кресло го люшна назад и встрани от полукръглия пулт и го смъкна на пода. Той разкопча колана и реши, че честта му заслужава малко самоизтъкване. Пръстите му забърсаха един ключ, който превърна главния екран във визуален.
На светлинни години от пулсара имаше ослепителна светлина, видима и доловима от всички уреди. Таанският пилот чу притесненото мърморене на лордовете, стоящи край него, угаси екрана и се поклони.
— Нашите координати са заповяданите. Имперските кораби са на екрана и срещата ще е в рамките на следващите десет корабни часа.
Лорд Киргиз отвърна на поклона на пилота, после всички лидери на системата Таан се изнизаха от командната зала.
Пулсарът — NG 467H в звездните каталози — беше третата опция, дадена на Императора от таанците за срещата. И единствената, която бе одобрил. Императорът си даваше сметка, че пулсарът осигурява пълна радиотишина и от двете страни. Така че ако нямаше предварително устроена засада — а Империята имаше предостатъчно увереност в превъзходството на имперските сензори, за да елиминира тази възможност — не можеха да го чакат никакви изненади освен това, което евентуално щяха да поискат от него таанските висшестоящи особи.
Освен това Императорът държеше и скрита карта. След като имперската наука беше с една стъпка пред таанците, Императорът разполагаше с една сигурна линия за свръзка чак до двореца. И отчаяно се надяваше тази връзка да бъде използвана по време на преговорите. Не от него, а от Стен. Ако Стен успееше да хване за ушите главния конспиратор, причинил неволно смъртта на Алейн, преговорите щяха да протекат много по-гладко.
„Нормандия“ и придружаващите я кораби бяха засекли таанската флота още преди няколко часа чрез една имперска супертайна. Горивото АМ2 не само че се контролираше от Императора, но преди да се продаде, се „кодираше“. Само имперските кораби караха на чисто гориво. Всички останали се движеха с модифицирано АМ2. Имперските разузнавателни кораби можеха да засичат от много светлинни години разстояние съществуването и приблизителната идентичност на всеки неимперски кораб.
На екрана таанските звездолети бълваха зад себе си виолетова мъгла.
Императорът изключи контролния екран в покоите си, погледна Ледо, въздъхна и каза:
— Е, започва се.
Глава 42
— Е, приключи ли, Стенчо? — нежно попита Алекс. Стен се изкашля и се надигна от клозетната чиния. Твърде бързо — вътрешностите му пак се сгърчиха в спазъм и той отново се преви на две.
— Един съвет, момко — продължи Килгър. — Когат’ усетиш, че право към теб иде някакво гадно космато нещо, преглъщай бързо, щот’ това е собственият ти чеп.
Стен преглътна. Всичко изглеждаше стабилно. Той изплакна устата си, плю в умивалника и изгледа свирепо Килгър.
— Съчувствията ви ще се отбележат, старши сержант. В следващия ви медицински рапорт.
Влезе със залитане в голямото централно помещение на „Синия бхор“ и се свлече в най-близкия стол, понеже всичко наоколо му отново се завъртя.
От другия край на помещението Хайнис го погледна угрижено; както и Рюкор, чието мустакато лице надничаше над ръба на цистерната й.
— Да ти сканират мозъка не е голямо удоволствие. Знам, че няма да искаш. — Алекс наля пиене за Колинс, Хайнис и за себе си и поднесе каната към Рюкор, но тя поклати глава.
— Какво получихме? — попита немощно Стен. Няма и два часа след гръмването на „Заара Варид“ Стен с неохота се бе подложил на мозъчното сканиране на Рюкор.
— Разполагаме с пълен списък — започна Рюкор. — На всички заговорници.
Стен облекчено изпъшка. Хайнис изруга.
— Копеленца. Кой е на върха?
— Вече го знаем — каза Стен. Беше много, много уморен. — Кай Хаконе.
Рюкор изпръхтя под мустаците си. Кой знае защо, беше решила, че пръските солена вода могат да минат за израз на съчувствие.
— Грешиш.
— Скапани римляни! — изръмжа Алекс.
Стен изведнъж се почувства много по-добре — или много по-зле. Вдигна каната и изля наведнъж две- три дози в гърлото си. Стомахът му моментално се разбунтува и за момент Стен съсредоточи ума си само върху задачата да не повърне пак.
Хайнис измърмори нещо и зяпна в много грижливо изрисуваната си схема на заговора.
— Имаше връзка от кораба пряко към двореца, също както бе отбелязано във файловете ви, лейтенант — продължи Рюкор. — За съжаление краят в двореца не беше информационна връзка, както мислехте. Беше команден входен терминал.
— Рюкор, логическа проверка — каза Стен.
— Готово.
Стен насили ума си да разсъждава трезво.
— Ако Рюкор е права, то нашият „вътрешен човек“ е този, когото трябва да хванем преди да заковем дребните риби.
— Правилно.
— А в момента данните ни са нула. Следователно трябва да спипаме Хаконе и да го изцедим.
— Грешка — отвърна Рюкор. — Има една възможна нишка. Също така, ако Хаконе е близо до върха, не трябва ли да допуснем, че ходът ни срещу него моментално ще накара всички останали да се разбягат, при което онзи най-горе ще си остане в двореца?
— Права си — каза Стен и чак тогава се сети. — Рюкор, коя е тази нишка, по дяволите?
— Компютърът бомба.
— Джейдис — спомни си Стен. Произнесе го по букви, както светеше на екрана на „Заара Варид“.
— Пробвай с ударение на първата сричка — продължи Рюкор. Хайнис, Колинс и Алекс гледаха озадачено… а Стен беше единственият, който знаеше, че Хаконе, когато му бе описвал битката за Сарагоса, бе споменал това име.
Рюкор си позволи удоволствието да се гмурне под водата, докато Стен реагира, но изплува и продължи преди той да успее да обясни.
— Втора точка. Заговорниците са малко прекалено… остроумни — мисля, че това е думата. И много настойчиво са дали значещи имена на всичките си ходове. Трето. По някакъв начин битката за Сарагоса ги свързва.
— Колинс — кресна Стен. — Търси Джейдис. Някакъв си адмирал при Сарагоса. Искам досието му. Всичко. По дяволите, още ли е жив тоя скапаняк? Това ли е копелето, което търсим?
Колинс вече вървеше към най-близкия терминал.
— Внимавай с връзките, сержант — предупреди я тръгналата след нея Хайнис. — Файлът може да е зареден с капани.
Тъй като в момента стомахът му не се бунтуваше прекалено, Стен реши, че си е заслужил още едно пиене.
Алекс отиде при Рюкор и я погледна с цялото дължимо уважение.
— Моме, кат’ не пиеш, не знам с к’во да те почерпя за награда. Може би малко рибка?
Рюкор се надигна, плавниците й се показаха над цистерната, плеснаха надолу и солената вода пръсна из цялата стая. За миг Стен си помисли, че моржката ще се скъса от гърч.
След като вълните затихнаха, Рюкор успя да изпръхти:
— Сержант Килгър! И през всичките тия години мислех, че на вас, човеците, ви липсва чувство за хумор. Вие сте добър човек.
— Алекс — възкликна Стен и прегърна сержанта. — Най-после намерихме някой, който разбира шегите
