получил каквото искаше.
Само още едно нещо изникна, и то съвсем случайно.
— За тази скапана двугодишна история със запасите — поде слабата Краа.
— Да?
— Аз и сестра ми мислим, че можем да се опитаме и да удължим срока.
— Още ограничения? — изуми се Ловет. — Мисля, че почти сме достигнали…
— Недей да ми слагаш думи в устата.
— Какво тогава?
— Трябва да си набавим гориво.
— От кого? — не успя да се въздържи Кес.
— На кого му пука? — изсумтя дебелата Краа. — От някой, който има повече. Едва ли са много.
— Имаш предвид да го откраднем? — попита Малперин почти замечтано. — Просто така?
— Защо не? — отсече слабата Краа.
Да. Всички се съгласиха. Защо не, наистина?
Глава 6
Първата стъпка на Стен след напускането на Малък мост беше да се скрие. Махони имаше идея за убежище — но Стен я отхвърли, той разполагаше със свое много сигурно укритие. Място, където се надяваше, че и Килгър, стига да беше получил известието навреме, ще дойде.
Скривалището беше Далекозападен и там за пръв път Стен видя ефекта от намаляването на запасите от АМ2 и неспособността на Тайния съвет да разпредели рационално наличното гориво.
Далекозападен беше — и донякъде все още продължаваше да е — корабно сборище и оживено пристанище за космически кораби близо до центъра на галактиката. Там имаше всичко, което космическите вълци биха могли да желаят — от докове до продоволствени депа, развлекателни центрове, огромни складови помещения, хотели и всякакви услуги — всичко събрано в огромен конгломерат от космически приспособления. „Приспособления“ беше може би най-точната дума, тъй като различните предприемачи на Далекозападен използваха всичко — от малки астероиди до бракувани и разоръжени имперски бойни кораби, за да развиват разностранните си дейности. Почти всичко легално и абсолютно всичко нелегално можеше да се намери на Далекозападен, включително и анонимност.
Преди години Стен и Алекс, по време една от мисиите на екипа им от „Богомолка“, бяха минали оттук. Веселата анархия, която цареше на пристанището, им беше допаднала, но бяха си паднали най-много по един малък астероид, наречен Пападжо, собственост на двама крадци, Морети и Манети. Натрупали богатството си някъде другаде при доста неясни обстоятелства, те бяха открили Далекозападен и бяха решили, че това ще е новият им дом. Бяха си задали въпроса каква услуга, която никой друг не осигурява, биха могли да предложат. Отговорът беше — лукс и незабележимост.
Бяха съобразили, че оттук ще минават създания, които биха желали да намерят удобства и същевременно биха предпочели присъствието им да не се разгласява. Това се отнасяше както за престъпници, така и за изпълнителни директори, които подготвяха сключването на сделка и държаха да я запазят в тайна, докато борсовите игри приключат.
И така, Морети и Манети кротко преуспяваха. През последните години бяха удвоили благосъстоянието си, но бяха настъпили по-тежки времена. Не чак толкова, че да ги разорят, но носещи неприятния привкус на несигурност. Оцеляха, защото твърде много създания — от магнати до странстващи капитани на кораби — се ползваха от услугите им и бяха готови да се отплатят.
Все още имаше хора, които се нуждаеха от сенките, а Морети и Манети се грижеха за тях. Всички стаи имаха отделни входове. Гостите можеха да се хранят в общата зала или да останат в апартаментите си. Уединението беше гарантирано. Все още предлагаха най-хубавата храна, която можеше да се намери — вкусна и проста, от земна пържола до желиран хипурнин, сервиран при характерната за него атмосфера и гравитация.
Когато Стен и Килгър се натъкнаха на Пападжо, те си дадоха негласно обещание, че ако нещата някога „загрубеят“, това ще бъде тайното им място за среща.
Корабът на Стен започна да навлиза в системата Далекозападен. Нито той, нито Махони приличаха особено на военни. Всъщност никой от тях нямаше определен облик.
