това скитане е безцелно, но веднъж разгледа пътуванията си и осъзна, че те водят съвсем логично до Земята.
И гурките.
Гурките, оцелели след изпълнението на дълга си, може и да бяха богати, но Непал беше доста примитивна провинция. Кралят й твърдеше, че родословието му стига чак до времето, когато боговете на планината са били родени. Смяташе за свой дълг да защитава Непал и хората му. Страната беше свещено място — от върховете на Далагири, Анапурна и Джомолунгма до родното място на Гаутама Буда в долината Ламбини. На практика това означаваше, че непалците бяха активно разубеждавани да станат твърде „цивилизовани“. Вече не умираха от същите болести и туберкулозата не беше ендемична, а средната продължителност на живота им се беше увеличила — може би не според „цивилизованите“ имперски стандарти, — но продължаваха да водят трудно и примитивно племенно съществуване. Хосфорд искаше да им помогне.
Не му беше разрешено да се засели в Непал — чужденци не се допускаха в страната, освен съвсем малък брой туристи, и то за кратко. Двамата с Маев се установиха в Даржилинг, в близката провинция Гуркали, някога част от отдавна разпокъсаната страна, наречена Индия.
После правеше каквото можеше. Насърчаваше образованието и преподавателите в Непал, подпомагаше всеки стар войник, който се появеше в областта, намираше работа на депресираните, отчаяни младежи, отхвърлени от военните.
Той и другите бивши офицери на гурките бяха допускани в Непал два пъти годишно, за да разпределят пенсионните фондове, да представят техническите нововъведения и да вербуват гвардейци. Така беше допреди шест години, когато императорът беше убит, а гурките се завърнаха у дома. Всяка година Хосфорд беше натоварван от представител на Тайния съвет да се опита да ги склони да постъпят отново на служба. Всяка година го посрещаха с усмивка, черпеха го с уиски и му заявяваха:
— Ние служим само на Вечния император.
През първите две години той се беше опитал да спори: Императорът е мъртъв. Смятат ли да изоставят бойните си традиции? В отговор чуваше:
— Не, капитане, не сме глупаци. Когато Императорът се завърне, ще го сторим и ние. Но да служим на някакъв си Таен съвет? Никога. Те не струват пукната пара.
Какво го караше да продължава да се опитва? Задачата си беше задача — той оставяше средствата при кметовете на селата, за да ги използват по свое усмотрение. Но да бъде в планината, да бъде в Непал, да бъде с непалците — това беше истинската причина.
Още една година, изръмжа той. Още едно пътуване. Още един отказ. Това трябваше да е последният път, иначе тялото му щеше да бъде намерено години по-късно на някой неизвестен хълм, където сърцето му щеше да се предаде. Тази… не, може би следващата година. Но тя определено ще бъде последната. Пред него се появи центърът на гурките в селото Покхара. Хосфорд премести тежката торба с кредитите и закрачи напред. Знаеше какво ще види от следващото възвишение. Центърът и някои от старите му приятели, които го очакваха. По някакъв начин те винаги разбираха кога ще пристигне. Щяха да го обградят с внимание. Начело щеше да стои бившият хавилдар майор Манкаджири Мурунг, който, освен ако това всъщност не беше неговият син, според Имперските записи беше надхвърлил 250 години. Те… и никой друг.
Но Покхара този път се оказа същински хаос от музика, шум и младост. Почти хиляда, според преценката на Хосфорд, млади мъже маршируваха, а старите мърмореха, че това не е боен строй, и ги заплашваха, че ако опозорят клана или капитан Хосфорд, че ще бъдат натъпкани във варели и търкаляни до извора на свещената Ганг, която ще ги отнесе в морето.
Отпред стоеше Манкаджири. Той поздрави, Хосфорд отвърна на поздрава. Трябваше да изчака, но не можа да се сдържи и попита:
— Това… наборници ли са?
