Стен само му изръмжа, а Алекс му подаде един лист и омазнен пропуск. Мазното и пропускът се бяха запознали само преди час.
— Тук пише — зачете офицерът, — че имало проблем с оксижена на петнайсети етаж. — Изгледа ги подозрително. — Не съм чувал за такова нещо.
Стен, който си окачаше колана за инструменти, се сопна:
— Ти кво очакваш — нали е празник? Никой нищо не е чул, освен ако не си като мен и колегата. А уж щяхме да почиваме. Обаче не. Кво им пука на тях? Щяхме да си вземем пиячка и да си хванем мадами. Да разпуснем малко. Ама ей на, обадиха се. Проблеми със скапания ви оксижен! Оправете го, викат. Що не пратите някой друг, викам. Оправи го, викат, или утре да те няма. И на, дойдохме. Оправяме го и изчезваме да празнуваме.
Офицерът обаче се оказа инат. А може би също се беше канил да празнува и не беше очаквал, че ще го сложат дежурен.
— Все пак — възрази той — не са ме предупредили. Нищо не може да се работи, ако не са ни предупредили предварително.
Стен сви рамене и двамата с Алекс се качиха в грависледа. Стен изчука кратък рапорт на бордовия компютър, принтира го и връчи разпечатката на офицера.
— Подпиши.
Той го зяпна ококорен.
— Тук пише, че отказвам да ви пусна. Обвиняваш ме, че не можете да оправите оксижена.
— Нали все някой трябва да е виновен — каза Стен. — Що да не си ти? Виж сега. Бъди човек. Подпиши и се махаме. И го удряме на веселба.
Офицерът му върна листа, поклати глава и каза:
— Качвайте се горе.
— О, стига де — изпъшка Стен. — Подпиши и да си ходим.
Но офицерът упорито посочи сградата.
— Оправете оксижена.
Стен и Алекс слязоха с неохота от грависледа, нарамиха инструментите и с мърморене почнаха изтощителното катерене до петнайсетия етаж.
Айда и Док се покатериха по оръжейната кула и влязоха в транспортьора. Лейтенантът на земята под тях беше в безсъзнание. Двамата се бяха промъкнали обратно в парка с транспортьорите. За нещастие — за лейтенанта — бяха завили на погрешно място в неподходящ момент. Айда удари лейтенанта с лакът в корема, а Док го изключи, но не и преди да го захапе през крачола.
Айда извади малка кутийка и заоглежда клавишите.
— Ей там — каза Док и й посочи таблото. Айда лепна кутийката на посоченото място и анализира и разби трицифрения код, който запалваше двигателя.
След като запали машината, Айда се намести в седалката на стрелеца/водач, бутна лостовете и каза:
— Дръж се, Док. Това возене ще е адски велико.
Веригите вдигнаха кални пръски, транспортьорът се завъртя около оста си и забръмча през парка към арсенала.
Алекс си позволи едно деликатно изхъмкване и двамата със Стен пуснаха платнените торби на пода на петнайсетия етаж.
Стен бръкна в своята торба и извади пистолета с куката.
После се прицели в покрива на затвора долу, стреля и куката изсвистя и се понесе към целта си, развивайки леката сребриста корда.
Бет даде знак на тигрите. Хъгин и Мънин се стрелнаха към портата на арсенала ката две подскачащи вълнисти сенки. На няколко метра от нея се разделиха и се шмугнаха незабелязани от двете й страни. Скриха се в сенките и станаха невидими, само от време на време се мяркаха тупкащите им опашки.
Бет потупа Одо по изгърбеното рамо, стана и полюшвайки бедра тръгна към стоманената будка на часовите.
Беше облякла най-превзетото и разкриващо прелести селско облекло, което можа да намери. Лятна рокля, която се впиваше в тялото й, но оставяше дългите й крайници свободни. Играеше на объркано и отчаяно, загубило се в големия град момиченце.
От будката излезе един млад хубавец и попита:
— Какво е станало, госпожице?
Тя отвори очи толкова широко, колкото можа.
— О господине! Никога не бях идвала в Свещения град и… и…
— Загубихте ли се?
Бет преглътна и кимна.
— Бяхме със селския свещеник — почна да обяснява смутено. — Група младежи на Таламеин. И едно от момчетата почна да… нали знаете… да се държи много приятелски с момичетата и… — Бет млъкна и изигра най-доброто изчервяване в Галактиката.
— И вие оставихте групата. — Пазачът беше цял изтъкан от разбиране и готовност да се притече на помощ.
Бет кимна.
— И сега искате да разберете как да намерите пансиона?
Бет кимна още веднъж.
Стражът посочи надолу по улицата.
— Ей там, сестро. Съвсем близо е.
Бет преглътна, благодари срамежливо, врътна се невинно и тръгна към пансиона.
— Аз ще стоя тук — подвикна след нея младият сподвижник. — Просто да съм сигурен, че ще се оправите.
Бет му се усмихна благодарно и свенливо продължи — предпазливо и много бавно. Дори заобикаляше локвите по улицата — да не се оцапа. Чу зад себе си отварянето на портата и тропане на ботуши — смяната бе дошла тъкмо навреме.
Само след миг иззад ъгъла излезе Одо — космат, залитащ, пиян бхор. Втренчи се с мътен поглед в Бет, ухили се, оригна се и се затътри към нея.
— Кълна се в майчината си брада — изрева Одо, — виж кво си намерих!
Бет изпищя, понечи да побегне, спъна се и падна. Миг след това Одо се срина отгоре й със смях, награби я в косматите си лапи и я вдигна. Според теорията никой, който е достатъчно тъп, за да стане сподвижник, нямаше да е достатъчно умен, за да съобрази, че за един бхор сношаването с човек е дори по- гнусно и невъзможно, отколкото със стрегган.
Одо се престори, че не чува виковете на тичащите към тях пазачи.
— Глей какъв късмет! — закикоти се той. — Айде, не бой се, момиченце. Само ще те…
Изпъшка от болка, когато сподвижникът се блъсна в него, пусна Бет, стегна могъщата си ръка около кръста на пазача и с едно рязко изпукване му прекърши гръбнака.
Следващият пазач зяпна от изненада. Бет го застреля и той падна без звук.
Викове, дрънчене и пълно объркване. Бет вдигна очи и видя слисаните стражи. Двайсетина. Викаха и сочеха. И почнаха да надигат оръжията си.
Бет пъхна два пръста в устата си и изсвири силно. И сякаш цялата улица изрева с рева на тигрите.
Трима от мъжете паднаха изкормени още преди другите да разберат какво става. Хъгин и Мънин скачаха между тях, дращеха, деряха и късаха. Настъпи пълна паника.
Затрещяха пушки, но куршумите заразкъсваха сподвижници вместо тигри.
Сподвижниците побягнаха към стражевия тунел бутаха се един-друг кой да бъде пръв.
Беше дълъг и тесен тунел, с врати в двата края. Едната — откъм улицата — беше отворена за смяната на поста. Сигурността изискваше другата — единственият им изход — да е затворена.
