Дворът на хилядата слънца

Беше селекционирано до сегашното си вкусно състояние в продължение на много столетия. Проблемът за ловеца бе в това, че същите гени, които го правеха толкова едър и вкусен, го снабдяваха и с високоефективна система на мобилност. Тварта обитаваше тинята и предпочиташе студа в гъмжащите със скариди и планктон морета. Когато се хранеше, разтваряше грамадната си горна раковина като ветрило, насочвайки по този начин микроорганизмите в стомашно-филтърната си система. Молюскът не можеше да вижда, но преценяваше околната среда за чифтосване или за опасност с помощта на високоразвита обонятелна система. Което, за допълнително удобство, беше причината, поради която ловците на молюск работеха по време на отлив. На теория миризмата от гниещия крайбрежен живот трябваше да маскира миризмата на приближаващ се ловец. Но само до последния момент, когато ловецът се озове на около метър от животното. Тогава молюскът надушваше ловеца, побягваше и се заравяше по-надълбоко в тинята, като оставяше след себе си диря от кипнали мехурчета. Точно тогава ловецът го хващаше. Или в случая с Динсман — опитваше се да го хване.

Също като останалите ловци, Динсман беше въоръжен със забивачка. Оръжието се състоеше от две дръжки, дълги малко повече от метър и половина, съоръжени с два много остри, надупчени като сито и заредени с пружина лопатки. Забивачката се държеше в готовност, докато храбрият ловец газеше през вълните и зорко следеше за мехури, издаващи изпадналите в паника молюски. С прицелен връх към мястото, където мехурите изчезват, с леко отклонение заради пречупването на светлината, инструментът се забиваше в тинята точно в подходящия момент и спусъкът на пружината се натискаше. След това забивачката на молюски се издърпваше над повърхността, плюейки кал и вода, и уловената твар се хвърляше в надувния сал, теглен на буксир от ловеца.

Динсман беше може би най-калпавият в цялата тази работа. Все не можеше да налучка вярно мехурите и почти на всяка смяна обръщаше сала си, докато газеше към брега. Това означаваше, че преживява на много, много оскъдни дажби, защото на Дрю поеманата от каторжника храна, както и всички останали луксове, бяха в пряка зависимост от представянето му. Само месец след като се озова на Дрю, ребрата на Динсман изпъкнаха от празния му стомах под ъгъл от около трийсет градуса. В добавка към щетите, понасяни от глада, всеки път щом се издънеше, Четуинд, хипопотамът, който играеше ролята на шефа злодей, слагаше лапата си на врата на Динсман и го караше да прави онова, което наричаше „пилето“.

Динсман отново закрачи мудно напред и стъпалата му заопипваха неравностите по дъното. Изведнъж по повърхността се изстреля низ от мехури и Динсман почти изпадна в паника. Заби слепешком забивачката за молюски надолу и натисна спусъка. От дъното кипнаха хиляди мехури и Динсман вече се смееше почти истерично, докато надигаше уреда с едрия молюск. Натисна лоста за освобождаване и хвърли плячката в сала. Ето! Най-после бе почнал да се справя. Закрачи напред с много по-голяма увереност. Но много скоро старите съмнения и страхове отново изпълзяха — всички разкази за нещата, които чакат човек и най- вероятно ще го нападнат точно когато е обзет от измамна самоувереност.

Динсман още не бе виждал с очите си такова нападение, но вече беше виждал трупове, извличани на брега от Четуинд и неговите слуги. Разправяха, че в тези води имало много, много неща, от които човек трябва да се бои, но две от тях в частност бяха източник на непрекъснати разговори, както и на студена пот посред нощ. Второто по опасност същество, което също ловеше молюски, беше морий. Формата му беше малко като на змия и то тласкаше триметровото си тяло през морето с помощта на непрестанно движещите се ребра — с изпъната като кормило назад опашка, или още по-страшно — навита и с насочен напред връх при атака.

Морий имаше огромна глава с челюсти, които можеха да се разтварят като на панти, което му позволяваше да разкъса на мръвки жертва много по-едра от обиколката на тръбестото му тяло. И като на повечето обитатели на дълбоките води, плътта му беше много здрава и му придаваше прекомерна дори за размерите му сила. Свидетели разказваха как един морий захапал провиснал небрежно от една лодка крак и завлякъл и крака, и лодката и всичко останало под водата. За щастие, успокои се Динсман, морий рядко се хранеха по време на отлив. Ловците се безпокояха от тях чак на връщане в селото, когато вълните отново започваха да ги бият в гърбовете.

