политика и вътрешнополитическите боричкания, които изникват във всяка организация. Част от тях се дължат на недоверие към нетрадиционната война като цяло. В някои случаи образът на специалните сили като „способни на всичко“ хора наистина им вреди. Отлично обучените елитни части, повикани да действат спешно в опасни ситуации, рискуват да си създадат лоша репутация. И оттук не е далеч мисълта, че хората от специалните сили могат да бъдат лоши.
Един генерал от специалните сили помни срещата си с флотски офицер, който му казал, че съвместната работа с плановиците на специалните сили приличала на среща „с принцесата на мрака“. Въпреки успеха на Ърнест Уил и общите усилия на командването на специалните сили не само да засилят професионализма на ССО, но и да накарат останалите да го осъзнаят с отмирането на студената война, такива възгледи — и други още по-лоши — се срещаха твърде често.
Подходът на ССО към бойните действия изискваше висока степен на сътрудничество между различните родове войски. Но това сътрудничество не винаги беше желано.
Самият генерал Шварцкопф очевидно нямаше доверие на подразделенията от ССО — или ако имаше, той не ги искаше в Ирак преди конвенционалните му сили да са на място и готови за бой.
Щабовете на СЕНТКОМ на генерал Шварцкопф и на СОКОМ на генерал Стайнър бяха разположени в една и съща база близо до Тампа, Флорида. Те бяха съседи. Въпреки че двамата мъже се разбираха на лично ниво, имаше доста търкания между членовете на двете командвания.
— Шварцкопф беше добър пример за старши офицер, който не разбираше специалните операции и се страхуваше от тях — казва генерал-майор Джим Гест, спомняйки си началото на войната в Залива. — Теорията на Шварцкопф беше такава: „Имам свита на кълбо кобра в кафез и ако го отворя, тази кобра ще излезе и може да ми попречи.“
Мнозина офицери от силите за специални операции (ССО) разбираха решението на Шварцкопф да не позволи на Стайнър да прехвърли командването си в Близкия изток. Двама генерали с четири звезди на един и същ театър на бойните действия можеха да причинят излишно объркване, независимо колко внимателно организираха командните си структури. Но съпротивата на командира на СЕНТКОМ срещу ССО надхвърляше това. Според Стайнър, Даунинг и други Шварцкопф ограничи провеждането на специални операции във войната в Залива, настоявайки, че в региона ги командва само полковник — независимо от способностите му — вместо генерал. Също така той отдели недостатъчни ресурси и приоритети за екипите на ССО, ограничавайки по такъв начин тяхното планиране и разузнаване.
Въпреки че „тюлените“ бяха сред първите подразделения в Залива, Шварцкопф промени приоритетите за разгръщане в полза на по-конвенционални подразделения, което забави пристигането на по-голямата част от 5-та група на специалните сили. Това означаваше, че когато са най-необходими, той не разполагаше с главния си актив специални сили — армейските „зелени барети“ с техния богат опит и възможности в специалните операции. Това оставяше само неколцина „тюлени“ за работа със саудитските сили за осигуряване разузнавателна информация, координиране на въздушната поддръжка и създаване на американско въже за препъване на границата в най-критичния момент. Бойната въздушна поддръжка (БВП) обикновено не се смяташе за мисия на „тюлените“, но присъщата им гъвкавост и взаимодействието с различните родове войски и служби им помогна да свършат и тази работа.
След като 5-а група на специалните сили най-после пристигна в края на август и началото на септември, личният състав на специалните сили започна да се разделя на ЕПК, служейки първоначално със саудитски, египетски и сирийски подразделения. Накрая бяха сформирани около 109 ЕПК, работещи на всички командни нива.
През септември „зелените барети“ смениха „тюлените“ на границата, като започнаха работа със саудитски парашутисти и гранична полиция по саудитската страна на канавките, които разделяха страните. Девет разузнавателни отделения осигуряваха денонощно наблюдение и „правдиви доклади“.
— Там, на границата, имате три задачи — каза на хората си командирът на 5-та група на специалните сили полковник Джеймс Краус. — „Виж, алармирай и офейкай.“ — Екипите на специалните сили не винаги офейкваха. Няколко от тях се сблъскаха с шпиони и дезертьори през първите дни от струпването на войските.
