тези, които си играят с огъня.“
Стана, извади фиша от четеца и отиде до мивката на хотелската стая. Изплакна чашата си, отвори шкафа и извади бутилка чист спирт. Наля на себе си, после се сети и напълни чаша и за Милр. Милр изгълта алка, без да си прави труд да се чуди над необявеното отменяне на „правилото“.
Тарпи пресуши чашата.
— Събирай екипа, ефрейтор. Прехвърляме се за Първичен свят и оттам на следващия, който ни е подръка.
Динсман вече не беше фактор, както и имперският офицер. След това Тарпи се замисли колко точно от комисионата ще трябва да шитне на експреторианците, за да не се чувстват изиграни.
Глава 21
Една горчива шега на Хийт гласеше, че огромната река, течаща през столичния град, е единствената река, която някога е горяла.
Горя с дни и сериозно опърли укрепените с камък и бетон брегове. Но дори след като пожарът на замърсения канал затихна, таанските лордове не направиха нищо, за да се почисти, въпреки гръмогласните им и чести твърдения, че страшно обичат простотата на дивата природа. В края на краищата лордовете си имаха своите безупречни градини, из които да се разхождат и да съчиняват таанската си свръхстилизирана поезия. Селяните можеха — и понякога го правеха — да ядат дракх.
От друга страна, тъй като бреговете през цялата история бяха изглеждали по един и същи начин, пожарът сигурно можеше да се смята за моментално подобряване на градската среда. Не че скоро около „реката“ не избуяха същите кланици.
Хаг беше типичен пример. Популярността му бе двупосочна: не само че се намираше близо както до водния транспорт, така и до космодрума, но човек можеше да намери на пристанището всеки тип, занимаващ се с незаконни неща.
Двамата мъже в бара изцяло се вписваха в това определение — като се изключеха прогизналите им униформени дрехи и панталоните, натикани във високите до коленете рибарски ботуши. Бяха въоръжени, но такъв беше почти всеки в Хаг. Оръжията им — шокови палки, зашеметители и газови спрейове — висяха на кожените им колани „Сам Брауни“. Единият — Кийт — гледаше с подпухнали като на бухал очи билетния пакет на бара пред тях.
— Последен ден, партнер. Последен.
Спътникът му, Олсн, кимна.
— Знаеш ли, мислех за нашия проблем, Кийт.
— Имаме си ги доста. Определено.
— Не бих казал — продължи Олсн. Беше в онзи стадий на пиянство, когато на човек му хрумват гениални идеи и все още е достатъчно трезвен, за да вложи известен смисъл поне в част от тях. — Проблемът ни е, че сме хем помежду, хем — никъде.
— Не чаткам.
— Пий. Ще чатнеш. Седим значи цели три планетарни години и какво ни се ще повече от всичко?
— Да си приберем задниците у дома.
— Което показва що не сме от военната класа. Щото е тъпо.
— Много тежко го подкара.
— Не бе. Виж само. Там горе имаме власт, нали? Колко пъти си връзвал някого в чувала, щот’ мутрата му не ти харесва? Колко пъти ти е идвал в квартирата някой съсипняк, който е готов на всичко, само и само да не замине с пукналите?
— То си е част от работата, Олсн.
— Точно така. Виж ни сега нас двамата. Ние сме селската класа, нали? Ама когато сме на службата, три години си я караме по-добре от всеки воин или вожд, когото знам.
— Това назначение е ново. Може да излезе купчина дракх.
— Айде бе, човек. Помисли само. Работата си е същата, правим я от толкова години — как по дяволите двама като нас може да се уредят по-добре?
Кийт прецени. Част от преценката се изрази в изпразване на гарафата със спирт пред тях в чашите им.
Точно този момент бяха чакали Стен и Алекс. Седяха на една масичка на три метра зад двамата мъже. Стен махна с ръка и получилата преди малко приличен бакшиш келнерка бързо се озова до тях.
— Ония двамата — посочи с глава Стен. — Купи им още една. — Пъхна й предостатъчно кредити и погледна Килгър.
— Уви, да — съгласи се Алекс с неизречения въпрос. — Това са наш’те момчета.
Пред Кийт и Олсн кацна нова гарафа и те попитаха барманката кой плаща. Кийт се обърна и ги погледна объркан. Стен надигна халбата си и се усмихна. Кийт и Олсн се спогледаха, прецениха набързо рязко намаления си фонд пиячка и дойдоха при тях на масата. И двамата бяха силно невпечатлени от Стен и Алекс, които грееха нежно в сутеньорските си костюми.
— Не обичам да ме черпи някой, дето не го познавам — каза намръщено Кийт.
— Ние сме братята Кембъл — кротко каза Алекс.
— Да бе. И знам к’ви сте.
— В нашия бизнес рекламата си струва — каза Стен. — Не получаваш момичетата, ако не ти личи, че можеш да си ги позволиш.
— От сутеньорите полза няма — изръмжа Олсн. — Трябва да видите к’во става с тях там горе.
— Тоя опит мисля да го пропусна — каза Стен и им напълни чашите.
— Айде, изплюй си дракха — каза Кийт. — Знаете к’ви сме. Няма да ни купувате, само щот’ мутрите ни ви харесват.
— Няма — съгласи се Стен. — Обаче имаме проблем.
— Бас слагам, че имате.
— Мислехме да се погрижим, преди да е станало по-кофти.
— Чакай да се сетя — рече Кийт. — Заложили сте някоя от ваш’те курви. И са я прибрали.
— Тоя човек направо ми чете мислите — подхвърли Стен на Алекс.
— Знаеш правилата, хиено. Заминат ли — не се връщат. Освен ако не се вдървят. Тъй че не си прави труда да ни купуваш, за да си отървеш дупката. Не става. Никога не е ставало.
— Не си тъп — каза Алекс.
— Тогава що черпите?
— Виж, наш’та приятелка — почна колебливо Стен — е готино парче. По-сладко от гамаши на кларф. Обаче взе, че се клепна с един там горе. — Стен вдигна палец — универсалния знак в Хийт за всяка класа над твоята или на хората, с които си имаш работа. — На третата му жена не й хареса. Накрая приятелката ми я обърнаха на приемач.
— Кофти — съгласи се Кийт.
— Докарваше добри пари — въздъхна Стен. — И значи искам да се погрижа някой да я пази. Тя е от деликатния тип.
Кийт и Олсн се спогледаха.
— К’во точно търсиш?
— Някой, който да се грижи за нея. Не искам да я видя да свърши където не трябва.
— Искаш някой от нас да я гушне под крилцето?
— Схвана.
— Няма логика. К’во ви пука? Никога няма да се върне.
— Инвестиция. Виж, Дин си има сестри, които растат. И са дори по-сладки от нея. Тъй че ако се погрижа за семейството…
Олсн изпръхтя доволно. От негова гледна точка, той водеше наддаването.
— Добре бе, хиено. Ще се погрижим за нея. Но к’во слагаш за нас? Сега? Тука?
Алекс измъкна от джоба си пачка таански кредити.
— Дракх — изсумтя Кийт. — Т’ва трябваше да ни удари по-рано, не на тръгване. Ник’ва работа няма да
