запознаят лично със ситуацията, да информират Шварцкопф и да финализират подробностите по операцията в посолството, която бе наречена ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР. Стайнър се обади на Пауъл, за да провери дали той няма някакво специално указание за него.
— Саддам заплашва да започне световна терористична кампания — съобщи му Пауъл — и не искам Норм да се тревожи за това. Ти дръж терористите далеч от него и му кажи, че искаме да се фокусира на север.
В Саудитска Арабия Стайнър се срещна с Джеси Джонсън, докато Даунинг координираше подробностите по ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР с щаба на Шварцкопф и командирите на подразделения.
През следващите три дни Стайнър и Джонсън посетиха всеки екип за поддръжка на коалицията, както и други войски на ССО, включително тези, занимаващи се с преобучение и екипиране на останките от кувейтската армия, изтеглили се в Саудитска Арабия, и обучението на екипи за съпротива за проникване в Ал Кувейт.
Според Стайнър приносът на силите за специални операции (ССО) можеше да бъде ограничен само от заповедите, които те щяха да получат — и от способността на Джонсън ефективно да ръководи безбройните и сложни разновидности на мисиите. Проблемът на Джонсън се състоеше в неговия чин на полковник — всеки друг командир с подобен ранг от конвенционалните части на сухопътните сили, флота, военновъздушните сили и морската пехота носеше три звезди. Това просто не можеше да продължава така. Генералите от конвенционалните войски щяха неизбежно да командват повече ресурси, както и да предизвикват повече уважение. Трябваше да уреди този въпрос с Шварцкопф.
Междувременно Даунинг уточни последните подробности от ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР.
Планът за превземането на посолството беше измамно прост: екипи за специални мисии на ОВССО, подкрепени с въздушни удари на военновъздушните сили на Съединените щати за неутрализиране на противовъздушната отбрана и изолиране комплекса на посолството, щяха да кацнат през нощта с хеликоптер в комплекса, да ликвидират иракската охрана и спасят задържания там персонал.
Макар целта да беше съвършено ясна, шансовете за постигане ефекта на изненадата и неутрализиране на иракската охрана в окупирания град не бяха такива. Завоевателите бяха разположили щаба си в хотел „Сафир“ до посолството. Близката крайбрежна алея, както и местната пътна мрежа позволяваха на врага лесен достъп до целта. Дори самото разполагане на атакуващата група достатъчно близо до Кувейт за започване на атаката представляваше сложна логистична операция.
Вицеадмирал Стенли Р. Артър, командир на VII американски флот и на флотския компонент на Централното командване разреши част от логистичния проблем, като отпусна един амфибиен щурмови кораб (АЩК) за мисията. АЩК приличаха на ескортиращите транспортни кораби от Втората световна война и фактически първите им версии представляваха точно такива преправени съдове. Дълги около 183 метра, АЩК са два пъти по-къси от самолетоносачи като „Нимиц“ и имат пет пъти по-малка водоизместимост от тях, но те могат да превозват подсилен батальон морски пехотинци с неговите превозни средства, както и да ги поддържат при вече започнала атака. Пригоден да товари и разтоварва бързо войниците с хеликоптери, АЩК обикновено носи дванайсет хеликоптера и може да развива скорост до двайсет и три възела. Въпреки че сега е засенчен във флота от по-новите съдове за кацане на щурмови хеликоптери (СКЩХ) „Уасп“ и „Тарауа“, АЩК все пак предлагаха на войниците от специалните операции както отправна точка, така и плаващ щаб.
На една среща в Залива Артър увери Даунинг, че може бързо да разтовари морските пехотинци и да ги замени с колегите им от специалните операции.
Даунинг и Стайнър съзнаваха добре, че иракчаните трябва да бъдат неутрализирани със съкрушителна огнева сила в началото на операцията. Най-практичният метод за това беше използването на военновъздушните сили. Скоро след пристигането си те се срещнаха с бригаден генерал Бъстър К. Глосън, опитен командир, който наблюдаваше всички ескадрили на военновъздушните сили в Залива и ръководеше планирането за генерал-лейтенант Чък Хорнър, командир на военновъздушните сили на СЕНТКОМ. Даунинг и полковник Пийт, един от неговите командири, разтвориха плановете си в малката командна стая на Глосън в Рияд, внимателно излагайки нападението. Когато Даунинг приключи, изражението на Глосън бе странно.
