гориво и продоволствие. Бор също се подготвяха, а търпението на Ото беше на път да се изчерпи. Когато Стен беше казал „да натоварим корабите“, той се бе изразил символично. Докато успее да обясни това на буквално мислещия вожд на Бор, Ото вече беше готов да се изстреля със събран от кол и въже екипаж на борда на несигурен боен кораб. Самоубийството не е безболезнено, повтаряше му Стен, докато накрая успя да го убеди.
Стен изпита огромно облекчение, когато най-накрая се срещнаха с Махони. Със своя седемдесет и пет годишен опит като шеф на корпус „Меркурий“, за Йън не беше особено трудно да се изплъзне от преследвачите си.
През цялото време се местеше. Понякога се скриваше на някоя планета за кратко, после се появяваше отново, за да види какво става наоколо, и се преместваше пак, преди да събуди подозрение. До мига, в който Стен и Алекс го потърсиха чрез Джон Уайлд, той вече се бе укривал на десетина наистина отчайващи места, използвайки фалшиви самоличности. Колкото по-бързо и по-често се движиш, обичаше да казва Йън, толкова по-малко изкусност се изисква да се приготвят фалшиви документи. Ролята е важната част, добавяше той, както и способността да мислиш в движение и да захвърляш ролята като стара, непотребна кожа.
Старият командир на Стен веднага оцени плана и настоя да го приведат в изпълнение. Ключът към успеха му бяха Манаби и безупречната им репутация на абсолютно честни същества. Без тяхното съгласие планът имаше малък шанс. С оглед на скорошния си провал Махони подтикна Стен да се заеме с обсъжданията, а той щеше да се появи по-късно, ако се наложеше. Стен се съгласи, но не се чувстваше в свои води. Едно нещо беше сигурно обаче — каквото и да излезеше от преговорите, Стен беше решен да продължи. И все пак му се щеше господин Еку да се присъедини. Наистина му трябваше.
Днес беше големият ден. Всичко щеше да се реши след малко. Целта му беше проста и не изискваше пълна победа. Трябваше само да успее да разбие леда дотолкова, че да блесне слънчев лъч.
Стен можеше да подходи към задачата само по един начин. Трябваше да впечатли Манаби. Но първо, както казваше баща му, трябваше да привлече вниманието на господин Еку. В този случай обаче предложената от баща му бухалка нямаше да свърши работа.
Помаха за поздрав, когато стигна на няколко метра, и коленичи на тревата. Постави малък черен куб на земята, внимателно натисна стените му и отстъпи назад. Кубът започна да се разгъва. Стен усети лек полъх във въздуха. Господин Еку долетя. От съществото се излъчваше любопитство. Стен не се обърна. Вместо това задържа вниманието си съсредоточено върху разгъващия се куб. Време за шоу, приятели.
Кубът се превърна в основа на малък холографски проектор: движеща се, почти жива форма на изкуство, с което Стен беше убивал свободното си време цял живот. Холограмата, която беше избрал за дипломата Манаби, не беше чак толкова изпипана. Стен беше създавал копия на древни мелници, фабрики и цели градове, чиито жители сновяха насам-натам, изпълнявайки многобройните си задачи. Тази холограма беше направена от готов комплект за по-малко от шест часа. Разбира се, Стен вече беше станал доста добър в хобито си.
Но не трудността на изработването по принцип го привличаше. А това, че беше приятно за гледане, движеше се по странен начин, или показваше нещо важно. Подаръкът за господин Еку имаше по нещо и от трите.
Кубът изчезна и на негово място се появи морава, оградена от дървени рампи, изпълнени с тълпи от хора. Техните костюми бяха от ранния двадесети век на Земята, и ако човек се вслушаше внимателно, такива бяха и коментарите им. Търговци минаваха през тълпата, продаваха различни храни и сувенири. Групички малки момчета тичаха наоколо и правеха пакости. След като всичко това се отдръпна, вниманието на наблюдателя се съсредоточаваше в малкия предмет, разположен в центъра.
