Стен свъси вежди, но не каза нищо.
— Имах чичо, който беше шивач. Не се смей! В името на замръзналия задник на баща ми, не е имало живо същество, което толкова да е обичало да шие дрехи, колкото този мой чичо. Минаха много години. Приятни и хубави години. А после започнаха да го болят ръцете. Кокалчетата му станаха на възли. Толкова дебели и болезнени, че едва свиваше пръсти. Разбираш ли каква трагедия беше това за него?
Стен кимна. Разбираше.
— Но отказа ли се той? Спря ли да върши работата, която му носеше толкова много радост? Или проклинаше духа на стрегга и пиеше, докато вече не усещаше болката, и тогава — едва тогава — продължаваше своята работа?
Стен каза, че предполага второто. Предполагаше, че стреггът, наречен на името на древния враг на Бор, е могъщо средство за освобождаване от болката.
— Обаче грешиш! — изрева Ото. — Не го направи. Предаде се. Умря огорчен и разбит. И това е позорът на моето семейство, който, кълна ти се, не съм разказвал никому. Или поне не и трезвен. Никога!
Стен се почувства неловко. Приятелите му се държаха с него така, сякаш беше безпомощно дете. Е, може и да бяха прави. Може би наистина имаше нужда от един хубав ритник. Бедният Ото толкова много се стараеше.
— Какво искаш? — изстреля изведнъж Ото.
— Моля?
— Какво искаш? Тези… същества, които управляват на мястото на Императора. Не трябва ли да им го върнеш тъпкано? Не са ли твои врагове? Не заслужават ли омразата ти? Защо си толкова безучастен към тях? Направи им удоволствието! Убий ги!
— Опитах — пророни Стен.
— Опитай отново. Не ставай като чичо ми.
Стен искаше да обясни, че убийството им няма да го задоволи. Ни най-малко. Но не знаеше как да го каже на грубоватия си приятел.
— Искаш да им причиниш нещо по-лошо от смърт? Така ли е? — попита Ото.
Стен се замисли. Колкото по-навътре се устремяваха мислите му, толкова повече се разпалваше гневът му.
— Те са убийци — просъска той. — Дори нещо по-лошо. Когато убиха Императора, все едно убиха всички ни. Скоро ще заживеем като животни. Ще се подслоняваме в пещери. Ще удряме парчета кремък, за да запалим огън.
— Добре. Бесен си — изрева доволно Ото. — А сега си помисли как да им го върнеш.
— Не искам да им го връщам — отвърна Стен.
— В името на брадата на майка ми! Пак стигнахме до това. Какво искаш? Изплюй камъчето. После ще се качим на корабите и ще пратим душите им да горят в ада.
— Искам… справедливост — изрече Стен след дълго мълчание. — По дяволите! Искам всяко същество в Империята да узнае за престъпленията на Съвета. Ръцете им са окървавени. Справедливост, по дяволите, справедливост!
— Аз лично не вярвам в справедливостта — каза тихо Ото. — И никой истински Бор не вярва. Това е просто приказка, измислена от по-слаби същества, които търсят нещо възвишено, защото собственият им живот е доста нещастен. Но аз съм толерантно създание. Ако справедливостта е твоето ястие, тогава напълни чинията си, приятелю. И двамата ще ядем. Решавай. Как точно ще бъде въздадена тази справедливост? В името на замръзналия задник на баща ми, ако пак потънеш в тази емоционална помия, лично аз ще ти изтръгна крайниците. Един по един.
Стен нямаше нужда от подобно насърчаване. Той внезапно бе осъзнал точно каква точно справедливост му трябва. Каза:
— Да натоварим корабите, приятелю.
Ото изръмжа от възторг.
— В името на огромната, гъста брада на майка ми, усещам, че това ще е хубава „благословия“. Ще вдигаме наздравици душите им да се продънят в ада!
Глава 15
Компютърът беше мечтата на всеки бюрократ. Като център за съхранение имаше едва няколко съперника на открития пазар. Но истинската му красота се криеше в начина на извличане на информация.
Шефът на отдела за изследване и разработка беше дошъл при Кес с концепцията на проекта преди десет години. Кес прекара четири месеца с групата, посочваше всяка мислима пречка и задаваше цели серии от „предположения“, за да изследват теоретичните граници на модела. Не можа да намери и една пробойна, която да не може да бъде отстранена с добавянето на няколко символа към съставящото уравнение.
Така че нареди проектът да бъде пуснат за разработка. Беше толкова скъп, че в друга епоха Кес би потърсил финансови партньори, за да намали риска. За кратко беше обмислил и тази възможност. Но компютърът — ако бъдеше пуснат на пазара — щеше да донесе такива огромни печалби, че той се отказа да привлича съдружници.
Ала по-важно от приходите беше потенциалното влияние.
Компютърът беше уникално по рода си устройство, патентът бе така защитен, че никое създание не би могло дори да си мисли за направата на копие, без да рискува загубата на състоянието, семейството, репутацията и благополучието си, когато му се нахвърлят батальоните адвокати на Кес. От момента, в който проектът беше предложен за пръв път, той разбра, че тази уникална машина ще замени всяка система, използвана от което и да е правителство в Империята. А условията за продажбата щяха да бъдат определени само и единствено от него.
Щом този компютър бъдеше внедрен, влиянието на Кес щеше да расте успоредно с богатството му. В края на краищата само една фирма — неговата — щеше да има разрешение да го поддържа и периодично осъвременява. Накратко, ако някой се противопоставеше на Кес, бюрократичната му система щеше да се срине, а цялата държава бързо щеше да я последва.
Почти всяко действие на всяко социално същество се записваше. Веднага възникваше въпросът как да се открие такъв запис, ако някой поиска да го види. Ако записът беше само един, всичко беше ясно. Можеше да бъде класиран по някакъв начин, мястото на съхранение да бъде маркирано и упълномощеното лице можеше да го извлече, когато пожелае. Но записите се умножаваха по-бързо и от хлебарки. В древността ловците запълвали стените на пещерата с рисунки и после сменяли пещерата; писарите изпълвали цели библиотеки с документи; чиновниците задръствали кабинетите си с папки, докато чекмеджетата започнат да преливат. И дори в зенита на Империята бе имало трудности със съхранението на всички данни.
Но този проблем не беше нерешим. Можеха да се добавят още бази данни, още памет или допълнителни връзки помежду им. Модерните системи бяха напреднали доста от времената на светлинната оптика, скоростта не беше съществен проблем.
Имаше една граница обаче, която никой не беше успял да прекоси: Как да се открие малък байт информация в толкова огромни масиви. Легендарната библиотека в Александрия според преданията била обслужвана от неколкостотин чиновници, които търсели по лавиците свитъците, поискани от учените им клиенти. Можело да минат дни и дори седмици, преди определен свитък да бъде намерен. Това не се харесвало на учените, които обикновено идвали с оскъдни средства. Техните горчиви оплаквания бяха надживели библиотеката, погълната от пожара. А това се беше случило в древните времена, когато познанието не е било толкова много.
Във времето на Стен проблемът бе достигнал мащаби, които биха смаяли и математик, пресмятащ мястото на центъра на вселената.
Да разгледаме следния пример: На отговарящия за кухнята сержант е наредено да подобри храната във военния клуб. Тъй като смятат отговорника за некадърен, началниците го засипват с предложения. И сержантът трябва да обърне света, но да достави всичко поискано. Едно от предложенията е в клуба да се предлага наркобира. Но не коя да е наркобира. Командирът си спомня една марка — чието име не може да
