— Да.
Манаби не помръдна.
— Аха… — каза накрая. — Значи започнахме… Много добро начало, адмирале.
— Благодаря. Напълно сте прав. Започваме. Но преди това искам да кажа нещо. Готвех се да изразя становището си в най-дипломатичната форма, която бих могъл да си представя, но после реших да я пратя по дяволите. Искам просто да изкажа мислите си. Да кажа нещата такива, каквито са.
— Продължавай.
— Между нас липсва единомислие. След цяла седмица все още не знам как да изложа виждането си пред вас. А вие все още се опитвате да измислите най-добрия начин да кажете „не“ и да приключите с това. С други думи, и двамата сме приковани. Никой от нас не може да се придвижи напред, камо ли да излети от стадиона.
— Доста точно.
— Работата е, че… вие сте по-прикован към земята от мен — каза Стен.
Създанието помръдна изненадано.
— Виждате ли, според мен, вие все още се ръководите от предишните си действия — допълни Стен, — които сега оценявате като не дотам успешни. Проблемът е, че не можете да ги върнете обратно. Поне не напълно. Сигурно се чудите дали не смятаме да ви изнудваме. Дали няма да размахаме бухалката на предателството, за да си осигурим продължителната ви подкрепа?
— Е? Така ли е?
Стен не отговори веднага на нетърпеливия въпрос.
— Не. Не е така. — Заяви го твърдо. Прозвуча като обещание.
— Можете ли да говорите от името на всички?
— Да.
— Защо сте толкова… великодушен? Или това е само временно?
— Ако се провалим, всички ще се окажем в същия дракх. Това включва и привържениците на Тайния съвет. Когато всичко приключи, ако остане нещо за оправяне, ще почивам по-леко в гроба си, ако знам, че наоколо има Манаби, които могат да помогнат. А на втория ви въпрос отговорът е „не“. Решението не е временно поради същата причина. Най-важна е лоялността. Веднъж вие напуснахте неутралния си ъгъл, за да подкрепите Императора. Заради това и сте говорили с Махони, когато е дошъл при вас. Отново от лоялност. Всъщност логика е по-подходящата дума сега. Същата логика, която някога ви е накарала да застанете на страната на Императора — тоест невъзможността да си представите каквото и да е бъдеще без него, — ви е позволила да бъдете убедени от Йън. Не е ли така?
— Прав сте и за това.
— Сега видяхте, че планът на Махони се провали. С гръм и трясък. Междувременно навсякъде из Империята хиляди същества се подлагат на мозъчно сканиране и после се екзекутират. Не е чудно, че сте притеснен. Аз също бих бил на ваше място.
— Представяте моята позиция по-ясно, отколкото вашата собствена — каза господин Еку. — Това ме навежда на мисълта, че ще последват още много допълнителни разяснения.
— Именно — потвърди Стен. — Като за начало, случилото се е по моя вина. Не на Махони. Той командваше, но аз бях там, лично, и със сигурност не се изтеглих навреме. Аз разбих този самолет, не Махони.
— Достойно за уважение е, че поемате така вината, но това само допълнително засилва моето нежелание дори само да се срещам с вас. Имате ли — как беше фразата, която вашият вид обича — някакъв коз, скрит в ръкава си?
— Може би. Това, което със сигурност имам, е вашето внимание. Нека ви кажа какво ще се случи по- нататък, ако решите да се отдръпнете. Ние няма да обърнем внимание. Но дали така ще постъпи Тайният съвет? Колко време ще мине, преди тяхната параноя да обхване и Манаби? Ако това не стане, тъй като ситуацията с АМ2 продължава да се влошава, те ще започнат да търсят различни възможности. Хонджо бяха само първите. Ще последват и други. Колко АМ2 има вашият куп в складовете си? Достатъчно ли е, за да ги изкуши?
Не беше необходимо господин Еку да отговаря. И двамата знаеха, че Манаби имаха повече от достатъчно запаси.
