Гримът и парфюмът на София не били по-различни от тези на Синд — макар и далеч по-скъпи. Колкото до роклята — София не носела нищо, освен малко блестящ прах.
Изправен пред цялото това великолепие, Стен направил онова, което София най-малко очаквала. Хвърлил се в обятията на лейтенанта от отдел „Убийства“ Лайза Хайнис, чийто стил много повече му подхождал.
Синд знаеше, че тазвечерният банкет ще е полуофициален, поне за Бор. Преди да започне обичайният разгул, щеше да се оформи шпалир от посрещачи, които да приветстват почетните гости. Помоли един от приятелите си Бор да й намери място в края на редицата.
Ото поведе Килгър и Стен към залата и покрай посрещачите. След службата си като шеф на дворцовата гвардия на Императора Стен знаеше какво да очаква. Подаде ръка на всяко от създанията, погледна ги в очите и се усмихна. Не беше много весела усмивка, но трябваше да свърши работа. Когато стигна до Синд, вече му се искаше да се озове на масата. Стисна ръката й механично, усмихна се и понечи да се отдалечи.
Тя задържа ръката му. Само за миг, но достатъчно, за да накара Стен да спре, за да не се покаже груб. И тогава откри, че пред него стои невероятно красива млада жена със зашеметяващо тяло, лъчезарно като самата природа лице, невинни и ясни очи, и трезвото сериозно изражение, което само младите можеха да си позволят и пак да си останат чаровни.
Синд заговори бързо, за да каже всичко, което си беше наумила, преди Стен да отмине:
— Адмирал Стен, искам да знаете, че това е най-голямата чест в живота ми. Изучих подробно всичките ви действия по време на конфликта с Джан и бих искала да знаете какво огромно вдъхновение бяхте за мен.
Стен не можа да се въздържи. Засмя се. Но това не беше смях, който би могъл да обиди някого — особено Синд, в него нямаше присмех.
— Благодаря — отвърна. И наистина беше трогнат. Понечи да тръгне, но Синд още не беше свършила.
— Ако някога имате свободно време — продължи тя. — Много ще се радвам, ако ми позволите да открадна малко от него. Има толкова много въпроси, които бих искала да ви задам. Всеки воин би искал. Макар че, предполагам, ще ви отегча.
После на лицето й изгря най-хубавата усмивка. Не беше хладно официална или просто любезна. Беше от усмивките, които озаряват цели зали. Стен си даде сметка, че в нея се крият хиляди други обещания.
Трябваше да е мъртвец, за да не разбере, че тази млада дама го намира за много привлекателен и ще се радва да сподели леглото му. Този път не се засмя. Вместо това й изказа най-искрените си благодарности и попита как се казва. Когато научи името й, обеща, че със сигурност ще я запомни и ще се радва на компанията й, ако някога му остане време. Последните думи изрече с тъжна усмивка, която трябваше да изрази съжаление, че време няма да се намери. Но, е, какво толкова…
После продължи нататък. Когато стигна до масата, почти беше забравил за нея — но не напълно. Въпреки че момичето беше прекалено младо за вкуса му, Стен не беше направен от лед. Беше поласкан. Стъпваше малко по-леко.
Синд го гледаше как се отдалечава. Доколкото можа да прецени, срещата беше минала съвършено. Беше ужасно доволна. Помисли си, че отблизо Стен е дори по-красив. Мисията беше изпълнена. Поканата беше отправена. Поканата беше приета.
Сега трябваше да се погрижи Стен да има време.
Стен се въртеше насън, тънкото одеяло бе увито около краката му. Намираше се отново на Вулкан, седемнайсетгодишен отреп, криещ се от социопатрулите на барон Торесен. Беше намерил убежище при Орон, краля на отрепите с изпепеления мозък. Беше уморен от дългото, безкрайно бягство. Усети стройно тяло да се плъзва на мекия матрак. Бет. Също на седемнайсет. Гола и прекрасна. Жадуваща го. Прелестна. Толкова прелестна.
Изтръгна се от бездната на съня и усети топлата и извиваща се фигура в ръцете си. Какво ставаше, по дяволите? Много нежно избута жената настрани. Определено не беше Бет! Но беше красива. Младата жена изстена и отново се протегна към него. За миг той почти се поддаде. Все още беше твърде обсебен от съня — оказал се много истински — и не се възпротиви.
