Американски бомбардировачи скоро полетяха през дупката, отворена от подразделенията на ССО и апачите…
Хеликоптерите MH–53J „Пейв Лоу“ играха важна роля във войната, прехвърляйки на вражеска територия подразделения на ССО и изпълнявайки бойни и спасителни мисии (БСМ).
БСМ бяха оспорвани, тъй като бойното спасяване не е традиционна задача на ССО, а военновъздушните сили и флотът никога не бяха убедени, че те са с висок приоритет или че ССО отделят достатъчно ресурси за тях.
Шварцкопф натовари частите за специални операции с бойно спасяване отчасти поради рискованите условия вътре в Ирак, отчасти защото специалните сили притежаваха необходимите способности за дълбоко проникване и изтегляне от вражеска територия и отчасти защото собствените възможности за спасяване на военновъздушните сили атрофираха след войната във Виетнам и не съществуваше друга алтернатива, освен възлагане задачата на СОКОМ.
За подготовката на тези мисии се използваха седем бази — пет в Саудитска Арабия и две в Турция. В самото начало на въздушната война хеликоптерите кръжаха нощем над Ирак в случай, че възникне нужда от тях. Но това очевидно беше рисковано и Джонсън скоро заповяда на екипите де преминават границата само ако имат „разумно потвърждение“ за местонахождението на някой пилот. През ранните фази на войната спасяванията се извършваха само през нощта.
Въпреки че не отричаха способностите на екипажите от силите за специални операции (ССО) или на хеликоптерите, някои офицери от военновъздушните сили и флота се ядосваха, че техните служби не са пряко отговорни за търсенето и спасяването на собствения си личен състав. (Макар да бяха машини на военновъздушните сили, хеликоптерите „Пейв Лоу“ представляваха активи на СОКОМ). Ограниченията на Джонсън, които защитаваха екипажите на хеликоптерите, същевременно намаляваха шансовете за прибиране на свалени пилоти, защото екипажите от военновъздушните сили бяха екипирани с архаични радиостанции, чийто ограничен обхват и честоти ги разкриваше пред врага. Другите служби също смятаха, че не се отделят достатъчно ресурси за БСМ.
Въпреки това екипажите на „Пейв Лоу“ осъществиха една от най-смелите операции през войната — спасяване посред бял ден и под обстрел на свален военноморски пилот. И те го направиха с помощта на няколко екипа от военновъздушните сили, включително два А–10А щурмови самолета (наречени „Африкански глиган“, защото външно наподобяваха тези животни и действаха по същия начин), летящи далеч зад фронтовите линии.
На 21-ви януари, няколко дни след началото на въздушната война, лейтенант Девън Джоунс и лейтенант Лорънс Р. Слейд летяха на „Плоча 46“ — изтребител F–14A, ескортиращ военноморски бомбардировач ЕА–6В „Праулер“ за нанасяне на удар срещу радарна инсталация, защитаваща летището Ал Асад в Северен Ирак, разположено на около осемдесет километра на запад от Багдад. След като „Праулер“ изпълни мисията си, Джоунс обърна своя самолет, за да се насочи към самолетоносача „Саратога“, плаващия дом на ескадрилата му в Червено море. При обръщането той видя идваща към него ракета. Започна избягващи маневри, но ракетата успя да избухне достатъчно близо до неговия „Томкет“, за да откъсне опашката му и да направи самолета неуправляем.
Както Джоунс, така и Слейд, неговият офицер за прехващане на радари, катапултираха. Разделени при напускането на самолета, двамата бързо се изгубиха от поглед в слабата светлина на ранното утро. След приземяването си те неволно тръгнаха в противоположни посоки.
Междувременно капитан Том Траск седеше с екипажа си в хеликоптера „Пейв Лоу“ на военновъздушните сили в „Ар-Ар“, малка база до иракската граница. Уморен от няколко последователни мисии, екипът на Траск се приземи последен зад няколко армейски и флотски хеликоптери „Блекхоук“; днес най-важната им задача трябваше да бъде малка, но напълно заслужена почивка.
Но нито Саддам, нито времето работеха за тях. На летището падна гъста мъгла. Когато около 7,15 ч. сутринта дойде съобщението, че са свалени американски летци, пилотите на хеликоптерите „Блекхоук“ не можеха да излетят поради мъглата. Два хеликоптера „Пейв Лоу“, включително този на Траск, поеха задачата.
