Основното неудобство на това оръжие беше, че боеприпасите за него, както и всяка друга форма на АМ2, в настоящия момент бяха изключително оскъдни. Така че Синд беше започнала да тренира с всякакви други достъпни оръжия, с които можеше да убива от голямо разстояние — от арбалети до ракетни оръжия.
Като повечето от воините на Бор, тя беше обучавана и в други бойни похвати. На кораб, например, беше абордажен специалист, и то доказал се при няколко трудни сблъсъка.
Младата жена беше Джан, по-скоро бивша възпитаница на Джан. Джан беше военен орден на отдадени до смърт адепти, поразяващата ръка на таламейнската теокрация, която някога бе управлявала купа Лупус със средствата на терора. Вълчите светове, както бяха преименувани системите, сега контролирани от Бор, открай време бяха дребно неудобство за Вечния император. А единствената причина неудобството да е дребно се коренеше във факта, че се намираха в покрайнините на Империята. Но от гледна точка на Бор нещата не изглеждаха така. Те възприемаха тези светове като смъртоносна заплаха. Военно-търговската им култура беше систематично унищожавана от ксенофобните Джан и Бор вече бяха почти на изчезване.
Но много години преди Синд да се роди беше направено важно откритие отвъд Вълчите светове. Намерени бяха нови залежи на империум X, материал, използван да изолира, а следователно и да контролира АМ2. Хората на Таламейн и убийците джанисари обаче се намираха на кръстопътя, през който минаваха доставките на империум X. Подклаждани от убийствената си религия — боготворенето на Таламейн, — Джан се бяха превърнали в запушалка на една изключително важна бутилка.
Стен и Алекс бяха оглавили отряд на „Богомолка“, изпратен да издърпа запушалката. В кървавата сеч, която последва, Стен успя да се възползва от дълбокото разцепление в таламейнската теополитика, като въвлече двама съперничещи си първосвещеници в смъртоносна надпревара. И двамата загинаха. За удивление на Стен непосредственият резултат беше издигането на трети религиозен водач, колкото могъщ, толкова и склонен към предателство. Беше и красив, и героичен — като пословичния „рицар на бял кон“ — с което привличаше фанатиците дори повече, отколкото с преклонението си пред Таламейн. Но кой знае как този последен водач реши, че е самият Таламейн, отрече се от собствената си вяра, заяви, че е бил греховно подведен, призова към мир и после се самоуби. Голям късмет. Късметът в този случай бе значително подпомогнат от прецизно изпълнена атака на крепостта на пророка, последвана от внимателно обмисленото юмручно убеждаване на мъжа и инжектирането на хипнотичен разтвор във вените му, а след това от програмирането, речта и мъченическото самоубийство.
С неохотно дадената благословия на Вечния император Ото и подчинените му Бор бяха обявени за нови владетели на Вълчите светове.
Повечето историци бяха съгласни, че до този момент това е доста добро решение. Бор оставяха другите създания да мислят и правят каквото желаят, стига да не застрашават стабилността в купа Лупус и да не подемат нови разпри.
Странно, но вярата в Таламейн загина заедно с последния си жрец. Въпреки древните си корени тя беше станала прекалено потискаща и оцелелите вярващи бяха благодарни, че главите им вече не са притиснати към грапавото каменно колело на Таламейн. Принос за отвръщането от нея имаше и припирнята между двамата първосвещеници. Тя беше толкова абсурдна, че дори селяните, обработващи далечните си ниви, се почувстваха засрамени.
Самите джанисари се превърнаха в кръстоносци без кръст, най-истинските ронини. Откриха други, миролюбиви занимания, които напомняха както за срама, така и за славното им минало.
Синд беше израсла в такъв дом. Разказваха й историите от миналото в тихо уединение, около семейната камина, украсена със стари оръжия, или понякога на висок глас при семейни и кланови събирания, провеждани на тайни места.
Синд беше израсла обсебена от миналото — тя беше една от старите Джан и споделяше тяхната любов към битката. Още от дете презираше обикновените играчки на другите млади Джан. Играчките-оръжия й бяха любими. Видеокнигите, посветени на големите битки и героичните подвизи я вълнуваха повече от всякакви приказки. И затова не беше изненадващо, че когато порасна, тя се записа като доброволец в армията на Бор. Те бяха старите врагове на собствената й култура, но единствените воини наблизо.
