измъкне невредим, но не можеше да направи нищо за него. Ако всички оцелееха — а това определено беше твърде условно „ако“, — имаха тайно убежище, резервно място за среща. Не Пападжо. Бяха се съгласили, че ако мисията се провали, няма да насилват късмета си да отиват втори път там. Но всичките им планове щяха да се осъществят или провалят в много съмнителното бъдеще.
Килгър предположи, че гневът на Тайния съвет ще бъде безграничен и членовете му ще си послужат с всякакви средства, за да ги притиснат до стената. И така — къде да се скрие? Къде можеха да се приземят? Скривалището им трябваше да отговаря на две важни условия. Първо, да е малко вероятно някой да ги потърси там. Второ — и далеч по-важно, — ако някой все пак реши да ги потърси, двамата със Стен да не бъдат предадени.
Отне му известно време, докато се сети. Стен въобще не му помагаше. Как би могъл? Определено се беше разминал на косъм. Алекс го завърза за медицинската маса в лечебния център на тактическия кораб и включи програмата за травми. Чуваше тихите просъсквания и бълбукания на медицинските роботи. Те изглеждаха твърде заети, за да се почувства спокоен. Накрая, докато влизаше и излизаше от хиперпространството, за да заблуди евентуалните преследвачи, те започнаха да се успокояват. Той надникна в малката кабина и видя Стен да лежи на медицинската маса. Не изглеждаше толкова блед, колкото в началото. Но все още беше доста зле.
И най-накрая го озари идеята за съвършеното скривалище. Нямаше други същества в цялата вселена, които да дължат повече на Стен. Той избра курс към купа Лупус — и Бор.
Бяха изминали около половината път, когато Стен най-накрая успя да се изправи, едва-едва. Като компания беше направо непоносим. Каменно лице. Пълно мълчание. Рядко говореше, а когато го правеше, само изръмжаваше по няколко думи. Отначало Алекс реши, че просто още не се е възстановил напълно. После медицинският компютър го информира, че лечението е приключило и че Стен е напълно здрав. Килгър осъзна, че раната на приятеля му е много по-дълбока и състоянието му изобщо не се дължи на физическите рани.
Нямаше никаква идея какво да направи, нито даже как да повдигне въпроса. Затова само стисна зъби и остави нещата така.
След няколко дни обаче Стен сам подхвана темата.
Вечеряха в пълно мълчание. Стен беше придобил навика да гледа право в чинията си, докато ядеше. Никога не продумваше, никога не извръщаше глава настрани. И определено никога не вдигаше поглед от чинията и тъпчеше храната в устата си така, сякаш тя беше просто гориво, а не нещо, което би могло да има приятен вкус. Килгър го наблюдаваше с крайчеца на окото си.
Стен отхапа голямо парче. Започна да дъвче. Преглътна. Още едно парче. Същото механично повторение. Внезапно замръзна. Лицето му потъмня от сдържана ярост. Изплю храната сякаш беше отрова, отдръпна се рязко, изправи се и шумно излезе навън. Този път Алекс реши да не пренебрегва инцидента. Изчака няколко мига и отиде до каютата на Стен. Вратата беше отворена, а Стен крачеше напред-назад, за да се освободи от натрупания гняв. Алекс изчака на вратата, докато бъде забелязан. Стен го видя, спря, после поклати глава и рече:
— Съжалявам, Алекс.
Килгър реши да поеме топката и да се опита да повдигне духа приятеля си.
— И с пълно право — отвърна, насилвайки се да звучи раздразнено. — С пълно право.
После продължи с упреците. Заяви, че за пореден път е развалил вечерята му. И е толкова ужасна компания, че го докарва до мисълта за убийство или самоубийство. Държи се като тийнейджър и вече е време да се стегне и да помисли как поведението му се отразява на другите, като например на стария му и верен приятел Алекс Килгър.
Алекс се чувстваше като дракх, когато започна да го обвинява, защото виждаше, че е зле. Но сетне започна да се настървява. По дяволите, той го беше вбесил! Имаше право да му го каже. Но тогава видя, че Стен не го слуша. Главата му беше наведена, а юмруците — свити, с побелели кокалчета.
— Провалих се — просъска Стен, — мамка му, провалих се.