— Вие сериозно ли говорите? — попита ги той.
— Да — отговори Даунинг. — Сериозни сме.
— Наистина ли смятате, че можете да проникнете в центъра на Ал Кувейт?
— Можем да го направим, ако получим от теб исканата поддръжка.
Глосън отново погледна картата.
— Дяволски прави сте — каза той накрая. — Имате поддръжката ми.
Самолетите на Глосън F–117A и F–15 — тактическите бомбардировачи на военновъздушните сили — бяха исканата от тях поддръжка. Окончателният план предвиждаше два самолета F–117A „Найтхоук“ да изстрелят ракети с лазерно насочване по иракския щаб в хотел „Сафир“ точно шейсет секунди преди кацането на хеликоптерите. Деветстотинкилограмовите бойни глави щяха да превърнат осемте етажа на хотела в развалини, унищожавайки иракския щаб и лишавайки врага от център за огневи контрол. Електричеството щеше да бъде прекъснато с друга атака на F–117 срещу близка електрическа кула. Изтребителите F–15 „Ийгъл“ щяха след това да пуснат касетъчни бомби около посолството, неутрализирайки иракските войски и създавайки минно поле за изолиране на сградата.
Касетъчните бомби бяха широко използвано оръжие през войната. Официално наречени КБЕ (касетъчни бомбени единици), те всъщност представляват сбор от по-малки бомбички и могат да бъдат конфигурирани за различни мисии. КБЕ–87 разпръсква повече от двеста противопехотни и противотанкови мини над някой район, с което се унищожава незащитеният персонал и леките бронетранспортьори. КБЕ–89 „Алигатор“ пуска смес от около сто противопехотни и противотанкови мини, създавайки готово минно поле. Думата „Алигатор“ идва от двайсет и четирите БЛУ–92/Б противотанкови мини, които пуска КБЕ; представата за щракащ с челюсти алигатор е подходяща метафора за унищожителния ефект на тези оръжия върху машините.
Глосън не само обеща военновъздушна поддръжка за атаката. Той лично представи плана на генерал Шварцкопф. Въпреки че главнокомандващият все още не одобряваше атака, способна да предизвика война, която той не беше готов да води, генералът даде съгласието си. След това в присъствието на Даунинг и Джонсън Стайнър обобщи визитата си за главнокомандващия:
— Посетих всички екипи и подразделения на ССО във вашия оперативен район и смятам, че вършат изключителна работа. ЕПК ще струват колкото е теглото им в злато — те ще ви осигурят „правдиви доклади“ за работата на коалиционните подразделения. Вече имате 9 000 ССО там — продължи Стайнър — и аз съм готов да ви предоставя всичко, от което се нуждаете. Знам, че вярвате много на Джеси Джонсън — и аз също му вярвам. Но предвид сложността на тази операция и това, което ССО могат да направят за вас в по-широк контекст, бих искал да ви дам единия от двамата си най-добри генерали — може би дори двама генерали, — които да ръководят нашата страна на нещата. — Той вече бе съобщил на Джонсън същото преди съвещанието.
— Ще помисля по въпроса — отговори Шварцкопф.
В този момент Стайнър предаде заръката на Колин Пауъл терористите да се държат далеч от Шварцкопф, за да може той да се фокусира върху Кувейт и Ирак.
— Възнамерявам да прехвърля една трета от силите си за специални мисии в Европа — заяви Стайнър, — но тук ще бъде по-добре, защото ще могат да реагират по-бързо. Също така бих искал да установя малък тактически команден пост в Саудитска Арабия или Египет, за да мога да реагирам по-бързо на вашите нужди. Дори ще нося обикновен комбинезон на летец без нашивки. Никой няма да знае, че съм тук.
— Ще ви уведомя за решението си — отговори му главнокомандващият.
Когато се върна в Щатите след седмица, Стайнър научи от Пауъл, че може да забрави за малкия си команден пункт. Според Шварцкопф саудитците не искаха още един генерал с четири звезди в страната си. Предложението генерал да ръководи специалните операции на Шварцкопф така и не получи отговор.
Стайнър смяташе, че знае причината за това. Както често виждахме и преди, „голямата“ армия беше традиционна и в най-добрия случай незапозната със специалните операции, а в най-лошия — враждебно настроена към тях. Такива възгледи естествено се пораждат от обичайните механизми на вътрешната
