше (за щастие, според Стен) и после се стесняваше и изчезваше в една цепнатина в стръмния пясъчник.
От позицията си в раницата на гърба на Алекс Док надничаше точно в тази цепнатина. Освен алтарианеца раницата съдържаше малка лампа като тази на противоударната каска на Алекс, набор инструменти и резервни ръкавици. На колана на Алекс имаше прикачен минирадар и спрей-кутия с катераческа нишка.
Стен беше екипиран по подобен начин, но освен това разполагаше с вид-прожекторна репродукция на пещерния лабиринт под Храма. Системата от пещери беше картирана от имперския геокораб и Стен беше сигурен, че тя ще го отведе до някоя от кухите колони — а оттам — направо в самия храм.
Минирадарът беше една от онези великолепни хай-тек дрънкулки, за които повечето войници така и не можеха да намерят подходящо приложение. На теория работеше отлично. Поставяш два излъчвателя най- малко на километър един от друг и под ъгъл от трийсет градуса и те ти подават сигнал и ти казват кога си тръгнал в грешна посока. Нещо като компас с вграден „не натам бе, тъпак“ фактор.
Причината, поради която повечето войници не можеха да използват това чудесно устройство, беше, че неговите конструктори така и не бяха могли да измислят начин излъчвателите да се поставят дълбоко във вражеската територия, поради което системата не можеше да действа.
Стен включи радара и натисна бутона „Системна проверка“. Вече бяха поставили четири излъчвателя около храма и трябваше във всеки момент да знаят точно къде се намират. Но Стен, както и Алекс, поради вроденото им недоверие към технологията, за всеки случай си носеха най-обикновени компаси.
— Защо се бавиме тука, дракх ли гледаме? — избоботи Алекс. — Вече съм готов да си пробвам клаустрофобията.
И тръгна напред през процепа. Беше доста тясно и Док измяука в тъмното. Стен се наведе и също потъна в чернилката.
Удобното возене на Док в раницата на Алекс приключи скоро след тесния вход. Първата чупка в кръста по прохода доведе до гневно писукане от негова страна и до настояването, че е напълно способен да продължи сам.
Така че Док се изсули от раницата и поведе, Алекс тръгна втори, а Стен — най-отзад. Док щеше да тършува напред по проходите и с Килгър като втори нямаше да се набутат в някой проход, от който да не могат да излязат.
Пещерата продължаваше точно според описанието и се вървеше лесно. Само два участъка наложиха лазене на четири крака. Бързо навлязоха на около хиляда метра навътре.
Беше твърде лесно, за да продължи дълго.
И не продължи.
Док писна тревожно, когато проходът изведнъж свърши на няколко сантиметра пред него. Смъкна се на четири лапи и освети с минилампата си в тъмното.
Далече, далече долу проблясваше вода.
Стен и Алекс изпълзяха до него. Стен завъртя глава и лампата на каската му освети вертикалната шахта.
— Има друг проход. Ето там. — Той посочи със светлината. Проходът започваше на около четири метра над тъмното езеро, бележещо водното равнище.
Алекс откопча от колана си кутията с катераческата нишка, провери втвърдителя на капака и пръсна малко адхезив върху скалния издатък. След това стисна вградените ръкохватки на кутията, смъкна се през ръба и се заспуска надолу на дълги отскоци. Виждаше се само полюшващата се светлина на каската му. Док измъкна от раничката си изработените специално за него дръжки, прикачи ги към същата нишка и също се спусна. Стен го последва.