Създанията често полагат излишен труд, когато не желаят да бъдат разпознати. А всъщност е нужно много малко — освен ако по нещастно стечение на обстоятелствата човек не е надарен с лице на известна личност или необичайно уродливо тяло — да се държиш не така, както си свикнал, и да не изпъкваш с нищо. Не бива да се обличаш нито твърде семпло, нито особено пищно. Трябва да ядеш каквото ядат и другите. Не бива да пътуваш нито в първа, нито в трета класа. Целта е да се превърнеш в митологичния средностатистически гражданин. Корпус „Меркурий“ по неизвестни причини наричаше тази тактика „Великият Лоренцо“.
Стен и Махони сега се представяха за бизнесмени, достатъчно преуспяващи, та корпорацията да им осигури кораб и гориво, но не чак толкова, че да имат собствен пилот, а и корабът имаше малко занемарен вид. Тридневна работа в контрабандистка работилница превърна блестящата бяла яхта на Стен в поредния обикновен кораб — стига, разбира се, някой да не се загледаше в двигателите или комуникационната зала, или да не забележеше, че някои от отсеците са далеч по-малки, отколкото би трябвало, и че зад допълнителните стени са скрити достатъчно оръжия за екипирането на малка армия.
Махони се безпокоеше, че корабът може да бъде проследен по идентификационните номера и Стен развеселено си отбеляза, че бившият му наставник далеч не знае всичко. Корабът, както и всеки предмет със сериен номер на него, беше щателно стерилизиран — още една проява на професионалната параноя на Стен, която даваше своите плодове.
Когато пристигнаха на Пападжо, те бяха посрещнати от господата Морети и Манети така, сякаш бяха едновременно завърнали се от странство братовчеди и напълно непознати, но уважавани люде.
Пападжо може и да беше оцелял, но с целия Далекозападен нещата не стояха така. Търговски пътувания почти нямаше. След появилия се дефицит на гориво и съкращенията в армията дори имперските кораби бяха рядкост. Повечето орбитални станции бяха затворили космодрумите си и хората, които ги обслужваха, се бяха приютили на някоя от планетите в системата или се бяха прехвърлили на друго място.
— Но ще се справим — приключи разказа си Морети. — Ние сме като старите миньорски градчета, които изведнъж забогатяват. Група емигранти се заселила в такова градче и установила, че никой не обича да се пере сам и веднага предложили тази услуга. По някое време рудата се изчерпала и миньорите се отправили към други мини, но перачите останали — и всички станали милионери, тъй като винаги имало чии мръсни дрехи да перат.
Явно намираше историята за изключително забавна. Но Стен не се развесели. Наблюденията му след бягството им с Махони от Малък мост сочеха, че Империята бавно се разпада. Беше го подозирал още докато живееше в изолацията на планетата си, но да го види с очите си беше съвършено различно. Поданиците й се отдръпваха от нея или бяха принудени да го правят. Като термодинамично понятие ентропията имаше право на съществуване, но като социален феномен си беше откровено плашеща.
Махони се беше опитал да очертае колкото се може по-обстойна картина на ставащото — която обаче съвсем не беше пълна, както самият той признаваше. Светове, системи, купове, дори някои галактики бяха прекъснали връзките си с Империята. По собствен избор, за да отхвърлят безумното управление на Тайния съвет? Заради война? Заради — но едва ли — разпространила се болест?
Както Стен добре разбираше, АМ2 беше спойката, която държеше целостта на Империята. Без енергията на Антиматерия Две беше почти невъзможно да се предприемат междузвездни пътувания. И, разбира се, тъй като АМ2 не бе била особено скъпа — цените бе определял Императорът — и сравнително достъпна — отново по негово решение, — беше лесно да се поеме по мързеливия път и всички производства да разчитат единствено на нея. Междузвездни комуникации… оръжия… фабрики… производства… списъкът беше безкраен.
Когато Императорът беше убит, доставките на АМ2 бяха спрели. Стен трудно повярва в това, когато Махони му го каза, и все още имаше съмнения. На Малък мост той бе изказал предположението, че Тайният