Внезапно предметът потръпна и избълва облак дим. Последван от остър и тракащ звук. Стен усети как Манаби идва още по-близо. Сетивните мустаци докоснаха рамото на Стен, докато господин Еку се преместваше, за да получи по-добър изглед. При звука бандата малчугани изоставиха заниманията си и се затичаха към оградата около полето.
Звукът се разнесе още веднъж и изображението стана по-ясно.
Момчетата гледаха древна летателна машина. Двойни криле, скрепени с метални пръти. Стабилна конструкция. Мощна малка перка отпред. Дребен пилот седеше в кабината. Друг мъж, облечен в комбинезон, завъртя перката, сетне отскочи настрани и отново се чу бумтенето. Само че този път перката продължи да се върти, моторът малко се давеше отначало, бълваше кълба дим с мирис на машинно масло — автентичността на миризмата се гарантираше от производителя на модела. После звуците на двигателя станаха по-гладки и мъжът в комбинезона махна трупчетата пред колелетата. Малкият самолет тръгна през полето.
С внезапен рев се стрелна напред. Пистата не беше достатъчно дълга, за да набере необходимата скорост за излитане от малкия стадион. Стен чувстваше напрежението, което изпитваше крилатото създание до него. Пилотът изтегли лоста назад и самолетът рязко се издигна във въздуха. Тълпата ахна. На Стен му се стори, че дочу ахване.
Остани още малко, господин Еку, помисли си. Още нищо не си видял.
Пилотът на биплана започна представлението си с дръзка серия от завои, преобръщания и превъртания.
— Не е възможно да се постигне това с подобна машина — промърмори господин Еку.
Стен не отговори.
После самолетът направи дълбоко гмуркане — право към земята. Тълпата извика от ужас. Господин Еку, който знаеше всичко за гравитацията, не можа да удържи едно от крилцата си да не трепне. Това издигна тялото му на няколко сантиметра. И все пак бипланът се спускаше право надолу. В последната секунда, когато господин Еку вече не можеше да удържа напрежението си, пилотът се плъзна настрани — почти отърквайки се в земята, на косъм от смъртта. Тълпата въздъхна облекчено, после се изправи и избухна в гръмки ръкопляскания.
— Забележително — промълви господин Еку.
Пилотът поздрави почитателите си с още една дълга поредица от превъртания, гмуркания и преобръщания. После звукът на двигателя се промени и самолетът се стрелна грациозно в небето. Зад него оставаше бяла диря. Постепенно димните линии образуваха определен мотив.
Той пишеше в небето!
— Какво значи? — господин Еку беше станал емоционален пленник на Стен, поне до края на представлението. Стен отново не каза нищо.
Най-накрая пилотът приключи. Буквите от дим увиснаха над полето като разгънато знаме. Беше изписано:
ВСЕКИ МОЖЕ ДА ЛЕТИ ВЪВ…
ВЪЗДУШНИЯ ЦИРК
Стен пристъпи бързо напред и натисна две от стените на излъчвателя и той отново се превърна в малък куб. После го вдигна и го поднесе на господин Еку.
— Какво мислите?
— Наистина ли са правили такива неща? — попита господин Манаби. Не дочака отговора. Беше очевиден. — Знаете ли, никога до този момент не се бях замислял какво ли е да си завинаги прикован към земята заради гените си. Боже мой, колко отчаяно са искали да летят.
— Всички същества са готови да рискуват за малко свобода — каза Стен.
Манаби замълча за дълго. С леко махване на крилете се плъзна бавно над езерото. Стен знаеше, че се чуди на имената от плочата на дъното, имената на завинаги прикованите към земята Бор. Още един мах и той се завърна.
— Откъде го взехте? — попита Манаби.
— Направих го — обясни Стен. — Само съдържанието всъщност. Но беше забавно.
— Кога?
— Миналата нощ.
— Значи наистина сте го направили за мен — това беше констатация, а не въпрос.