Ширеше се оправдан страх от вдъхновени от Ирак терористични атаки. Националните разузнавателни агенции научиха, че трийсет иракски терористични екипа заемат позиции за извършване на удари срещу посолства на Съединените щати и други съюзнически съоръжения в други части на света. За да контрират тази заплаха, екипите на ССО осигуриха охраната на уязвими посолства и други сгради и екипи за специални мисии бяха готови незабавно да се разположат, за да се справят с извънредни ситуации.
В резултат на тези и други подобни усилия нито един иракски терористичен опит не излезе успешен — въпреки че поне две иракски операции — една в Джакарта и друга в Манила — бяха провалени, когато бомбите избухнаха, докато терористите ги приготвяха или пренасяха. Командирът на ОВССО генерал-майор Даунинг го нарече „иракски лош късмет“.
Докато ставаше всичко това, войниците от специалните операции започнаха тренировки за ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР близо до брега на Флорида. Те построиха макет на посолството и флотът им отпусна един амфибиен щурмови кораб (АЩК). Те разработваха проблеми. Например докато хората в сухопътните и военновъздушните сили бяха свикнали да работят през нощта, във флота не беше така. Капитанът на щурмовия кораб почти припадна, когато Даунинг му нареди да изключи светлините на палубата.
— Боже мой, не мога да направя това — протестира капитанът.
— Да, можем да го направим — окуражи го Даунинг. Светлините бяха загасени.
Трийсет хеликоптера от специалната авиация на сухопътните сили, командвани от подполковник Дъг, натъпкани с войници от армейските подразделения за специални мисии, се отлепиха от палубата в малките часове на нощта, без да закачат или одраскат хеликоптерно витло. Флотският капитан се обърна към Даунинг и каза:
— Ако не знаех, че съм буден, щях да мисля, че сънувам всичко това.
Малко по-късно двама пилоти на F–15 от военновъздушните сили излетяха от Залива, за да помогнат в учение с истински огън във Форт Браг. „Орлите“ се появиха с бръснещ полет и откриха огън, от който се изпочупиха прозорците в съседния град Фейетвил. Но малко счупено стъкло изглеждаше дреболия.
Плановиците на ССО работеха по други мисии. Най-обещаващата включваше подстрекаването и подкрепата за съпротивително движение, подобно на онова, което накрая изрита Съветския съюз от Афганистан. Анализаторите от разузнаването забелязаха, че кюрдите в Северен Ирак и шиитите в Южен Ирак не са доволни от режима на Саддам. Поощряването на дисидентски движения там, както и разширяването на съпротивителната дейност в Кувейт, можеше да отслаби и разстрои иракската военна машина, чиито подразделения щяха да бъдат заети с потушаването на недоволството. Пилотен екип от сухопътен и въздушен персонал на ССО отлетя за Турция малко след инвазията, за да разгледа възможностите в Северен Ирак. Около половината от 10-та група на специалните сили щеше да бъде там до края на септември (привидно в Турция), за да помогне в търсенето и спасяването на американски пилоти, свалени над Северен Ирак. Операцията се командваше от бригаден генерал Ричард — сам бивш командос.
Поне четири различни съпротивителни групи действаха в Кувейт и се смяташе, че се състоят от около 3 500 души въоръжени бойци. Въпреки че те можеха да бъдат подкрепени и поощрени по различни начини, особено след като войници от ССО вече бяха на фронтовата линия като „въжета за спъване“ и добре екипирани подразделения „тюлени“ се намираха в Залива, плановете за помощ на съпротивителните движения и общ саботаж не успяха да получат подкрепата на Вашингтон или Шварцкопф, който се тревожеше от политическите последствия при загуба на американци зад фронтовите линии.
Като алтернатива, която също можеше да осигури разузнавателна информация в Ал Кувейт, беше организирана Специална група за планиране под шапката на Централното командване на специалните операции, съставена от един подполковник, двама главни сержанти и петима войници от специалните сили. Групата провеждаше специално нетрадиционно военно обучение на подбран кувейтски персонал, който след това бе изпращан в Кувейт. Специалната група за планиране осигуряваше оперативно ръководство и обучение на кувейтската съпротива в събирането на разузнавателна информация по време на конфликта. Деветдесет и пет процента от разузнавателната информация, пристигаща от окупиран Кувейт, дойде в
