Флотът на прокълнатите

„ПАРАДНА УНИФОРМА.“

Тревогата го погълна. Много добре бе постъпил, като скри орденските си лентички още с постъпването в школата. Забеляза, че онези, които според инструкторите имаха повече награди или по-висок чин, отколкото им се полагаха, май получаваха далеч повече внимание и тормоз. Досега въпреки явната лична ненавист на Мейсън, Стен горе-долу успяваше да се промъква между капките.

Е, какво да се прави. На всички добри неща все някога им задират лагерите.

— Леле, кадет, колко сме хубавички — изгука Мейсън. — И колко лентички и фльонгички си имаме.

Стен бе обмислил дали да слага медалите. Но знаеше, че при тези обстоятелства е нарушение на основни изисквания в устава, ако някой не носи наградите, които си е заслужил. Инструкторите като нищо щяха да погледнат в досието на всекиго какво му се полага, после щяха да проверят съвпада ли с окаченото на гърдите или пояса и при най-малката разлика щяха да го изритат.

Стен изрева едно „тъй вярно, сър“ на Мейсън, докато се дивеше на Главен пилот-инструктор Ферари. Край и на теорията, че дебелите мърльовци стигали само до чин старши подофицер. Дори в момента длъжността му да беше точно тази, сега Ферари носеше звездите на флотски адмирал, а наградите заемаха почти цялото място чак до еполетите му.

Въпреки страхопочитанието си Стен забеляза, че точно под колана на Ферари има нещо като петно от супа.

— Кадет, ако знаех, че носите толкова геройски финтифлюшки — продължи Мейсън, — щях да ви отделя повечко внимание. Но още имаме време за това.

Страхотно. Стен беше обречен. Питаше се как ли ще го изгърми Мейсън.

Научи го само след минути.

Ферари даде команда на курса да застане мирно и ги поздрави. Официалните тестове били приключили. Който още стоял тук, се бил представил успешно. Оставала единствено последната проверка.

— Не се мъчете — посъветва ги Ферари — да ровите в паметта и записките си, за да се подготвите. Ние много се гордеем с този решаващ тест, не на последно място защото хем е свързан с всичко, през което минахте досега, хем няма нищо общо. Имате едно денонощие да умувате какво би могъл да представлява подобен изпит. Установили сме, че напрежението ободрява душата. Впрочем тестът ще бъде проведен поединично. Всеки пилот-инструктор ще си подбере кадети и от този момент изпитът е негово задължение.

Стен вече знаеше как Мейсън ще му види сметката.

11.

Въздушната машина (поне за такава я сметна Стен) беше най-гнусно невъзможното струпване на метални вехтории, което бе виждал. Състоеше се от плоска метална платформа с диаметър около два метра, две кресла на нея, два комплекта неща, които май бяха уреди за управление, и ветрозащитно стъкло. Платформата се опираше на два метални плъзгача. Отзад имаше някакъв двигател, а по-нататък — източена метална решетка, завършваща с вертикално витло. На платформата имаше още едно витло, водоравно, с две перки, дълги по шест метра. Устройството се мъдреше насред широка, абсолютно равна площадка за кацане. Двеста метра пред машината стърчаха наредени пилони.

Двамата с Мейсън бяха единствените на площадката. Стен се обърна към инструктора недоумяващо, но (както се надяваше) и въодушевено.

— Тук, в летателната школа, се придържаме към една теория — подхвана Мейсън. — Знаем, че има родени пилоти — разбира се, никой от вас, мърлячи, не попада в тази категория, а има и цял куп хора, които се летели на цял куп неща. Безсмислено е да проверяваме някого за присъщи дарби, ако го пъхнем в любимата му играчка, нали? И ето какво измислихме — доколкото знаем, никой не е летял с това поне от хиляда години. Тази купчина дракх се нарича хеликоптер. И понеже навремето е затрил твърде много пилоти, направо се скъсали от бързане да го изхвърлят на бунището, щом бил въведен антигравът. И вие ще полетите с него, кадет. Иначе ще си търсите ново призвание. Както чувам, набират метеоролози в управлението за проучване на нови светове.

— Тъй вярно, сър.

— Но пък не сме несправедливи. Ще ви окажем малко помощ. Първо получавате два факта. Факт номер едно — този хеликоптер, за разлика от всеки друг познат на мен апарат, изобщо не желае да лети. Няма да се издигне, без да се заинати, планира като камък и каца горе-долу по същия начин, ако човек не знае какво прави. Факт номер две — лесно се лети с него, ако сте от хората, които са способни едновременно да се потупат по главата и да се почешат по корема. С една и съща ръка.

Стен се питаше дали Мейсън пуска шегичка, както той си я представя. Немислимо — този човек нямаше чувство за хумор.

— Сега ние двамата ще се пристегнем с ремъците и аз ще ви покажа как да работите с уредите за управление. После вие поемате управлението и изпълнявате указанията ми. Ще започнем с нещо простичко.

Да бе, простичко. С малкото уреди се боравеше измамно лесно. Ръчката отпред контролираше наклона на витлото — тоест профила на обтекаемост — по време на въртене. Тя можеше да се мести във всички посоки и Мейсън обясни, че така хеликоптерът маневрира. Втора ръчка отстрани се местеше напред-назад и със завъртане увеличаваше оборотите на двигателя, следователно и на витлото. Двата рулеви педала контролираха малкото витло отзад, което не позволяваше на хеликоптера да се върти заедно с големите перки.

Първият тест беше задържане на хеликоптера във въздуха.

Мейсън го издигна, спусна го, пак го издигна. Изглеждаше лесно.

— От вас се иска само да го задържите на метър над земята.

И нареди на Стен да поеме управлението.

Тогава в хеликоптера се пробуди друг нрав и въпреки резките движения на Стен той наклони нос, предните краища на плъзгачите се блъснаха в площадката и заради прекомерното компенсиране на Стен машината се килна назад… после напред… и се наложи Мейсън бързо да се вкопчи в ръчките.

— Искате ли да опитате отново?

Стен кимна.

Справи се по-добре… донякъде. Мощност… задръж с педалите… и съвсем кротко с ръчката.

Този път не халоса хеликоптера в площадката, но задължителният метър нарастваше до три.

Летателният му костюм подгизваше от пот.

Още един опит.

Кандилкането във въздуха намаля до плюс-минус метър.

Мейсън се взираше в Стен.

— Добре. Сега преминаваме към движение напред.

Инструкторът прелетя с машината петдесетина метра, зави и се върна, после повтори цялата маневра.

— Искам да поддържате два метра височина и просто да отлетите дотам по права линия. Ще ви кажа кога да спрете.

Хеликоптерът подскочи като игрив делфин. Стен на два пъти зачегърта с плъзгачите, а полетът му към далечните пилони напомняше за извивките на гърмяща змия. Мейсън пое управлението и накара кадета да изпълни упражнението още три пъти. Стен нямаше представа дали занапред ще се подготвя за пилот, или за синоптик.

Следващото условие беше да откара хеликоптера чак до пилоните и да мине между тях на зигзаг. При първия опит Стен установи, че някак е овладял равномерния полет право напред — хеликоптерът събори всеки пилон. На четвъртия път се изхитри да повали не повече от четири-пет пилона.

Мейсън продължаваше да го гледа. Накрая даде знак, че са приключили.

Стен се облегна и по заповед събра ръце в скута си.

Инструкторът приземи машината на мястото, от което бяха излетели, изключи двигателя и разкопча ремъците си. Стен последва примера му, смъкна се от платформата и се присви, за да мине под забавящите