се сети, — която е пил със своите другари на някакво отдавна забравено бойно поле преди век или повече.
Това е единствената следа. Няма повече информация.
Отговарящият за кухнята сержант се задейства. Включва верния си компютър и му дава задачата да намери въпросната бира. Списъкът, който компютърът ще предостави, почти сигурно ще съдържа марката, харесвана от командира. Но почти толкова сигурно е, че тя ще фигурира сред милион или повече други марки и няма никакъв начин да се разпознае търсената сред тях — освен да се поръча от всеки вид и командирът да ги опитва една по една. Но за това ще отидат години. Въпреки приятната си страна подобно решение има очевидни недостатъци.
С компютъра на Кес такова нещо нямаше да се случи. Той беше проектиран да взема под внимание факта, че живите умове имат определени ограничения. Компютърът действаше по лъкатушни пътища с големи и малки логически скокове. Всяко елементарно описание на подобен компютър щеше да включва в себе си сериозна грешка.
По същество той беше проектиран да действа като гросмайстор, който си има работа с талантлив любител. Майсторът знаеше, че може да разгледа много ходове и огромен брой комбинации много по-точно от противника си. Но в някоя игра аматьорът имаше доста добър шанс да спечели. Ограничените му способността можеха да се превърнат в предимство при определени обстоятелства. Гросмайсторът може със същия успех да хвърля зар в опит да разгадае каква точно глупава уловка е намислил аматьорът.
Творението на Кес щеше да повика командира от примера — или поне записите му. Серия въпроси щяха да получат отговор — при проучването на дадената биография би могло да излязат евентуални подробности за отдавна отминалата разпивка например, от медицинския картон биха могли да се определят реакциите на вкусовите рецептори на съществото. И готово! Наркобирата ще бъде открита и репутацията на клуба ще се подобри. Сержантът ще бъде награден, а командирът ще се наслаждава на любимата си бира. Щастлив край, осигурен от електрониката.
Когато Кес представи на господин Лагут, председателя на комисията за АМ2, на своето творение, той се влюби почти веднага в него. С подобна машина можеше да намери пътя и на отклонил се електрон, летящ през звездна буря.
Последвалата информация обаче го накара да го разлюби почти толкова бързо.
— Забрави за АМ2 — каза Кес. — То не е важно.
Лагут запелтечи, че това е задачата, поставена му от Тайния съвет, че цялото бъдеще на Империята е заложено на откриването на АМ2 — Златното руно на Вечния император. Дори след присвояването на запасите на Хонджо, взетото гориво щеше да отложи неизбежното за още най-много седем месеца — без да се брои огромният разход, за да се довърши заграбването.
— Все още ли не си разбрал? — попита Кес. — Тайната на Императора е умряла с него. Никога няма да я открием. Поне не и по досегашния начин.
После обясни на Лагут какво има предвид.
Господин Лагут запротестира яростно. Не изрази съмненията си, че Кес е луд — макар че определено би могъл да го намекне. Но заяви, че веднага ще докладва въпроса пред останалата част на Съвета и само с тяхното одобрение ще изостави сегашното си разследване, за да се заеме с новото.
Кес не избухна, нито го заплаши, нито намекна, че е глупак. Вместо това позвъни и след минута-две се появи служителка, която буташе количка с огромна купчина документи. Бяха копия от доклада, изнесен неотдавна от Лагут пред Тайния съвет, този, в който беше заявил, че АМ2 ще бъде открито до тринайсет месеца.
Кес обикаляше стаята, докато Лагут се взираше в доклада, размишлявайки над многото си грехове.
— Желаеш ли да промениш заключенията в доклада? — попита Кес най-накрая.
Лагут остана безмълвен.
— Възложих на екип от мои хора да го проучат. Намериха го за… интересен — добави Кес.
Устата на Лагут се разтвори — сякаш да проговори, но после се затвори. Какво можеше да каже? Всяка страница в доклада беше измислица. Със същия успех можеше да предвиди и успех след два, шест месеца или никога.