После се запита, коя е тази жена, всъщност? Мммм. Още целувки и ласки. След това си спомни откровената млада жена в редицата на приветстващите. Каки беше… Синд. О, боже! Внимателно, адмирале. Това не е жена, с която ще спиш и ще забравиш. Веднъж влязла в леглото му, тя щеше да стане негова отговорност. Още милувки. Още целувки. Да, но… Но аз… Никакво но, проклет да си! Това са сериозни неща. Искаш ли тази прекрасна и мила жена да тежи на съвестта ти? Ооо… я стига.
Стен отново отмести Синд. Тя понечи да възнегодува, но той нежно покри устата й с длан. Опита се да й обясни, че намерението й определено не е добра идея. Беше поласкан наистина, продължи да й говори, и беше сигурен, че тя е най-прекрасната жена от човешки тип в цялата Империя, но в момента не можеше да си позволи да започва каквато и да е връзка. Така че, въпреки че ще съжалява за този пропуснат миг до края на живота си, може ли тя да се облече и да си отиде?
Мина известно време, но накрая Синд се подчини. Когато тя си тръгна, Стен изби всичкия дракх от възглавницата. И тази нощ не спа. Но този път безсънието нямаше нищо общо с кошмарите от провалената мисия.
Колкото до Синд, тя, разбира се, беше наранена. И със сигурност още по-влюбена отпреди. За нея Стен от герой се беше превърнал в бог — щом се тревожеше за нейното благополучие толкова, че да се откаже от ласките й.
Синд се успокои. Щеше да има други възможности и резултатът щеше да е далеч по-различен.
Така да бъде!
Килгър не присъстваше на срещата, но я беше уредил. Ото беше подготвен и почти трезвен.
Вождът на Бор беше помолил Стен да го съпроводи на разходката покрай малкото езеро в долината, близо до главния му щаб. Неслучайно езерото, което беше избрал, бе паметник на загиналите Бор по време на войните с Джан.
Докато се шляеха, Ото се правеше, че търси съвета на Стен относно развитието на купа Лупус. Не беше случайно, че всичките му планове предполагаха бъдеще с изобилие от АМ2. Ото преувеличаваше, точно както Алекс го беше подучил. Негова беше и идеята да се опишат — в големи подробности — трудностите, с които жителите на Вълчите светове се сблъскваха под управлението на „онези боклуци от Тайния съвет“. Изключителните лишения бяха предизвикани от недостига на АМ2 — за който Ото предполагаше, че е нарочно създаден от Съвета, — но и нещо повече — бе замряла цялата работа по добиването и износа на империум X. Изобщо не преувеличаваше, когато каза, че след не повече от година купът Лупус може да престане да съществува като обединение. Една по една планетните системи щяха да се откъсват, докато всяка не останеше сама, както в примитивните дни, когато никое същество не знаеше със сигурност дали други живи създания съществуват отвъд атмосферата на собствената им планета.
Стен слушаше не само от учтивост. Всичко, което Ото говореше, беше истина. Но какво би могъл да направи той по въпроса? Е, поне можеше да го изслуша. Докато обикаляха покрай малкото езеро, Стен забеляза, че повърхността му блести някак странно. Оказа се, че на дъното е поставена огромна черна плоча, излъскана като огледало. По нея обаче имаше малки неравности. Отначало не успя да ги различи добре. Помисли, че са водорасли. После разбра, че са имена, имената на мъртвите Бор, почетени от братята и сестрите им, майките и бащите им, любовниците и приятелите им.
В очите му се появиха сълзи, когато осъзна значението на езерото. Ото се направи, че не забелязва.
— Трябва да бъда откровен с теб, приятелю — поде вождът на Бор. И без да чака отговор, продължи: — Не е тайна, че страдаш. Ако ти кажа, че това е само онова чувство за опустошение, което обзема стария войник, няма да помогне. Разбирам. Ако ти кажа, че то не е по-болезнено от болките в ставите, които фермерът си докарва след дългите години борба с плуга, ще е също толкова безполезно. Ще направя още едно глупаво сравнение. То е свързано с изповедта. Разбираш, че не всички Бор избират… пътя на воина.
