Вмъкнаха се в прохода. Тук пълзенето се оказа много по-тежко — таванът бавно се снишаваше — и скоро трябваше да лазят, а накрая и да пълзят по корем.
— Не съм геолог — отбеляза Док, — но фактът, че таванът е мокър, не означава ли това, което предполагам?
Стен не му отговори, макар че влагата наистина подсказваше, че проходът, по който сега се промъкваха, наскоро е бил залят от вода. Ако навън започнеше да вали (а нямаше как да го разберат навреме), водното ниво щеше да се вдигне. На Стен не му се мислеше за усложненията при давене в пещера.
И изведнъж се заклещи.
Заклещен? Невъзможно! Нали оная каца Алекс бе минал!
Стен зарита, за да се измъкне. Нищо. Усети, че гърдите му се издуват и мускулите му започват да пулсират.
Започна мантрата за болка. Паниката затихна. Стен издиша и се проплъзна под препятствието.
А после таванът се извиси далече над обхвата на лампите. Кристалът отрази светлината с милион цветове, щом се надигнаха и тръгнаха напред, под ботушите им заскърца мек пясък като на морски бряг.
Около тях безумно се заиздигаха солни и скални образувания — тук гигантска гъба, там готическа катедрала, още по-натам — многоцветна змия.
Никой не намери думи, докато вървяха през чудовищната кухина и лампите им озаряваха виждани за пръв и единствен път от човек съкровища. Продължиха напред и скоро съкровищата потънаха в мрак зад гърбовете им.
Зашеметяващата сетивата пещера изведнъж свърши с вертикална стена, ревящ водопад и дълбоко езеро. Никакви странични проходи. Просто свърши.
Стен заоглежда озадачен картата си. Според проекцията трябваше да има изход някъде по-ниско. И не трябваше да има никаква река и водопад.
После разбра какво се е случило и изруга. Преди безброй години подземната река беше прояла камъка и се беше вляла на по-долното равнище. На пещерняшки жаргон това се наричаше „сифон“. Естествено проучването от геокораба не можеше да покаже нещо толкова несъществено като вода.
Така че пещерата, през която трябваше да минат, наистина продължаваше. И ако имаха хриле, това нямаше да представлява никаква трудност… Мислите на Стен бяха прекъснати от Док, който смъкна малката си раница, гмурна се в езерото и се скри.
— Предлагам да си гледаме часовниците — каза Алекс. — Щото алтарианците не знаят, че ние хората трябва и да дишаме от време на време.
По часовника на Стен минаха четири минути преди Док да изплува отново и да се измъкне разтреперан от ледената вода. Въпреки протестите му Алекс го натика под ризата си, за да го стопли.
— Слиза надолу три метра, след това върви хоризонтално около четири. Има една теснина, но мисля, че е преодолима. После вие, длъгнестите същества, ще трябва да извъртите телата си на деветдесет градуса в една малка камера с изход към въздуха точно отгоре.
Стен и Алекс се спогледаха. После Стен махна с ръка на Алекс да тръгва.
— Не, момко. Ти си пръв. Аз поемам тила.
Стен смъкна раницата и колана, вдиша дълбоко десетина пъти, и скочи.
Мрак. Кална вода. Смътно сияние. Надолу. Надолу. Студено. Усети приближаването на скалата, удари се в дъното, превъртя и се зарита напред. Подът се надигна, притисна се в корема му, после пръстите му докоснаха скала. Опипа отстрани и намери малката кухина. Сгъна се на две и педя по педя започна да се промъква към камерата. Кожата по лактите му се раздра, докато се изтласкваше в малката скална утроба, после се изрита нагоре от дъното, с ръка над главата и през цепнатината, и нагоре през тъмните води, тъпанчетата му пулсираха, сърцето му туптеше с все сила, а пред очите му почнаха да святкат искри. Накрая изплува, вдиша дълбоко и заплува към брега, осветен от лампата на каската му.
Чу до себе си плясък и Док се покатери на сухата скала. Козината му беше сплъстена и мокра.
А долу в прохода Алекс се оказа сериозно заклещен. Тялото му просто отказваше да се превие достатъчно.
Алекс се зачуди защо все не може да си спомни подобни моменти, когато някой кресльо в „Богомолка“ го посъветва да свали няколко кила.
Засега не се притесняваше. Огромните му дробове имаха предостатъчно въздух. „Може пък, момко, да взема да се върна и да помисля кво да правя по-нататък. Може пък младият Стен да се оправи и без мене.“
Но след това установи, че не може да се върне. Затова зарита и се опита отново да се превие, с още по-малък успех.
И разбра, че започва да се дави.
„По дяволите — помисли той с яд. — Щом планината не ще да дойде при Мохамед, тогава Мохамед ще…“ и сгъна крака, притисна колене в скалата, стисна ръба и натисна…
Не беше вярно, въпреки разказваните след това в „Богомолка“ истории, че земята затрепери. Но това, което се случи, беше, че половин квадратен метър от скалата се откърти и рухна.
След което Алекс вече се превърташе и като гигантска жаба плуваше нагоре, към въздуха и светлината.
Изскочи на повърхността като кит, след което запляска към брега. Стен, нагазил унило във водата точно над дупката, явно тъкмо се готвеше за неразумно и невъзможно спасително гмуркане. Алекс го изгледа многозначително.
— Стори ми се, че видях една позната риба — беше единственото обяснение на Алекс за забавянето му.
Оттук нататък беше лесно. Радарът им посочи точно мястото, където една от укрепените кухи колони се спускаше през тавана на пещерата. Малък пластичен заряд отвори в стената на колоната достатъчно широка цепнатина, колкото да се промушат.
Оставаше само една дреболия; трите изтощени, опърпани и премръзнали същества да се изкатерят догоре по високия седемстотин метра гладък като стъкло влажен бетон.
Глава 69
Не беше съвсем отвличаща атака. Но пък и не беше задължително да е точно това. Бойните планове, в това число отвличащите маневри, никога не се развиват точно така, както са замислени. Секция „Богомолка“ и седемдесетината наемници, които не бяха незабавно хоспитализирани, бяха замислили да се съберат пред една от второстепенните порти на храма, да избият със снайперски огън всички сподвижници, достатъчно тъпи, за да се покажат над бойниците, да изстрелят всички налични муниции в портата и изобщо да вдигнат голяма врява, докато Стен и Алекс намерят Матиас.
Въпреки че мястото й може би беше в капсула за интензивно лечение, Филипс настоя да участва. Беше много щастлива да е зареждач на Айда.
— Разбира се, не казвам, че на света няма място за наемници — обясни Айда. — Просто ми се струва много тъп начин да изкараш някой кредит.
— Някои от нас — отвърна Филипс, докато тикаше поредните снаряди в затвора — нямат друг избор.
— По дяволите! — изсумтя Айда. — Винаги има избор.
— Даже за наемник? — недоверчиво попита Филипс.
— Ами да. От един добър убиец може да стане страхотен банкер. Или дипломат. Или в услугите — гарантирам ти, там ще забогатееш за нула време.
Докато Филипс се опитваше да реши дали Айда се шегува, поредният снаряд удари една от пантите и доказа, че предприемачът, строил Храма, не е бил по-честен от повечето строители на обществени сгради.
Цялата порта се превъртя във въздуха и осигури свободен вход към вътрешния двор. Изведнъж отвличащата атака се превърна в съвсем реална, наемниците нададоха вой — протяжен и смразяващ костите вой на вълча глутница — и се понесоха напред.