— Ще опитаме ли по моя начин? — измърка Кес.
Логиката беше необорима. Господин Лагут се предаде.
Старата жена беше много симпатична. Сивата й коса беше разпусната и изящно се спускаше до кръста й. Лицето й сияеше от здраве. Пронизителният й смях пленяваше Кес, особено след като тя го оставяше да звънти и след най-малките му шеги. Но в него нямаше престореност. Въпреки възрастта й, която според шпионите му беше сто петдесет и пет години, фигурата й беше запазена и тялото й под оранжевата роба беше приятна гледка. От това, което му беше известно по въпроса, Кес предполагаше, че ако беше човек, би я намерил за все още привлекателна. Името й беше Зоран. Тя беше избраният водач на Култа към Вечния император.
Зоран и нейните сподвижници бяха следени от шпионите му от известно време. Бяха озадачаваща групичка. Повечето от тях водеха обикновен живот и имаха обикновена работа. Докато я изпълняваха, те се обличаха и се държаха като всички останали. Единствената съществена разлика беше в отношението им към нещата. Те бяха изключително весели създания. Не ги смущаваха никакви препятствия, нищо не можеше да ги разочарова. Главният му шпионин се закле, че ако бъде оповестен неизбежният край на Първичен свят, те ще се засмеят диво и после ще продължат с заниманията си. Вероятно щяха да добавят нещо като: „Последен шанс за света“, да облекат робите си, да събуят обувките си и да излязат да скитат по улиците, проповядвайки странните си вярвания.
Зоран опроверга част от заблудите за техния начин на мислене, като се кикотеше през цялото време.
— О, ние определено не смятаме Вечния император за бог… кис-кис-кис… Поне не е бог, сам по себе си… кис-кис-кис… По-скоро е нещо като пратеник — нали разбирате… кис-кис-кис… представител на Свещените сфери.
Кес се поинтересува какво представляват Свещените сфери.
— Много добър въпрос — отвърна тя. — Те са, ами, кръгли, предполагам. Кис-кис-кис. И свещени. — (Трийсет секунди непрекъснато кикотене.) — Всъщност това е просто понятие. Или го приемате, или не. Ако го приемете — можете да го видите. В съзнанието си. Но ако го отхвърлите — (силен кикот)… — е, разбира се, тогава няма да го видите никога.
И Кес се засмя, истински — за първи път от години.
— Предполагам, че съм един от слепите — каза той.
— О, не. Съвсем не. Или поне не напълно — отвърна Зоран. — Иначе не бихме разговаряли сега.
Кес се замисли над думите й. Как бе възможно да е толкова доверчива? Неговите мотиви далеч не бяха безкористни. За един безумен миг — кикотенето явно му влияеше — той почти бе изкушен да го признае. Но в крайна сметка не го направи.
— Разбира се, ще се намерят и такива, които биха казали, че искате да ни използвате — каза старата жена. Този път, когато тя се засмя, Кес подскочи. — Но как бихте могли? Всичко, с което разполагам, е този беден съсъд — тя драматично очерта с ръце облеченото си в роба тяло. — И той е изпълнен с радостта на свещените сфери. — (Тих кикот.) — Използвай ни, ако желаеш. — (По-силен кикот.) — Има достатъчно радост за всички.
— Но няма ли радостта да бъде дори по-голяма — поде Кес, опитвайки се да избегне твърде плавния преход, — ако повече същества изповядват същата вяра като вас?
Този път Зоран не се засмя. Погледна го изучаващо. Очите й бяха остри и проницателни. Кес усети, че го преценява.
— Бяхте права в предположението си, че моите чувства не са твърде различни от вашите — продължи той. — Не знам нищо за Свещените сфери. Нито за боговете. Или божествените представители. Но вярвам в едно. Непоклатимо. И то е, че Вечният император е все още сред нас.
Зоран замълча. После изстреля бързо:
— Защо ти е необходимо да вярваш в това?
Кес не отговори. Поне не направо. Струваше му се, че долавя истинската същност на тази жена.