Невероятното й умение да си служи с пушката бързо й спечели слава сред Бор. При всеки конфликт, изискващ употребата на сила, Синд беше сред първите доброволци. Младостта й в никакъв случай не беше недостатък. По-скоро беше предимство. Бор обичаха битката почти повече от стрегга, тази мощна и зла отвара, към която Стен се беше пристрастил, а после я беше занесъл и на Вечния император. Бор насърчаваха инстинкти като тези на Синд у собствените си деца и се хвалеха с тях на пищните си пиршества и състезания по надпиване.
Докато Ото говореше през сълзи и потупваше видимо смутения си приятел, Синд се взираше с обожание във великия Стен. Той беше съществото, чиито подвизи бяха възхвалявани повече от всичко друго на пировете на Бор. Никой Бор, поне малко свързан с неговите дела, не можеше да не привлече възхитените погледи и коментари на останалите, когато минаваше по улиците. Историята се разказваше отново и отново, и всеки път славата на Стен и Алекс сияеше все по-ярко. Особено на Стен. Той беше по-млад, отколкото си го беше представяла. Очакваше, че ще е древен и белобрад, излъчващ мрачно достойнство. Намери го за много привлекателен.
Ото се беше отдалечил и говореше с Алекс Килгър. Синд видя Стен да оглежда стаята с празен поглед. Помисли си, че никога не е виждала толкова самотно същество. В сърцето си се зачуди какви ли незнайни ужаси измъчват великия Стен. Искаше да ги прогони, да го утеши. Очите му се плъзнаха покрай нея… после… О, боже… Погледът му се върна обратно. Към нея! Тя почувства как я залива гореща вълна, после очите му продължиха нататък. О, ами ако се бяха задържали? Щеше ли да я оцени по достойнство? Щеше ли да разбере страстта й към единствения й истински приятел — далекобойното оръжие? Разбира се, че да. Велик воин като Стен веднага щеше да прозре чувствата й. Синд реши, че все някога, по някакъв начин те ще се видят отново.
Тя се съсредоточи върху яденето, без да съзнава колко голям недъг може да бъде младостта.
Алекс пресуши рога и го протегна към Ото да го напълни. Вождът на Бор го дръпна настрани и поде пиянски разпит. Държанието на Стен е тревожно, сподели Ото. Настроението му е мрачно, а Ото не може да го разведри. Видял само подобие на усмивка, когато напомнил на Стен за първите им срещи, по времето, когато Бор водеха Джан пленници на всички кораби и ги екзекутираха безмилостно според древния си, веселяшки ритуал на „Благославянето“.
— Спомняш ли си лицето на онзи проклет Джан, когато го вкарвахме във въздушната камера? — Алекс кимна. — Кълна се в брадата на майка си, не беше ли забавна гледка. Беше толкова уплашен, лицето му се изкриви, сякаш бяхме усукали носа му дванайсет пъти. А всъщност го направихме само два или три пъти. Почти не сме го измъчвали. После го изстреляхме навън, за да замръзнат вътрешностите му, и вдигахме наздравица душата му да се продъни в ада! Ех, хубави времена бяха…
Той тупна Алекс по гърба с лапа като половинтонна цепеница. Килгър се олюля леко и отвърна кротко:
— Да. — Но за да не реши Ото, че и той страда от същото лошо настроение като Стен, побърза пусне и гръмотевичния си смях в чест на онези славни времена.
— Какво му е на нашия Стен? — попита Ото. — Огънят в него сякаш е угаснал. Посочи ни съществото, което му е причинило това, и аз се заклевам, че ще го посечем още сега!
Алекс би се зарадвал, ако проблемите бяха толкова прости и дилемата на Стен можеше да се разреши със старомодната „благословия“ на Бор. В момента дори мисълта за реещи се из космоса вътрешности изглеждаше много по-весела от терзанията, които занимаваха ума му след бягството от Земята.
Килгър беше излетял, сякаш вратите на ада се бяха разтворили и всички демони го следваха по петите. Всъщност това сравнение доста добре описваше ситуацията. Бе пратил по дяволите и предпазливостта, и законите на физиката. Беше описвал почти невероятни траектории с малкия тактически кораб, докато той не се раздрънка съвсем и не нададе измъчен рев. Използва всеки номер, който знаеше, и измисли няколко нови, за да се измъкне. След като се отърваха, изпрати съобщение на Махони: „Бягай като проклет дракх!“, после изключи комуникационната система и продължи като призрак.
Махони трябваше да се погрижи сам за себе си. Старият негодник е свикнал, помисли си Алекс, но не с озлобление. Всъщност харесваше Махони. Смяташе го за келтски родственик. Надяваше се, че ще се
