резултат на тази инициатива.
Но от края на октомври системна кампания на иракчаните намали силно ефективността на кувейтските съпротивителни групи; снимки, изнесени тайно от страната, показаха висящи разчленени тела от уличните осветителни стълбове — предупреждение към останалите.
Плановиците на ССО също организираха операции срещу Саддам Иракският диктатор обикновено прикриваше своето придвижване, използваше двойници и непрекъснато сменяше временни щабове (т.е. приспособени каравани) и постоянни такива, както и местата си за спане. Планът на ССО бе да го удари в една от караваните му; или, както Стайнър го каза: „Ще го ударим някоя нощ, докато ни се смее в един от неговите вигвами.“
В този план имаше няколко малки проблема. В допълнение към големите оперативни трудности на такава рискована операция законът на Съединените щати забраняваше убийството на държавни ръководители. Наистина със започването на бойните действия Саддам щеше да се превърне в легитимна мишена, но засега това не беше така и планът бе изоставен.
Така се случи и с други планове. През декември Саддам освободи американските заложници, включително тези в посолството, които наричаше „гости“. ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР и други подобни планове бяха тихомълком изоставени.
Въздушната война
Но други планове се изпълняваха. С натрупването на съюзнически войски Съединените щати оформиха стратегия за изтласкване на иракчаните от Кувейт. Войната щеше да се води в две различни фази:
1. Въздушното нападение бе предназначено да неутрализира иракските подразделения, да лиши Саддам Хюсеин от командването и контрола над войските му и да отслаби способността на страната да се противопоставя на атаки.
2. След това щеше да се проведе сухопътна атака срещу иракските войски, за да ги изтласка от Кувейт и от позициите им, застрашаващи Саудитска Арабия.
От самото начало на въздушната кампания се гледаше като на жизнено необходима за успеха на мисията. Плановиците на коалицията се надяваха да унищожат и тероризират голям брой иракчани преди атаката на сухопътните сили. Това не само щеше да увеличи шансовете за бърз успех, но и щеше да намали броя на жертвите, което бе важно политическо съображение.
Самата въздушна атака можеше да бъде разделена на отделни фази. Най-критичната щеше да се случи в самото начало, когато трябваше да бъде неутрализирана огромната иракска система за противовъздушна отбрана. Създадена предимно по съветски модел и силно разчитаща на руски оръжия, иракската противовъздушна отбрана включваше сложна предупредителна система и отделни радари, широк спектър от ракети земя-въздух, изтребители като МиГ–29 и голям брой зенитни оръдия, които макар и примитивни, си оставаха смъртоносни. Тази многопластова отбрана трябваше да бъде неутрализирана по възможно най- бързия начин, за да могат самолетите на коалицията да действат свободно над Ирак.
Първият удар трябваше да бъде масивен и бърз, но същевременно потаен. Това означаваше, че крилати ракети и все още неизпитаният докрай изтребител F–117A „Найтхоук“ щяха да играят ключови роли в операцията. Но разполагахме с твърде малко от тях, за да покрият огромния брой иракски противовъздушни екипи и самите размери на обширната страна правеха трудно организирането на ефективна атака навсякъде и по едно и също време.
С развитието на плановете стана ясно, че един от ключовите фактори за успеха на мисията през първия ден щеше да бъде унищожаването на два иракски радара за ранно предупреждение, пазещи югозападната граница на страната. Докато повечето иракски радари за ранно предупреждение бяха разположени така, че да се заместват един друг (ако един излезеше от строя, другите компенсираха загубата му), елиминирането на тези две места щеше да осигури „черен“ коридор за летящите на север самолети.
Тази дупка щеше да бъде особено полезна за самолетите F–15E „Страйк Ийгъл“, предназначени за унищожаване на ракетите „Скъд“ през първите часове на въздушната война. Унищожаването на тези ракети се превърна в главен приоритет, тъй като изстрелването им срещу Израел можеше да предизвика ответни нападения, които от своя страна щяха да застрашат целостта на крехката съюзническа коалиция.