— А ще можете ли да ги спрете? Разполагате ли със средства или с боен дух? Не говоря за смелост. Говоря за чиста злоба. Да можете да се противопоставите като Хонджо. Да сте готови да умрете за всяка педя земя. Можете ли да го направите? Искате ли да се стигне дотам?
И тези въпроси нямаха нужда от отговор. Манаби бяха дипломати, а не воини.
— Какво предлагате? — попита господин Еку. Това не значеше, че е склонен да се съгласи, а само, че е готов да чуе.
Но сега, след като беше хванал Манаби на въдицата си, Стен искаше да си поиграе малко. Нямаше начин да остави тази огромна летяща риба да се измъкне просто така.
— Искам само да наблюдавате и да чакате — каза Стен. — Има нещо, което трябва да направя, за да ви покажа, че имаме необходимите воля и средства. В замяна…
— Да? — нетърпеливо рече господин Еку. Беше налапал здраво стръвта.
— В замяна… Ще поискам да поговоря с вас отново. Или по-скоро Махони, ако така се случи. Възможно е да бъда зает. Разговорът сигурно ще проведе Йън. Ако се съгласите. Склонни ли сте да направите поне това?
Как би могъл да му откаже? Не го направи. Вместо това помоли да види подаръка си още веднъж. Искаше да посети въздушния цирк, където всеки можеше да лети.
Всичко се случи точно според предвижданията на Стен. Господин Еку едва се беше прибрал у дома, когато откри, че член на Тайния съвет е отправил молба да се види с него. Всъщност не беше молба. Беше нареждане.
Членовете на Съвета бяха обсъдили надълго и нашироко как е най-добре да постъпят с Манаби. Все още не ги подозираха в нищо. Но чистката, както и особено дългата, проточила се инвазия в суверенната територия на Хонджо бяха предизвикали недоволство из цялата Империя. Отчаяно се нуждаеха от умиротворяване, поне за малко. За целта им бе необходима подкрепата на Манаби. И то много.
Бяха обсъждали кого да пратят. Беше предложена Малперин, най-вече защото притежаваше известни дипломатически умения, поне доколкото отдадено на бизнеса създание може да ги притежава. Но дори тя виждаше недостатъците на подобно решение. Ако господин Еку откриеше и най-малкия знак колко са объркани, щяха да бъдат загубени. Трябваше да действат от позицията на силата. Имаха нужда от майстор на обобщенията.
Така че изпратиха Ловет.
Това значеше, че нямаше да има предварителни словесни заигравания.
Ловет нарочно избра малък и обикновен парк за срещата. Нямаше много място, където да лавира елегантният Манаби. Той едва успя да прелети над оградата, когато прахолякът и мръсотията полепнаха по деликатните му сетивни мустаци. Ловет изчака достатъчно дълго, за да накара господин Еку да се почувства неудобно. Наситеният черен цвят по гърба на Манаби преля в убито сиво. Прелестните червени багри станаха болнаво оранжеви. Едва тогава Ловет започна да говори.
— Искаме изявление от вас — каза той. — Нося списък с нашите искания. Одобрете го сега. Можете да го прочетете по-късно. Когато пожелаете.
— Колко предвидливо от ваша страна — отвърна господин Еку. — Но първо… може би е най-добре, ако ми кажете за какво точно даваме съгласието си. Така… ще ме просветите.
— Става въпрос за опита за атентат — изръмжа Ловет. — Нали знаете… да заявите, че го осъждате — и прочие, и прочие.
— Определено го осъждаме — съгласи се господин Еку. — Това „и прочие“ всъщност ме тревожи.
— О… нищо особено, става дума за виновниците. Призоваваме да бъдат наказани. О… да, Хонджо. Решихме, че всяко разумно същество ще ни подкрепи за освобождаването на скритото от тях АМ2. Не можем да оставим такива ненормалници да разполагат с толкова гориво. И да правят каквото си пожелаят. И когато си пожелаят. Искам да кажа, че е напълно законно. Действията ни, имам предвид. Ние издаваме