— Да — съгласи се Алекс — Провалихме се, момко. С гръм и трясък. Но добре знаеш, че не ни е за първи път. Няма да е и за последен.
През цялото време беше наясно какво измъчва Стен. А с откровението, което току-що беше чул, се опита да разгледа нещата в перспектива. Започна да говори за всички останали мисии, които се бяха объркали, за камарите от трупове, които оставаха след тях. Бяха изстрадали далеч по-страшни неща в миналото, бяха ставали свидетели на много по-големи ужаси и бяха донякъде отговорни за много повече смърт. Знаеше, че си губи времето. Но въпреки всичко трябваше да опита.
Това не беше просто внезапен изблик на чувство за вина. Стен се връщаше към причините, довели го преди повече от шест години до решението му да се откаже от кариерата си. Таанският конфликт със сигурност беше най-скъпата война — както като загуба на животи, така и на кредити, в сравнение с която и да е друга война. Дори от своето не особено отговорно място, Стен и Алекс бяха принудени да жертват толкова много животи, че отвратителният вкус на кръвта никога нямаше да изчезне. Беше му омръзнало да е касапин — това беше и причината не само да напусне, но и да обърне гръб на единственото семейство, което бе имал. Единственото живо семейство.
По същите причини бе напуснал и Килгър. Но той имаше Единбург, семейство и многобройни приятели.
Този път за Стен беше още по-трудно да преглътне вината си за състоялата се касапница и заради дългото самоналожено усамотение. Нямаше начин, независимо колко усилено беше продължил да тренира, да не обвини за провала на мисията собствените си ръждясали умения. От гледна точка на почтеността, ако бе имал подобни съмнения, трябваше да отхвърли предложението на Махони да ръководи мисията и да му помогне да открият някой подходящ за целта — някой по-жизнен, не толкова уморен и озлобен.
Алекс отрече всичко това. Похвали го. Наруга го. Но нищо не помагаше. Как би могло? В същото положение и той би се тормозил така.
И отново се възцари тишината, която продължи до края на пътуването. И след това.
Синд не пропускаше нито един от многобройните пирове, които Бор организираха в чест на завърналите се герои от някогашната война с Джан. Нямаше как да знае, че една от основните причини за банкетите бяха недодяланите опити на Ото да изтръгне Стен от мрачното му настроение и самообвиненията. Но не можеше да не забележи колко отнесен изглежда почетният гост, колко е разсеян, как не обръща внимание на нищо, сякаш беше потънал в някаква неизмерима мъка. Струваше й се невероятно трагично — но и романтично.
Най-накрая обаче събра смелост да се изправи пред великия Стен. След като размисли как ще е най- добре да се представи, тя си купи толкова дързък костюм, че се изчервяваше дори при мисълта, че ще стои в гардероба й. Когато го облече и се погледна в огледалото, понечи да издърпа чаршаф и да се закрие. Подчерта безукорните си черти с най-екзотичния и скъп грим, който успя да намери, после се поръси с парфюм, за който продавачът беше казал, че ще накара силните мъже да паднат в нозете на всяка жена, която е достатъчно умна, за да избере точно това ухание.
После отново се осмели да хвърли поглед в огледалото. Реши, че прилича на евтина курва. Ако мъжете харесваха подобно нещо, можеха просто… не можа да измисли какво трябва да направят, но беше сигурна, че ще е нещо доста неприятно. Това се отнасяше и за Стен. Майната му. Трябваше да я приеме такава, каквато е.
Взе си душ и отми грима, после изхвърли оскъдната дрешка, която беше опозорила гардероба й. Вместо нея избра една от любимите си униформи. Беше ушита от фина кожа и й стоеше така, сякаш създанието, от което бе одрана, е било генетично селекционирано специално, за да облече красивото й младо тяло. Лицето й беше свежо и сияйно, бузите й порозовяха от смелите мисли, които се въртяха из главата й.
Погледна се в огледалото. Какво пък. Трябваше да е достатъчно.
Не можеше да направи по-добър избор. Някога Стен беше имал любовница от тази част на Империята. Името й беше София. Лейди София беше жена с амбиции — искаше да се озове в Имераторския двор. Стен й беше помогнал да ги осъществи. Беше минало дълго време преди той и София да се срещнат отново. Случило се на специално празненство, организирано от двама от най-великите имперски домакини, Мар и Сен.
