Той включи миксера и добави разтопеното масло към сместа. Преброи до двайсет, спря миксера и заля яйцата с холандския сос.
— Готово, господин Патипонг.
Патипонг опита предпазливо.
— Не лошо — призна нехотно — Но яйца.
Рашид ги предложи на клиент — един достатъчно пиян моряк, за да се осмели да експериментира. Мъжът ги опита, остана изненадан, после набързо омете чинията и поръча още една порция. Кълнеше се, че го отрезвила — сега беше готов да започне отначало.
— Като хапче за изтрезняване? Може би велико изобретение. Лекува болести. Продаваме по пощата.
— О, я се разкарай — изръмжа Рашид.
Морякът се върна на следващия ден с шестима приятели.
Полицаите от космодрума започнаха да се появяват около обяд. По някаква причина Рашид се чувстваше некомфортно — без да знае защо. Ядяха, разбира се, в обедната си почивка. Около обяд започна да става натоварено.
Рашид измисли и други ястия: нещо, което наричаше чили, и нещо, което нарече „ядрена кокошка“. Убеди Патипонг, че клиентите искат нещо повече от безличните стандартни ястия, които Патипонг беше включил в менюто.
— Ти говори. Аз слуша. Правя го. Правя къри. Къри като правено от мама. Клиентите опитват — аз се смея. Получавам възмездие за всички обидни подмятания.
Кърито на Патипонг може и да не беше чак толкова смъртоносно, но си го биваше.
— Знаеш ли защо те слушам? — попита Патипонг.
Той махна с ръка към вътрешността на заведението. Рашид погледна натам.
Беше пълно. Патипонг беше изкарал дори маси и столове на тротоара. Рашид знаеше, че клиентите са се увеличили, но едва сега си даде сметка колко. Тълпата беше разнолика. Все още имаше биячи и побойници, но тук-там се мяркаха и костюми, както и няколко униформи на космодрумните власти. Имаше дори двама облечени в оранжеви роби членове на Култа към Вечния император. По някаква незнайна причина те го накараха да се чувства също толкова неловко, колкото и полицаите преди това.
— „Последен взрив“ сега модерно място за ходене. Отиди на диво място… похапни добре. Ще продължи известно време. После ще намерят ново място. Случвало се е преди. Ще се случва отново. Трудно е да се запомни. Да не се разшириш. Да не прогониш старите клиенти. Тези хора като… като насекоми, които жужат… жужат… от цвете на цвете. После изчезват.
— Пеперуди.
— В пепелта няма руди, Рашид. Работи. Стига вече шеги.
Рашид се върна към печката си. Още една поръчка за проклетите императорски яйца. Беше започнал да споделя омразата на Патипонг към яйцата.
Радваше се, че Патипонг печели пари. Но за него това нямаше значение.
Имаше чувството, че… сякаш чака. Някого? Нещо? Не знаеше.
Другите също забелязаха благополучието. „Последен взрив“ отваряше рано и затваряше късно — но това вече ставаше абсурдно. Около полунощ се изсипа навалица гости, всички в официални дрехи. „Театралната“ тълпа.
Рашид беше изтощен. В мига, в който приключи с чистенето на печката, той се отправи към стаята си, тоалетната, питието преди лягане и бездните на съня. Дойде да го събуди новият помощник-пекар, един от многобройните роднини на Патипонг. Рашид трябваше да го обучи — явен случай на сакат, преподаващ балет.
Чу неразборията и караницата от вратата. Още един проклет обир. Патипонг имаше тайник близо до барплота — почти всички пари отиваха в запечатан сейф с времеви заключващ механизъм. Тъй като щяха да загубят само няколко долара при обир, беше далеч по-лесно да дадат на бандитите парите от касата, отколкото да се противопоставят. И много по-безопасно. На следващата сутрин Патипонг щеше да уведоми космодрумната полиция, щяха да залови крадеца и да го накарат да върне парите, а пък ако ги беше похарчил, просто щяха да го спукат от бой.
Но този път беше различно.
Рашид взе тежкия касапски нож и се приближи към вратата на кухнята. Постави оръжието на лавицата и надзърна през вратата. Веднага разбра — но не, нямаше идея откъде дойде това знание — какво става. Четири едри тела. Разточителна показност на дрехи и украшения. Фалшиви усмивки и истинска заплаха. Рашид се отправи към Патипонг.
— Връщай се обратно, готвачо. Не те засяга — нареди един от главорезите.
— Защита? — попита Рашид, без да обръща внимание на мъжа.
Патипонг кимна.
— Ще платим. Няма караме. Мебели не потрошени. Клиенти защитени.
— Имат ли връзки?
— Хей, казахме ти да стоиш настрана.
— Не виждал преди. Нови. Няма връзки сега. Стар шеф в дранголника. Млади шефове все още бият се.
— Стига с този дракх. Отправихме ви предложение. Възпитаните хора отговарят.
Патипонг погледна Рашид:
— Мислиш, трябва да платим?
Рашид леко поклати глава — и запрати тежката стъклена лампа от барплота в лицето на мъжа.
Патипонг изрита втория, който беше висок почти два метра, точно под брадичката. Мъжът политна назад и падна в несвяст.
Третият нападател сграбчи един стол и го вдигна… Рашид се гмурна отдолу и го блъсна с глава. Мъжът изпусна стола и се преви. Рашид го зашемети с двоен юмручен удар в тила.
Патипонг вече почти беше измъкнал дългия си нож, когато ситуацията изведнъж се промени. Ръката на последния мъж се плъзна към колана му. Пистолет.
Рашид, който сякаш разполагаше с цялото време на света, се устреми надясно… Две стъпки към кухнята, ръката му се протегна през вратата. Завъртане… пистолетът се вдигаше. Пръстите докоснаха спусъка. Рашид хвърли касапския нож. Той се заби дълбоко в черепа на главореза с тъп звук, също като брадва, врязваща се в изгнило дърво.
Патипонг изтича към вратата.
— Никакви полицаи.
Върна се обратно и поклати глава, загледан в падналите тела и шуртящата кръв.
— Не добре.
— Съжалявам. Но той…
— Не разбираш. Не лошо той мъртъв. Лошо той мъртъв не чисто. Разхвърляно. Трябват два, може три часа, за да се почисти. Дълъг ден. Спеше ми се. — Упъти се към комуникационната уредба. — Ще се обадя на братовчед ми. Той вземе тела. Остави може би пред полицейско управление. Нека тримата обяснят за мъртвия, като се свестят.
Натисна копчетата.
— Не лошо бие се за готвач.
Рашид се вгледа за миг в нападателите. Единият стенеше, двама бяха в несвяст, а четвъртият лежеше мъртъв. Имаше усещането… че зад него стои любопитен наблюдател. Почувства… почувства… няма значение… нищо особено. Това беше необходимо.
Захвана се да помага на Патипонг.
Двама мъже седяха на бара на Патипонг. И двамата носеха дрехи, които след старателно изпиране, изглаждане и закърпване можеха да минат за униформи.
Освен това единият имаше капитански шинел със златни шевици на пагоните. Рашид беше виждал шевиците да позеленяват или дори да стават черни с времето, но тази беше първата, която изглеждаше
