— Спряхте да се смеете — каза само.
— Какво имахте предвид, когато казахте, че искате да помогнете на другите да чуят мислите ни? — попита старата жена. — Да ни дадете пари?
Кес отвърна, че орденът й ще получи пари.
— Временна подкрепа?
Кес поясни, че като член на Тайния съвет, неговата подкрепа едва ли би могла да се разглежда по друг начин.
— Какво ще поискате в замяна? — попита тя.
— Само това, което бихте ми дали, дори без да ви подкрепа — отговори Кес. — Информация. Искам да бъда уведомен, когато някой от членовете на ордена ви — независимо къде се намира из Империята — докладва за появяването на Императора.
— Прав сте — кимна Зоран. — Никой от нас не би скрил подобна информация. В крайна сметка, нали се опитваме да убедим другите точно в това?
Кес не сметна за нужно да отговаря.
— Ще бъдете залят — каза тя след малко. — Нашата религия — ако може да се нарече така — привлича много индивиди, с, да кажем, луди умове.
— Наясно съм — заяви Кес.
Зоран го гледа дълго време. После се разнесе смехът й — див и звънтящ.
Сделката беше сключена.
Кес продължаваше да разгръща мрежата си над мътните води. Докато го правеше, не можеше да се въздържи да не се взира в тъмнината с надеждата да съзре величествената сребърна сянка на Вечния император, стаена в дълбините. Упражнението беше безсмислено и мъчително. Струваше му се, че прилича на умиращо от глад същество, купило си лотариен билет. Надеждата засега му даваше опора. Поне имаше нещо, за което да помечтае известно време. Но надеждата беше просто тънко покритие на трагична участ.
Ала Кес умееше да се владее. Разпозна истинската природа на здрача, но не потъна в него, а продължи нататък. Докато неговите колеги трескаво продължаваха с грабежите у дома и в световете на Хонджо, той изплиташе брънките на тайната си игра.
Остана да добави само още една брънка, да получи само един ключ. И това беше най-трудната и най- опасната от всички задачи — да привлече полковник Пойндекс, шефа на корпус „Меркурий“, на своя страна. Когато накрая установи каква ще бъде цената, Кес не се поколеба дори за миг.
На живо полковникът изглеждаше също толкова невъзмутим, колкото и на екрана, когато обяви предстоящия опит за атентат. Слушаше внимателно всяка дума на Кес. Не мигаше, не се усмихваше, дори не помръдна на стола си.
Кес внимателно излагаше разсъжденията си и подчертаваше логиката им. Императорът е бил обявяван за изчезнал — той не каза „умрял“ — и преди. И винаги се беше завръщал. От друга страна, запасите от АМ2 винаги следваха същия курс: намаляваха по време на отсъствието на Императора и се изливаха в изобилие, когато той се появеше отново. Тази част от аргументите беше доказана — от екипа на Лагут и компютъра на Кес. Възникването на дефицит от АМ2 съвпадаше с периодите, за които митовете и слуховете твърдяха, че Императорът е изчезвал.
Най-накрая Кес приключи и се отпусна в креслото със същото безизразно изражение като това на шефа на разузнаването.
— Чудех се защо сте се срещали с онази жена, Зоран — подхвърли Пойндекс. — Сега всичко си идва на мястото. Изглеждаше ми напълно необяснимо в началото.
Кес потисна инстинкта си да зяпне от изненада, при шокиращия факт, че Пойндекс, очевидно, следи всеки член на управляващия Съвет. Знаеше, че подобни подхвърляния са любимата тактика на полковника — да спечели предимство с привидно случаен словесен удар.
— Допуснах, че това може да ви озадачи — отвърна Кес. — Затова реших, че трябва да поговорим.
Загатваше, че шпионите са били следени от шпиони, действащи по негова заповед. Беше лъжа, но си я биваше. Пойндекс си позволи одобрително кимване.
— За съжаление… — полковникът умишлено удължи паузата — не виждам как бих могъл да помогна. Ресурсите на моя отдел… — отново пауза, за да се подчертае липсата им. — Пък и се опасявам, че ще надхвърля правомощията си.
Не беше необходимо да описва подробно тежките задължения на ръководената от него служба и допълнителното бреме, което му се бе струпало в резултат на оценяването на Хонджо като лесна мишена.
Ловет би обобщил позицията на Пойндекс веднага. Сделката — ако трябва да бъде сключена — трябваше да предвижда незабавно увеличаване на ресурсите и даване на по-голяма власт. Кес не беше глупак. Беше подготвен да направи едно-единствено предложение. Вярваше, че е толкова добро, че никой, най-малко шефът на разузнаването, не може да му устои.
— Аз и колегите ми от известно време обсъждаме един въпрос — поде Кес. — Загрижени сме, че определени гледни точки — важни гледни точки — никога не попадат на нашето внимание. Накратко, усещаме липса на задълбоченост в Тайния съвет.
Пойндекс повдигна вежда. Първият знак на емоция! Особено предвид факта, че шефът на разузнаването нямаше никаква идея накъде го води Кес. Веждата се върна обратно на мястото си — малко раздразнено. Полковникът приличаше на котка, която гневно приглажда непокорно косъмче от козината си. Кес беше доволен. Можеше да се справи с Пойндекс. Нямаше да има проблеми.
— Какво ще кажете — каза гласно, — ако ви предложа да се присъедините към нас? Като шести член на Тайния съвет.
Изпадна във възторг, когато шефът на разузнаването зяпна като риба, изхвърлена на брега.
Глава 16
Господин Еку се рееше над езерото. Слънцето топлеше, а издигащите се влажни пари от паметника на Бор му позволяваха да се носи без усилие: леки махвания с крилцата, за да придобие стабилност, потрепване с края на триметровата опашка, за да не отклони погледа си от малкото същество, което се приближаваше към него през тревата.
При други обстоятелства създанието Манаби щеше да се наслаждава на момента. Топлият въздух и слънцето бяха приятни, обстановката съвършена. Той оценяваше — както само Манаби са способни да оценят — контраста между тъмното си тяло, с поръбените с червено криле и чисто белите сетивни мустаци, с огледалното езеро, малкия чакълест плаж и наситеното синьо-зелено на моравата.
Беше се съгласил със срещата неохотно. За него по-нататъшните контакти с някой от оцелелите конспиратори бяха не само безполезни — свидетелство за провала на флотския маршал Махони, — но и изключително опасни. Пренебрегването на поканата обаче можеше да бъде не по-малко опасно.
Една изтървана от конспираторите дума — умишлено, или не — можеше да уличи Манаби, независимо колко несигурно беше предишното им участие. Не бе необходимо особено въображение, за да се предвиди реакцията на Тайния съвет. А въображението беше едно от нещата, с което Манаби бяха благословени — или прокълнати.
Стен направи всичко по силите си да изглежда непринудено. Не искаше да личи неувереността, която го владееше. Цяла седмица беше преминала в предварителни дискусии с господин Еку. Дипломацията беше влудяващо изкуство. И все пак той правеше усилия и използваше всичко, на което беше обучен. В началото провеждаха най-общи разговори, в които се преценяваха и опознаваха взаимно. После започнаха първоначалните обсъждания — но нищо по същество.
Самочувствието му не растеше от факта, че е изправен пред един от най-изкусните дипломати от расата на въздушните същества. Всички те ставаха специалисти в дипломацията още в детските си години, дори преди да загубят млечното си жило.
Беше се посъветвал с Килгър и Махони дълго преди пристигането на господин Еку. Сега двамата му приятели правеха усилия да подготвят главната операция в неговия план. Събираха оръжия, боеприпаси,