Но унищожаването на радарите, макар и желателно, можеше да предизвика сериозни проблеми. Атака срещу тези места щеше да отнеме ресурси от други иракски активи с висок приоритет. И нещо по-важно, можеше да предупреди останалата отбранителна система. За избягването на такъв резултат целите трябваше да бъдат извадени от строя едновременно, но големият брой индивидуални радари и поддържащи съоръжения правеше трудна координацията на масирани, ефективни бомбени нападения за постигането на тази цел.
Докато генерал Глосън размишляваше над плановете, един офицер от специалните сили, капитан Ранди О’Бойл, се присъедини към персонала му, за да помогне в координацията на операциите на специалните сили. Опитен летателен инструктор и плановик, капитан О’Бойл притежаваше особено ценен опит с хеликоптерите MH–53J „Пейв Лоу“, пристигнали в Залива с 20-та ескадрила за специални операции, част от състава на Командването за специални операции на военновъздушните сили. През септември той стана съветник по хеликоптерите в планиращия въздушната кампания екип.
След преглед на разработваните планове О’Бойл осъзна, че радарите за ранно предупреждение щяха да бъдат идеални мишени за сухопътните подразделения на специалните сили. Глосън се съгласи. Но генерал Шварцкопф не беше съгласен. Когато му представиха този план, той избухна. Главнокомандващият не желаеше да изпрати сухопътни войски през границата, докато не бъде напълно готов. Трябваше да се търси алтернатива.
Междувременно радарите бяха преместени с трийсет и два километра назад от първоначалната им позиция на около километър и половина от границата. Сухопътната атака стана неприложима.
Тогава Джеси Джонсън помисли за провеждане на атаката с хеликоптерите „Пейв Лоу“, но макар МН–53 да бяха много добри машини, тяхното предназначение се състоеше в спешно проникване на територията на врага и измъкване на собствените екипи, а не във взривяване на съоръжения. Те бяха големи и бързи, способни да действат в лошо време и през нощта, но най-тежките им оръжия бяха само картечници 50-и калибър. Командирът на хеликоптерите подполковник Рич Комър вярваше, че неговите картечници могат да разрушат големите радарни чинии, но вероятно не преди иракчаните да успеят да се обадят в щабовете си.
В Залива имаше хеликоптери с предостатъчна огнева мощ за бързо унищожаване на чиниите, но те бяха армейски „Апачи“. Снабдени с ракети „Хелфайър“ и 30-милиметрови автоматични оръдия, АН–64 можеха бързо да се справят с инсталациите.
Ако успееха да ги открият. Въпреки че пилотите им бяха добре обучени за нощен бой, хеликоптерите „Апачи“ бяха предназначени предимно за унищожаване на танкове и бронирани формирования, които се откриват лесно дори през нощта. Пустинята в тази част на света е празна, в нея на практика не съществуват отличителни белези и апачите не пристигнаха екипирани със сложната навигационна и сензорна екипировка на борда на хеликоптерите от военновъздушните сили. Апачите щяха да открият трудно целите си през нощта.
Очевидното разрешение на проблема беше комбинирането на хеликоптери „Пейв Лоу“ (за ориентиране) и „Апачи“ (за огнева мощ). И то бе избрано. „Пейв Лоу“ щяха да отведат апачите до местата и след това да се оттеглят, докато по-малките им събратя си свършат работата. Проста идея, но тя никога не беше опитвана дори с учебна цел. И това не бе просто ситуация, в която хората от военновъздушните сили щяха да се качат в хеликоптерите си, да полетят и да оставят хората от сухопътните сили да ги следват. Трябваше да се координират различните култури и комуникационна екипировка на различните родове войски. Съществуваха и други проблеми от практическо естество: ограниченият летателен обсег на апачите трябваше да бъде увеличен и техните оръжия, оптимизирани за бронирани цели, трябваше да бъдат проверени за ефективност срещу радарите и камионите, които ги превозваха.
Командирът на апачите подполковник Дик Коди бързо пое нещата в свои ръце и адаптира тактиката и машините на подразделението си към мисията. Той завари резервоари от 5 600 литра към дъното на хеликоптерите си и проведе стрелкови учения с ракети „Хелфайър“, за да се увери, че те ще експлодират,