Първоначалната информация за сваления самолет бе неясна и летците от специалните операции отначало помислиха, че се опитват да спасят екипажи от А–6, както и от F–14. Нарушавайки обичайната си тактика, хеликоптерите се разделиха на две групи, всяка от които се съсредоточи върху спасяването на отделен екипаж. Въпреки че летяха по предварително планиран маршрут, който извиваше през иракска територия и избягваше най-мощните пунктове на противовъздушната отбрана, хеликоптерът на Траск бе забелязан от иракски граничен патрул. Но американците лесно избягаха и късметът ги следваше с вдигането на мъглата, което им позволи да се спуснат на пет метра над земята.
Тогава два иракски изтребителя излетяха от иракска военновъздушна база пред тях.
— Тръгнете на юг, тръгнете на юг! — викаше един контрольор на АУАКС, наблюдаващ района. — Завийте на юг и си плюйте на петите.
Този съвет можеше да бъде добър за някой изтребител. Но никой хеликоптер не може да надбяга един МиГ. Траск свали машината си в едно сухо речно русло, когато единият от вражеските самолети се насочи към него.
— Ние фактически го видяхме да прелита над главите ни — разказа по-късно той. За щастие, хеликоптерът се намираше на много малка височина, за да бъде засечен с радар, и бе скрит от иракчаните от разкъсана облачна маса. Междувременно самолетът АУАКС даде координатите на изтребители F–15C „Ийгъл“. Веднага щом МиГ-ът разбра, че го преследват, той показа опашката си и кацна в базата си.
Траск се насочи на север към района, в който бе свален F–14A. Озовал се дълбоко в иракска територия без ескорт или дори без друг „Пейв Лоу“ за поддръжка, той започваше да се чувства доста самотен.
Имаше и друг проблем: никой не беше чувал екипажа на F–14. Свалените пилоти следват много специфични инструкции, които определят кога и на кои честоти да опитат да се свържат с екипите на бойните и спасителни мисии (БСМ). Спасителите знаят това и следват процедури, целящи да сведат до минимум шанса врагът да открие пръв сваления пилот. Въпреки че тогава никой не го знаеше, малки, но с голямо значение разлики в честотите на военновъздушните сили и флота затрудняваха връзката между търсещите екипи от двата рода войски. Усилията им се затрудняваха и от радиостанцията за оцеляване, носена от Джоунс. Не само обхватът й беше ограничен, но и врагът можеше лесно да я подслушва.
Накратко казано, търсещите флотския пилот самолети се завърнаха с празни ръце. След неколкочасов престой дълбоко във вражеска територия Траск обърна хеликоптера си назад към границата, за да зареди с гориво.
Докато всичко това се случваше над него, лейтенант Джоунс вървеше повече от два часа и стигна до група ниски храсти и растителност близо до кален поток. Започна да копае дупка с ножа си за оцеляване. За час и половина успя да изкопае с окървавените си, покрити с мехури ръце дупка, дълбока деветдесет сантиметра и широка метър и двайсет. Тя скоро щеше да му потрябва; една селскостопанска машина, която очевидно имаше работа до воден резервоар на около километър разстояние, го накара да се скрие в нея.
Тъй като военновъздушните екипажи бяха инструктирани, че спасяванията ще стават през нощта, той не очакваше да го приберат скоро. Убиваше времето с обаждания за помощ по радиостанцията за оцеляване и почистване на дупката си от скорпиони.
По някаква случайност на самолет от военновъздушните сили А–10А, извършващ операция за търсене и спасяване дълбоко в Ирак, бе дадена резервна честота, съвпадаща с честотата на флотския пилот. Междувременно Джоунс реши да предава и слуша в часове, които малко се различаваха от нормалния му график, надявайки се да открие своя изгубен колега.
Вместо него откри неочаквани, но ентусиазирани американски гласове.
— „Плоча 46“, тук е „Сенди 57“. Чувате ли?
— „Сенди 57“, тук „Плоча 46“. Как ме чувате? — отговори Джоунс. Гласът му беше толкова спокоен, че за момент пилотът на А–10А го помисли за иракски самозванец.
Докато А–10 установяваше координатите на сваления летец, Траск отново се насочи на север. Придружен от още един MH–53J, той уведоми АУАКС и полетя над пустинята.
— Ракетите се издигаха и падаха, издигаха и падаха — спомня си Траск, който полагаше всички усилия
