Дворът на хилядата слънца

И тогаз той се отпуска. Вдишва много дълбоко веднъж-дваж, ухилва се на Марк и вика:

— Прав си. Шотландците не били толкоз лоши.

— Тъй, момко. Учиш се — отвръща му Марк. — Но след час, когат’ и мъжете им се напоркат, може би ще си имаме малка неприятност…

Както винаги, когато Алекс довършеше някоя от историите си, настъпваше тишина на пълно неразбиране. Нарушена от две неща:

Игралната машина светна правилния код — Стен вече бе проникнал в главния компютър — и:

Микроотвертката му явно беше прекалила, защото надписът „Плащане“ започна да мига и от слота започнаха да падат наркобири. Стен бързо прибра микрочипа и отвертката, а стражите стреснато се обърнаха при „тряс-дрън-туп“ от падащите по подноса за сервиране пълни халби. Около машината моментално се струпа жадна тълпа.

— Ега ти късмета! — изруга един от пазачите. — Тая игра я връткам от една година и най-много съм спечелвал по две бири. Гледайте бе! — На екрана „Плащане“ светеше „387 наркобири“.

— И к’во по дяволите да правя с всичко това? — зачуди се Стен.

— А бе, господин Кийт — каза един от пазачите. — В училище за тъпаци ли си ходил? Ще ги изпием, какво друго да ги направим?

Стен и Алекс се спогледаха, след което се стегнаха за това, която явно щеше да се окаже една дълга, дълга нощ…

Глава 25

Едрият мъж се излежаваше на брега и мързеливо наблюдаваше ловците на молюски в плиткия развъдник. Беше заобиколен от пет-шест сладурчета, които се печаха на слънцето, но го държаха под око да не би да има нужда от нещо. Четуинд едва се размърда, когато чу вдигащия горе зад него пушилка планер. И се направи, че не забелязва воя на спиращия двигател, а след него — ботушите, заскърцали по пясъка.

— Четуинд?

— К’во?

— Стани, когато ти говоря!

Четуинд бавно извърна огромната си глава и се направи на изненадан, че вижда двамата охранители. Също толкова бавно надигна тромавото си туловище и се изгърби в подигравателно-почтителна поза.

— Съжалявам, мистър… Не знаех… — проточи той с престорена нервност. — Не очаквахме посещение.

— Мда, адски лошо. Много мразя да притеснявам един толкова важен гадняр като теб. — Стен претегли наум туловището с име Четуинд. Издаваше го само наглостта в погледа. Всичко останало се беше присвило толкова почтително, колкото всеки охранител можеше да пожелае от един престъпник на Дрю. Много опасен тип.

— Търсим един престъпник — отсече Стен.

— Дошли сте на подходящото място, мистър — избоботи Четуинд.

Стен пренебрегна скритата в репликата му грубост.

— Казва се Динсман.

— Динсман… Динсман… — Четуинд се направи на озадачен, след което очите му светнаха. — А, да бе. Все още е жив. Имаме един Динсман тука.

— Къде е?

Четуинд посочи и Стен се обърна и видя обекта им на брега — почистваше един плоскодънен скиф.

— Безполезен кретен, ако нямате нищо против, мистър. И един скапан ден не може да свърши свястна работа. Щях да го сложа да мие тенджерите, ако не ме беше страх, че ще изтрови всички ни с немарливостта си.

Стен и Алекс забравиха Четуинд, закрачиха през плажа и ботушите им заскърцаха в пясъка.

На Динсман почти не му остана време да ги види. Още докато вдигаше главата си, Алекс го спипа за врата и го надигна от земята.

— Престъпник Динсман?

— Аз-з-з-з, мистър.

— Искам да говоря с теб, момко.

Алекс метна дребосъка в малката лодка, хвърли един бърз поглед към Стен, улови кимването му и се качи след него. Хвана греблата, а Стен отвърза въжето и също се качи. Алекс загреба навътре в морето.

— Честна дума, мистър — заскимтя Динсман. — Нищо не съм направил… — После, във внезапен изблик на вдъхновение, посочи обвинително с пръст към смаляващата се грамада, наречена Четуинд. — Той ме накара да направя бомбата!

— Така ли? — каза Стен. — Значи си майстор на бомби, а?

Динсман изпадна в ужас. Може би не знаеха… Мамка му, в какво се беше набутал пак?

— Я ни разкажи за това, момко — успокои топката Алекс.

— Ами, значи… той ме попита и… и… казах, че имам малко опит с експлозиви и…

— Млък — изсъска Стен. — Един дракх не даваме за скапания ти Четуинд.

Динсман само го зяпна опулен, загрял, че ще му се случи нещо ужасно.

— Разкажи ни за „Ковенантър“ — отсече Стен.

— О, боже! — изпъшка Динсман.

Алекс го перна с опакото на ръката си.

— Не произнасяй всуе името Господне.

— А бе — каза Стен. — Я просто да го убием още сега. Да приключим с него.

Стен присви пръстите си и тънкият като игла нож се намести в дланта му. Динсман го видя и започна да се поти от ужас.

— Н… не знаех, че е политическо. В политическа работа никога не се бъркам. Питайте когото щете. Питайте ги, ще ви кажат. Аз съм само един… само… — Погледна Стен в лицето и се разрева. — В политически не се бъркам — захлипа дребният специалист по взривове.

Стен се чувстваше като пеликан, уловил голям рибок.

— Мамка му, Алекс! Това е човекът ни. Оправи го, моля те.

Алекс кимна и бръкна в джоба на униформата си.

Динсман изпищя и се надигна на колене. Беше най-смразяващият звук, който Стен бе чувал — въпреки огромния му опит в слушането на човешки писък тип „олеле ще умра“. И в този момент осъзна, че Динсман не пищи заради тях.

Стен извърна глава.

Към плитката лодчица през водата тичаше нещо със скорост от близо петнайсет възли, приближаваше се толкова бързо на вретеновидните си крака, че като че ли просто вървеше по водата.

Динсман изпищя отново.

— Това е гурион!

Алекс отчаяно се помъчи да обърне скифа, но той нямаше кил и просто се завъртя свободно около оста си. Стен награби пръта за изтласкване и точно когато съществото се надигна в пълния си ръст и разтвори ужасния си стомах-уста с пълни с кръв жили, чу зад гърба си друг плисък.

Каквото и да беше това, трябваше да го остави за Алекс — и той заби пръта право в зейналата паст на гуриона. Върхът на дългия кол проби през няколкото реда зъби и се прекърши в меката плът. Гурионът нададе вой, но продължи устрема си, надигна скифа като кибритена кутийка и го преобърна.

На Алекс му остана още по-малко време да реагира. Секунда след писъка на Динсман той видя другия гурион, връхлитащ откъм неговата страна. Замахна неуверено с едно от греблата, след това усети как масивната вълна го надигна, небето се изсипа надолу, след което той вече гълташе солена вода. Някаква дебела ръка беше обвила тялото му, стискаше все по-здраво, и едно пипало дереше униформата му. Той се