масата.
Един сержант стана и церемониално махна към тях с халбата си.
— Радваме се, че се връщате. Както изглежда, историите ви ще са върхът. Но следващия път като завъртим лотарията, ако пак я вземете двете, някой ще умре. Вие двете за трети път от две години се връщате на Хийт.
Стен и Алекс се спогледаха. Нямаше нужда да обсъждат. Взеха нови наркобири от машината и се включиха в общата веселба.
Проблемът, който така и не бяха решили досега, беше след като намерят Динсман, как да го измъкнат — и себе си — от планетата. С опита си на оперативни под прикритие винаги бяха приемали, че все ще се намери начин. Но за трите седмици още не бяха успели да измислят такъв. Дрю беше обкръжена от охранителни кораби, както с екипажи, така и на автоматичен режим. Единственият начин да се кацне тук или да отлепиш от планетата беше или със затворническия транспорт, или с товарните кораби роботи, превозващи луксозния експорт. Затворническите кораби се охраняваха от тежки контингенти и дори Стен и Алекс не се чувстваха достатъчно компетентни, за да завземат кораб, пазен от сто души. Всички експортни кораби бяха замразени и заредени с азотна атмосфера. Виж, „лотарията“ звучеше интересно.
И наистина, системата Таан много се гордееше с Дрю. Затворническата планета не само че оперираше на черно, но се използваха самите затворници, дори след смъртта им.
При стрес животинската питуарна жлеза на човека произвежда обезболяващ болката наркотик. Колкото по-голям е стресът, толкова по-голямо е прозиводството. Тъй като повечето каторжници на Дрю умираха при изключителен стрес, телата им бяха пълни с дрога. Проблемът беше да се съхрани тялото и да се замрази преди да е започнало гниенето. Затворници на Дрю умираха много често — но твърде много от тях загиваха при условия, които правеха рециклирането на трупа невъзможно. Това бе една от причините затворници, изпращани в „Изолацията“, да не се появяват повече, освен в чували.
Едно „добро“ тяло, както разбраха Стен и Алекс, заминаваше от планетата обратно за Хийт. Рециклирането не се извършваше на Дрю по две причини: трудността да се намерят опитни техове, съгласни да ги назначат в един кучи гъз, каквато беше Дрю, както и фактът, че екстрактът от питуарната жлеза представляваше, като повечето обезболяващи, много весел опиат. Таанският военен вожд, комуто беше хрумнало да се използват затворниците за опиати, се бе оказал достатъчно умен, за да не допусне един тревожен свят като Дрю да има достъп до свръхнаркотик. След като достатъчно затворници загинеха и бъдеха своевременно замразени и прибрани в чували, труповете се ескортираха извън планетата от двама пазачи. Това беше единственият начин да се напусне Дрю, освен нормалния полагащ се отпуск след тригодишния договор. А придружителите се избираха с лотария.
Към края на вечерта Стен и Алекс вече кръстосваха очи над наркобирата. Но бяха намерили изход. За Динсман, както и за себе си.
Глава 24
Първата стъпка беше историята на Алекс.
— Аа — прозя се той с насмешка. — Няма и един месец на Дрю, и вече чух най-добрите ви истории.
— Ти май имаш по-добра, Олсн — присмя се един от пазачите. Тумбестият шотландец вече се беше доказал като образ и беше станал фаворит сред тъмничарите. Особено след като гореше от желание сам да си плаща бирата и да черпи.
— Щом кат’ плащам аз, няма ли да си затворите устата?
Настъпи тишина.
— Ще ви разправя една история за Старата земя. Още преди Императора. Още когат’ шотландците тичали на воля и с боси крака по едно малко тревисто островче.
— Но още тогаз, преди Императора, имало една империя — продължи той. — Римляни се викали. И щот’ много ги било бъз от шотландчетата, дигнали си една голяма сива стена през целия остров. С нас от едната страна и тях — от другата. Адриановия вал се казвала.
— Но и тогаз още бизнесът си бил бизнес. — Той се засмя. — Тъй че, разбира се, по тоя вал имало порти, да си щъка народът насам-натам. И разбира се, на портите имало стража. Та въпросната вечер на вала имало двама стражи, Марк и Флавий…
Втората стъпка беше Стен.
Първото нещо, което им трябваше, бе да намерят Динсман. Третото, от което имаха нужда, беше да се оправят с лотарията.
И двете задачи зависеха от това да разполагат с терминал и достъп до централния компютър на Дрю.
Пазачите нямаха лични терминали, а съществуващите такива бяха грижливо контролирани и гласово криптирани от съответните упълномощени власти.
Стен обаче беше открил, че игралните машини в стаята за почивка са доста сложни. Ако някой тъмничар спечелеше на тях, можеше веднага да му се плати в наркобири (доставени през слота) или в кредити, добавени към държаната в банка заплата. Стен се беше ухилил до ушите — машините се оказаха точно като онези, с които бе отраснал на Вулкан — и точно като онези, които екипът „Богомолка“ бе прецакал на фабричния свят.
Така че докато Алекс занимаваше пазачите, Стен се беше навел пред една от машините. Всъщност използваше достъпа й до централния компютър. Инструментите му бяха един микрочип, който бяха донесли контрабандно на Дрю, вторичен източник на енергия, който също бяха вмъкнали контрабандно, и подритващият от време на време машината крак на Стен.
Когато игралният екран светна, Стен плесна няколко клавиша и се изключи от веригата. Устройство против достъп, но съвсем просто. Той помисли бързо и пробва с променен код. Нова стъпка напред.
— И значи имаме Марк, който бил на островчето вече от много години. Но горкия Флавий е там само отпреди месец. И бедния момък много го е бъз. Храната не му харесва, климатът нещо не му допада и най- важното — цапа си хубавата туника с мърлявите шотландци.
— Не се шашкай — вика му Марк. — Към девет часа ще чуеш голям вой, рев и тупурдия. Т’ва са само шотландците, дет’ излизат от дюкяните с грог. Няма к’во да се притесняваш.
Обаче Флавий се притеснява…
Стен също се притесняваше. Погледна през рамо. Всички очи в стаята като че ли бяха приковани в Алекс с неговата история. Стен измъкна микроотвертка от джоба си и я пъхна отзад в машината. Отвертката зави. Стен тикна жака на дръжката на отвертката в един извод на микрочипа си и натисна клавиша „АНАЛИЗ“. Чипът забръмча угрижено.
— Та значи вече става към девет и, разбира се, почва се вой, рев и тупурдия. И ей на, откъм улицата към наш’те римляни напира една голяма тълпа шотландци. А те са космати, мръсни, облечени в кожи и носят големи брадви и клеймори. И Флавий разбира, че ще умре тук, на тоя гол остров, на светлинни години от своя роден красив Рим. И затуй почва да се тресе и да трепери. Но Марк, нали е печен, се хили радостно на тая ужасна тълпа, дет’ залита право към тях, и вика:
— Добър вечер.
— Скапани римляни — чува се рев и някой вади меча.
— Добре изглеждате тая вечер — продължава Марк.
— Скапани римляни… — Само т’ва идва в отговор и шотландците приближават още, и Флавий вече им надушва вонящия дъх, и е жив умрял.
— Лека ви нощ — продължава да ги реди Марк.
— Скапани римляни — викат им пак.
Флавий вече е затворил очи, щот’ не иска да види как мечът му корми червата и прочие. Обаче т’ва не става: ’сичките тез космати и страшни чудовища минават през портата.
А Флавий още си е жив.