Най-ужасно от всичко обаче беше гурионът. Това същество винаги беше гладно и ловуваше непрекъснато. Динсман забеляза, че водата му е до кръста — най-предпочитаната от гуриона дълбочина, когато се промъква към плячката си. Никога не беше виждал гурион и беше адски сигурен, че държи нещата да си останат така. Очевидно приличаха донякъде на земната морска звезда, но неизмеримо по-големи — над два метра в диаметър. С помощта на многобройните си крака можеха да се издигат над водата в триметров прилив. Един гурион можеше да тича през водата толкова бързо, колкото човек на сушата. Беше невъзможно да му избягаш. Бяха почти неприлично бели, покрити с дебела пъпчива кожа. Огромните им смукателни дискове по краката можеха да разкъсат молюск, след това да обърнат стомаха си, покрит с няколко редици остри като игли зъби над плячката, да захапят меката плът и да я издърпат в тялото си, ръфайки и смилайки живия организъм едновременно.

Динсман изобщо не държеше да срещне жив гурион.

Общо взето след като го осъдиха на Дрю, Динсман не беше сигурен дали нямаше да му е по-добре, ако бе изтърпял правосъдието на Първичен свят. Имаше чувството, че никога не е бил добре оценен, но на Дрю талантите му се оказаха съвсем безполезни. За себе си мислеше като за личност, която може да се приспособи във всяко общество. От предразсъдъци не страдаше. Искаше само да го оставят да върши онова, което можеше най-добре — да гърми разни неща, — и после да се радва на компанията на своите съпрофесионалисти в някой бар, след като проклетата задача е изпълнена.

Четуинд бе променил всичко това. Динсман не обвиняваше таанската система за сегашното си положение. Беше направил погрешна стъпка и го бяха хванали. Винеше само лошите си приятели. Всичко останало можеше да се очаква.

Четуинд беше само един от многото старши каторжници, които управляваха изолираните села, пръснати по повърхността на Дрю. Таанците като истински фашисти бяха създали затворническата колония на Дрю с една-единствена цел: да затварят там престъпници, както политически, така и криминални. Дали ще обереш банка, или ще драснеш някоя псувня към властите на стената, за таанците беше все едно. Но фашисти или не, те бяха съвсем практични. След като трябваше да има затворнически свят, то той също така трябваше да си изплаща разходите. Още по-добре, ако носеше приходи.

В района на Динсман таанците бяха засадили просторен развъдник на молюски. Двайсет грама молюска плът вървеше срещу цяло състояние сред висшето общество на Таан. По-навътре в сушата по пустинния пейзаж се търкаляха мускусни тръни. Тъй като те освен това пръскаха около себе си концентрат на сода каустик, щом някой ги спре, обирането им струваше живота на много каторжници. По цялата повърхност на Дрю земеделски и скотовъдни ферми и рудници произвеждаха стоки, струващи колкото зестрата на един боен главатар на цената на „нищожния“ живот на осъдените.

Динсман беше разбрал системата още преди да го транспортират в селото на Четуинд и беше решил на всяка цена да се опази жив. С Четуинд планът му почти бе на път да се изпълни.

Преди да го пратят тук, Четуинд се беше подвизавал като организатор на труда на главния космодрум на Таан. В донякъде колоритното му минало имаше повече от достатъчно убийства, грабежи и погроми. Но когато бе повел събачкаторите си на вече съмнителен откъм полза-риск удар, включващ чувствата на току-що завърнали се от дълбокия космос миньори, на таанците им бе дошло до гуша, сложили му бяха прангите и му бяха казали, че в бъдещето му има много, много, много молюски.

Докато Динсман се появи на сцената, огромното чудовище, наречено Четуинд, си беше присвоило цялото село. Обличаше най-добрите дрехи, конфискуваше всички луксове за себе си и приятелчетата си и беше събрало малък харем по-засукани каторжнички. Дамите бяха там, трябваше да се отбележи, повече заради неговия чар и дарби, отколкото заради относителните му богатства като старши главорез.

Самият Динсман беше обсебен от обаянието на великана, когато го смъкнаха от планера и го зачислиха към работната чета на Четуинд. Едрият мъж вече беше поровил в едно откраднато копие на досието му.

— Бомбаджия, а? — беше казал той. — Ти трябва да си скапанякът, който все ми трябваше на Хийт.

Четуинд моментално беше възложил на Динсман да започне да прави бомби. Наличният материал беше крайно неподходящ, но Динсман адски се натегна да ги направи, като не спираше да мрънка какви чудеса на взривната техника можел да постигне с подходящи материали и инструменти.

Изобщо не попита Четуинд за какво са му притрябвали бомбите, тъй като явните цели — охраната —