— Да. Диви планински цветя, сравнени с хората от нашите войни, капитане. Но ще бъдат наборници, ако бъдат одобрени от внимателното ви око. Медицинските им данни ще бъдат на разположение.
— На какво се дължи тази промяна?
— Промяна? Няма никаква промяна.
— Но вие казахте, че никога няма да служите на Тайния съвет.
— Отново ви повтарям, няма никаква промяна. Тези мъже ще служат на Императора. Той се завръща. Ще се нуждае от нас.
Капитан Хосфорд усети ледена тръпка да пролазва по гръбнака му — но тя нямаше нищо общо с мразовития вятър откъм близките планински върхове.
— Колко време ще мине, преди трибуналът да започне да заседава по същество? — зачуди се Килгър.
Махони потръпна.
— Докато всеки адвокат не се изяви и докато всяко опровержение, което Тайният съвет може да измисли сега или по-късно, не бъде разгледано.
— Напоследък се замислих за тия мръсници — каза Килгър мрачно. — Те ме прогониха от Единбург. Ще отговарят за това. Пред мен, не пред някакъв съд.
— Алекс, ние не трябва да прибягваме до саморазправа — възрази Стен.
— Искаш да ни засилиш по пътя на справедливостта в името на някой си? Не си го и помисляй. Не! Ако всичко това се прецака, а съм сигурен, че така ще стане, пак няма да се върна в „Богомолка“. Нито пък ти. Морално покварени сме. Не мога да се нагодя към свят, в който са нужни повече от достатъчните основания, за да пратиш някой боклук където му е мястото — Алекс прекара пръст по гърлото си.
— Ако сте приключили с речта си, господарю Килгър, да напомня, че сме се заклели като офицери на легитимен съд — каза Стен с усмивка. — Докато адвокатите се превземат, ние трябва да съберем малко истински доказателства, които да обсъдят, след като им омръзне да се дърлят дали в случая могат да се позоват на Магна Харта, или не.
— Не съм свършил, но ще си затворя плювалника.
Погледнаха към екраните, които предаваха заседанието.
— Започнах да пресявам — заяви Стен. — Опитах се да си създам представа, като прочета всичко, поне в резюме, което се е случвало в Тайния съвет, от основаването му до убийството. Натоварил съм и друг екип да върши същото в момента. Те търсят възможни второстепенни престъпления. Но нека да започнем с две конкретни, и то особено кървави. Първото е убийството на Волмер. Защо е бил очистен? Знаем, че го е убил професионалист с отворен договор, сключен с престъпен бос, който сега е мъртъв. Убиецът също изчезва в небитието. Нали?
— Така ми каза главен инспектор Хайнис?
— Мислиш ли, че те е излъгала?
— Не ми се вярва.
Тримата мъже се поотпуснаха. Това им беше много познато — стандартното обсъждане на задачите, през което всеки член на отряд на „Богомолка“ минаваше, преди да се отправи на мисия. А това, че в случая ставаше дума за цареубийство и държавна измяна, беше съвсем друга тема.
— Заслужава ли си да се говори отново с нея?
— Вероятно.
— Значи някой ще трябва да отиде до Първичен свят — заключи Стен. — Волмер, един от членовете на Тайния съвет, е убит. Защо? Щял ли е да разкрие заговора срещу Императора? Възнамерявал ли е сам да заграби властта?
— Нямаме достатъчно данни, за да изказваме предположения.
— Така е. Но ето една добавка. Точно преди неговото убийство, Тайният съвет се е събрал на Земята. Това е единственият случай, когато не са провели събранието си на Първичен свят, поне според обществените фишове.
— Трябва да сме напълно сигурни в това.
— Отново се налага посещение на Първичен свят — съгласи се Стен. — Не съм сигурен, че ще изскочи нещо, ако разровим. Но си заслужава да опитаме. А сега, най-важното — Императорът е убит от един
