сякаш обрасла с полипи. Шапката можеше да подскаже поста на мъжа. Той не беше просто мръсен дребен човечец с потреперващи крайници.
Другият, едър и силен, носеше на ръкава си избеляващите шевици на корабен офицер, а на гърдите си имаше значка „Квалифициран командир“. На рамото му можеше да различи кръгъл знак: „Превоз «Пийз»“.
И двамата пиеха каф и спореха. Капитанът, ако наистина беше такъв — гледаше с копнеж към редицата бутилки с алк на бара. Другият мъж — помощник-капитан? — поклати глава. Дребният въздъхна и продължи да се оплаква. Рашид долови само част от думите му:
— Твърде малко екипаж… скапаният агент… конвертерът тече… договорен превоз… фиксирана крайна дестинация… клиент, от който не съм чул нищо повече. Не е добре, господин помощник-капитан. Никак не е добре.
Рашид, се приближи, като се правеше, че бърше плота.
— Договорът добър ли е? — попита помощник-капитанът.
— Платиха тази сутрин — процеди дребният през зъби.
— Тогава защо се притесняваш? Няколко скапани товара и гарантирано гориво. Защо да ни пука какво превозваме?
— Ще е ужасно неприятно да завърша кариерата си като долен контрабандист.
Помощник-капитанът огледа дребния мъж от главата до петите.
— Кариера? Още каф!
Патипонг напълни чашите.
— Къде тук може да се наемат неколцина местни? — попита помощник-капитанът.
— За вас? За „Превози «Пийз»“? Опитайте в затвора на космодрума.
— Благодаря ти, Пати. И аз те обичам.
— Какви места предлагате? — попита Рашид.
Помощник-капитанът го огледа внимателно:
— Механик, готвач, свързочник. Помощник-инженер. Стига да имаш документи.
— Каква е комуникационната ви уредба?
— Най-старата на света. Ве Хикс–314. Дядо ти може и да е чувал за нея. Ние я наричаме „Пелтечещата Сузи“.
— Колко плащате?
— Стандартното. Триста на месец. Като основа. Имаме договорена дестинация. Можеш да си вземеш парите там или да останеш, когато си вземем товар и се отправим към друг космодрум.
— Триста се плаща на новак.
— Такива са условията.
Патипонг му правеше знаци от кухнята.
— Съжалявам — промърмори Рашид. Не знаеше защо, но му се струваше, че трябваше да се съгласи.
Капитанът се канеше да каже нещо. Помощник-капитанът го спря и каза:
— Колко добър готвач си?
— Поръчай нещо.
— Ами какво ще кажеш за комуникационното оборудване?
— Хващам се на бас, че последният идиот, когото сте наели, не е направил тройно заземяване на кутията — заяви Рашид. — Това ще накара „Векси“ да хълца през цялото време.
Влезе обратно в кухнята.
— Ти пиян? Наркотици? Какво не наред с работа? — изгледа го смръщено Патипонг.
— Нищо, Дингисуайо. Просто… време е да вървя.
— Виж, ще ти увелича заплатата. Ще ти дам четвърт дялово участие, не една осма. Ако останеш.
Двамата търговски офицери продължаваха да спорят.
— Тези двамата… Джарвис и Моран. Лоши. Той слаб. Пие. Моран… понижен от капитан. Убивал мъже. Кораб… „Сантана“. Гробище. Рециклиран. Всички кораби на „Пийз“ са такива. Боклуци. Подправени разрешителни. С изтекъл срок. Взимат товар откъде могат. Не интересува къде отиват. Не интересува убие ли екипаж, загуби ли кораб. Застраховки винаги изплащани веднага.
— Звучи като приключение.
— Ти пълен хахо. Приключение някой друг, в живино. Гледаш — приключение. Правиш — голям, голям дракх.
— Ей, готвачо — изгъргори Моран. — Ще ти дадем четиристотин и петдесет.
— И работни инструменти? — настоя Рашид. — Моите останаха на борда на последния кораб.
— Ще стане, като се качиш на кораба.
Чакането приключи.
Глава 18
Всички кошмари все някога свършват. Накрая и последната партида от заграбеното АМ2 беше натоварена и Двадесет и трети флот можеше да зареди корабите, чакащи при Ал-Суфи, и после да се завърне у дома.
Но дори и при заминаването си продължиха да дават жертви. Хонджо им бяха заложили клопка — взривно устройство, залепено за един от корабите. Когато той се издигна, бомбата избухна и експлозията унищожи още два товарни кораба и един от разрушителите, които надзираваха цялата операция.
Едва бяха напуснали атмосферата, и една имперска корвета беше улучена. Лихтер на Хонджо, дошъл от космоса, с единствена ракета на товарната си палуба, беше успял да премине незабелязано през прикриващите кораби на флота и беше изчакал своя миг. Ракетата унищожи корветата, а един от крайцерите на Грегор изпрати лихтера и екипажа му в небитието. Но по това време избиването на Хонджо — в по-големи или по-малки мащаби — вече не носеше привкуса на победата. Беше просто дълг, който можеше — но най-вероятно нямаше — да отложи собствената им смърт с няколко часа.
Адмирал Грегор подреди флота в стандартна конвоираща формация. Точно по учебник, а и от тактическа гледна точка нямаше съществени недостатъци. Изглеждаше като триизмерна гъба с основа. „Пънчето“ на гъбата беше транспортният влак. „Шапката“ бяха тежковъоръжените кораби, разрушителите и крайцерите, които сканираха пътя напред. Основата бяха две ескадри от тежковъоръжени крайцери, техните екраниращи щитове подсигуряваха задната част. Не би трябвало да са нужни, но можеха да се окажат жизнено важни.
Това беше само част от лошите новини, които Грегор мрачно разглеждаше на бойния си компютър. Цялата информация беше неприятна, с едно изключение: имаха гориво.
АМ2-резервоарите на флота му бяха пълни догоре — вероятно единствените напълно заредени с гориво кораби в космоса. На теория това означаваше, че би могъл да пренебрегне заповедите на Съвета за икономии и да се устреми с пълна бойна скорост към Ал-Суфи. Е, ако не с пълна бойна скорост, то поне с максималната скорост, която транспортните кораби можеха да поддържат.
Но не можеше да си го позволи. Флотът му беше понесъл твърде много щети при партизанските набези на Хонджо. Пораженията варираха от разкъсвания на корпуси и повредени хиперпространствени двигатели до взривени капсули и какво ли още не. Хонджо бяха проявили невероятна изобретателност при осакатяването на имперските сили. Дори се наложи два крайцера да бъдат скрепени един към друг и да им се подава допълнителен тласък с помощта на снабдителен кораб.
Флотът му се влачеше — наистина с огромна скорост, но все пак се влачеше. Което значеше, че Двадесет и трети флот е уязвим за внезапна атака. Грегор обмисляше да изостави всички единици, които не можеха да поддържат максималната скорост на транспортните кораби. После тръсна глава и реши, че това не е правилно. И така щеше да му е достатъчно трудно.
Реши, че единственото спасение за кариерата му ще бъде да стигне до Ал-Суфи с непокътнат товар от АМ2. Така щеше да запази чина си. Може би.
Прегледа данните отново. Обсадата — която всъщност не беше никаква обсада — се бе оказала изключително скъпа:
