когато ударят относително меки цели.
Ракетите експлодираха. Планът — наречен НАЖЕЖЕНА НАКОВАЛНЯ — продължи развитието си.
Това щеше да бъде първият удар във войната.
Генерал Шварцкопф, подозрителен както винаги към специалните операции, даде благословията си с известна неохота, но наблюдаваше отблизо обучението. Говори се, че той разрешил провеждането на операцията с една малко неприлична заповед: „Да не прецакате цялата работа.“
Саудитската пустиня се простираше в безкрайния мрак, докато „Белият екип“ летеше ниско към Ирак в ранните утринни часове на 17-ти януари 1991 година. Във водещия хеликоптер „Пейв Лоу“ пилотът — капитан Майк Кингсли — и неговият втори пилот наблюдаваха на смени зеления екран на насочен напред инфрачервен приемник за нощно виждане (НИПНВ). Летяха вече малко повече от час с относително ниска скорост, която не напрягаше мощния хеликоптер; същото не можеше да се каже за екипажа. Шестимата мъже — двама пилоти, двама бордови инженери и двама спасители — тренираха за тази мисия в продължение на седмици, но дори най-реалистичното учение си оставаше само учение. Стандартната заповед „провери оръжията“ малко след излитането помогна само отчасти за намаляване на нервното напрежение. Те щяха да започнат война и го знаеха.
На неколкостотин метра зад тях пилотът на втория „Пейв Лоу“ майор Боб Лионик провери отново навигационното си устройство, чийто екран се покри със снежинки малко след излитането, когато Подобрената навигационна система (ПНС) необяснимо изключи. Екипажът трябваше да работи трескаво, за да я включи отново. Същевременно повреда в сателитната им кодирана радиовръзка ги лиши от сигурния канал за връзка с командването. И двата проблема бяха разрешени и хеликоптерът летеше точно по курса, като сега предаваха по радиото относително маловажни съобщения. Командирът на мисията Комър, слушайки съобщенията от лявото кресло в пилотската кабина на „Пейв Лоу“, се въздържа да не заповяда на всички да млъкнат.
По-назад летяха апачите в зигзаговидна формация от четири хеликоптера. Всеки щурмови хеликоптер имаше екипаж от двама души и беше натоварен с ракети „Хелфайър“, други ракети и 30-милиметрови картечни снаряди.
„Белият екип“ прекоси границата, спускайки се на петнайсет метра над променящите се дюни. Пилотът зави надясно, гмуркайки се към сухото корито на голяма долина, която щеше да скрие приближаването на хеликоптера към целта му. Екипажът угаси последните лампички в кабината.
— Ние сме в Ирак — отбеляза лаконично вторият пилот. Часът беше 2,13. Атаката им трябваше да започне в 2,38. Определеният за начало на войната час X бе 03,00.
Западното и източното радарно място — наречени „Калифорния“ и „Невада“ — бяха много подобни. На всяко имаше няколко съветски радара и поддържащите ги камиони. Всеки радар се намираше върху собствен камион, заровен в пясъка или покрит с маскировъчна мрежа. Антените представляваха или познатите въртящи се чинии, или приличаха на неподвижни радиомачти. Те заедно сканираха обширен район и покриваха както малки, така и големи височини. Около тях имаше различни поддържащи ремаркета или камиони за комуникации и други функции, както и жилища за войниците.
Неутрализирането на местата означаваше поразяване не само на радарите, но и на техните контролни и комуникационни съоръжения.
Голям проблем при осъществяването на изненадваща атака срещу радарно място за ранно предупреждение е фактът, че самият радар е предназначен за изключване на изненадата при такива атаки. Но никой радар не може да осигури стопроцентово покритие. Тактиката на НАЖЕЖЕНА НАКОВАЛНЯ беше изработена така, че да използва известни пропуски във възможностите на „Невада“ и „Калифорния“. Различните радари имат различни възможности, но всички те откриват трудно обекти, летящи ниско над земята. Дори радари, създадени за откриване на нисколетящи самолети — такива като Р–15М „Скуат Айс“ на всяко от местата, — имат ограничена способност за откриване поради хаотичния земен релеф и физическите ограничения на екипировката. В този случай хеликоптерите щяха да бъдат почти невидими на петнайсет метра височина над земята дори на съвсем близко разстояние. Но ако се издигнеха по-високо, можеха лесно да бъдат забелязани.
Можеха и да ги чуят, независимо от височината на полета им, и затова маршрутите на двете атакуващи групи внимателно избягваха известни иракски инсталации. Когато хеликоптерите „Пейв Лоу“ в „Червения екип“ засякоха неочаквана иракска формация на пътя си, те я заобиколиха, надявайки се войниците да не са чули шумните мотори на МН–53 и АН–64.
Хеликоптерите „Пейв Лоу“ в „Белия екип“ летяха нагоре по долината до точка, разположена на около шестнайсет километра югоизточно от радарните места, след което завиха наляво и пилотът увеличи скоростта, докато „Белият екип“ прелиташе над един път. Той слушаше внимателно, надявайки се спасителите отзад да не забележат нищо на пътя.
Нищо. Те бяха призраци, скитащи необезпокоявани из пустинята.
2,36 часа. Стигнаха до навигационния пункт (НП), отстоящ на дванайсет километра от целта им — „точката, в която няма шега“, както я наричаха те. Един от членовете на екипажа запали сигнални пръчки отзад в хеликоптера, хвърляйки ги с ръка през отворената врата на хеликоптера върху пясъка на пустинята, отбелязвайки със светеща буква „X“ навигационния пункт. Независимо от цялата високотехнологична екипировка на борда на хеликоптерите „Пейв Лоу“, успехът на мисията зависеше от умелата ръка на един от спасителите.
Апачите се спуснаха напред със скорост шейсет възела, използвайки светещите пръчки, за да се ориентират за атаката. Те актуализираха навигационните си системи, след което включиха компютрите си за засичане на целите и продължиха към тях. Дузина сгради, групи от командни автомобили, радарни чинии, една антенна мачта — мястото започна да се разкрива пред техните очила за нощно виждане. Една след друга забръмчаха слушалките в хеликоптерите: „Засякох целта.“ Бяха задействали лазерните лъчи.
Когато се приближиха на 5 000 метра, по сградите се появиха светлини.
— Веселба на „десет“ — изкомандва командирът на огневия екип на апачите лейтенант Том Дрю.
Фигури се затичаха към трите зенитни гнезда, охраняващи базата.
— Пет… четири… три… — отброяваше спокойно Дрю.
Преди да стигне „едно“, Томас (Тип) О’Нийл изстреля една ракета „Хелфайър“.
— Тази е за теб, Саддам — закани се Дейв Джоунс, вторият пилот на О’Нийл, докато ракетата излиташе от лявата релса на хеликоптера „Апачи“. Това беше първият изстрел във войната.
След двайсет секунди ракетата удари целта си, подпалвайки набор генератори, осигуряващи електричество за радарите. Вече летяха много ракети. Ракети „Хелфайър“, след това ракети „Хидра–70“ и после 30-милиметрови автоматични оръдия пробиха зееща дупка в иракската противовъздушна отбрана. По-малко от пет минути след началото на атаките и двете иракски радарни места бяха безвъзвратно повредени — в „Състояние алфа“, както го нарече шифрованото съобщение до базата.
Екипажите от специалните сили в хеликоптерите „Пейв Лоу“ наблюдаваха очаровани и с известен трепет унищожението; щяха да ги повикат, ако спорадичният вражески огън свалеше някой от хеликоптерите.
Докато хеликоптерите „Пейв Лоу“ на „Червения екип“ чакаха своите апачи, иракските сухопътни сили изстреляха две ракети СА–7 с топлинно насочване по един МН–53. Пилотът успя да избегне изстреляните от рамо ракети с помощта на изкуствени огньове и бързи маневри над пясъците.
— Бяхме твърде заети с избягването от ракетите, за да видим къде отидоха — обясни капитан Корби Мартин, единият от пилотите.
Преди ударът в ранното утро да извади радарите от строя, един оператор на едно от местата очевидно бе успял да прехване част от съобщение, известяващо, че са атакувани. Предадено в Багдад, предупреждението очевидно беше накарало противовъздушната отбрана във вражеската столица да открие безразборен огън. Това се оказа благоприятно за нас. Когато първата атака на изтребителите F–117 срещу града започна около петнайсет минути по-късно, иракчаните бяха свършили мунициите и прегрели повечето от зенитните си установки.
Прекосявайки границата след хеликоптерите от НАЖЕЖЕНА НАКОВАЛНЯ, войниците от ССО в хеликоптери „Чинук“ СН–47 се приземиха, за да поставят сигнални огньове за ориентиране на американските атакуващи.
