особен интерес в мъжете и жените на полето — както един вещ в занаята си човек преценява други. Изпръхтя силно. Ако имаше мустаци, щяха да подскочат от избълвания въздух чак до рошавите му вежди. Пръхтенето като че беше хем нервен тик, хем коментар за гледката.
— Хубаво местенце — подхвърли накрая.
Гласът му набра точно силата, с която един земеделец говори на друг през много лехи.
Групата се отдръпна малко, а един таанец на средна възраст, мерещ се по ръст и килограми с търговеца, закрачи напред. Търговецът му се усмихна до ушите, като подчертано пренебрегваше останалите, които вземаха оръжия и бавно се разпръскваха от двете му страни.
— Ха, изобщо не мислех, че можете да отглеждате къдраво зеле по тия краища — подхвана търговецът, щом таанецът го доближи. — Взря се по-внимателно в полето. — Е, вижда ми се малко жълтичко и залиняло.
Мъжът спря точно пред него, делеше ги само оградата. А синовете и дъщерите му застанаха срещу търговеца в полукръг. Чу се щракането на свалени предпазители.
— Най-близкият град е на четирийсетина километра по пътя — каза фермерът.
Прозвуча като подкана да се връща в гравиколата си и да се омита. Възрастният търговец пак изпръхтя.
— Ъхъ, видях го на картата в компютъра. Май не е нищо особено.
— Не е — потвърди таанецът. — До следващото имперско свърталище има два, два и половина дни път.
Търговецът се засмя.
— Веднага познахте от кои съм, а? Че к’во толкова, не ме е срам. Пък и аз съм си селски стопанин, това ми е единственото гражданство.
Мъжът се вторачи в него.
— Като сте селянин, защо не сте си на имота?
— Зарязах го след осемдесет години бъхтане — сподели търговецът. — Ако щете, смятайте ме за пенсионер. Само че не е точно тъй. Подхванах втора кариера.
Фермерът изви очи да провери позициите, заети от потомците му. Огледа и хоризонта, дали не идват имперски подкрепления.
— Тъй ли?
Смъртта сякаш шепнеше в ухото на търговеца.
— Ъхъ — потвърди той безгрижно. — Тъй си е. Вече продавам джунджурийки за производство на тор. Аз си ги правя. Може пък да ви стане интересно.
Извади доста захабена носна кърпа и се изсекна шумно. После отново огледа полята с къдраво зеле. По-нататък личаха овъглени петна. Сети се, че това е поредното таанско стопанство, нападано от бродещи банди имперски заселници.
— Няма да помогнат за увяхването, ама е адски сигурно, че някоя от моите чудесийки ще махне тая жълтина.
— Господине — започна фермерът, — вие или сте проклет глупак, или…
Търговецът прихна.
— На моите години съм свикнал да ме наричат и с по-лоши думи от глупак.
— Слушай, старче — прекъсна го фермерът. — Ти си от Империята. Не ти ли стига умът да не припарваш до таански имот?
Сега пък търговецът изпръхтя.
— Стига бе, човек. Приказваш ми за политика. Нивгаш не ми е пукало за политиката. Единственото общо, дето го имам с политиците, е нещото, което продавам. Ама трябва да ти река, че торът е доста по- полезен. Пък и не лепне по подметките.
Обърна се към каросерията на грависледа. В същия миг оръжията се насочиха към него. Търговецът просто извади няколко шишенца от един кашон и подаде едно на фермера. Лицето му беше самата невинност.
— Туй пък ми е визитната картичка.
Таанецът предпазливо протегна ръка над оградата и взе шишенцето. Погледна напечатания етикет. Търговецът прецени, че е настъпил подходящият момент за запознанство.
— Аз съм Йън Махони. Производител на чудесна ябълкова ракия и торове… Хайде, опитай. Сам съм я варил. Още трябваше да отлежи, ама си я бива.
Фермерът отвори шишенцето и помириса. Разнесе се сладкото ухание на ябълки. А в него се долавяше и острият дъх на алкохол.
— Не е чак толкова силна — успокои го Махони. — Я има четирийсетина градуса, я няма. Пийни си.
Фермерът сръбна и вдиша рязко. Хубаво пиене, спор няма. Без да се поколебае, той изля в гърлото си остатъка от течността.
— Дяволски добра ти е ракията — призна мъжът.
Махони изпръхтя.
— А да видиш колко ми са свестни и торовете! Без никакви органични гадости. Само чисти, ароматни химикали. Страхотно помагат на растенията, пък и няма да те е страх, че хлапетата ще прихванат някоя тения от тях… стига да не им даваш да припарват до добитъка.
Фермерът се засмя. Махони забеляза как оръжията се отпуснаха към земята. И си позволи да му олекне, когато таанецът махна на грамаданските си чеда да се доближат.
— Ей, господине — подхвърли той, — имаш ли още от тая ракия?
— То се знае.
И след тръбно изсекване, хилене и почесване по задника генерал-майор Йън Махони, командир на имперската Първа гвардейска дивизия, бръкна в каросерията на гравиколата, за да почерпи момчетата.
15.
Беше провинциална кръчма — просторна, блестящо бяла, с байцвани греди от скъпо дърво. Наредените отпред гравиколи до една бяха прилично нови и струваха наистина много кредити. На километри околовръст обработваемата земя беше равна и се кипреше с изобилие от вода. А заведението се наричаше странноприемница „Имперски герб“.
„Скапани хвалипръцковци“ — рече си Махони, докато протягаше ръка към вратата.
Чуваше гласовете вътре, надигнали се в разгорещен спор.
— Тия гнусни долнопробни таанци! Мен ако питаш, полицията трябва да ги разчисти до последния.
— Майната й на полицията. Трябва сами да си оправяме живота. Всяко същество да си трепе змиите, тъй казвам аз. Да се съберем всички някоя нощ и…
Щом Махони влезе, незабавно впиха погледи в него. Залата притихна като църква. Той по навик се изсекна шумно в кърпата си (и мислено се прокле, че е измислил тази артистична дреболия), после лениво доближи бара.
Намести туловището си върху едно столче и каза на кръчмаря:
— Приятелю, искам чашка твърдо гориво и една бира.
Наоколо всички слушаха напрегнато всяка изречена от непознатия дума. Кръчмарят напълни една халба и я сложи пред него. Секунда по-късно до нея тракна и чашката с концентрат.
— Пътувате нанякъде ли? — с пресилена небрежност попита кръчмарят.
— Тъй си е — потвърди Махони. — Ама днес направо пълзя. Страшен махмурлук ме мъчи.
Отпи глътка бира и изгълта наведнъж питието от чашката. Кръчмарят пак я напълни.
— Прекалихте с веселбата, а?
Махони изпъшка.
— И представа си нямате. Случайно се отбих при семейство Макгрегър вчера. Нали го знаете имота, на трийсетина километра е оттук?
Кръчмарят кимна, останалите в залата също кимнаха. Всички познаваха семейство Макгрегър.
— Тъкмо женеха най-малкия си син — продължи Махони. Това не беше новина за никого в кръчмата. — Пристигнах точно за празненството. Много си допаднахме с тия мили хора. Накараха ме да остана,
