проби лодката.
Междувременно „тюлените“ се подготвяха за превземането на кораба. Въпреки липсата на план и комуникации един взвод „тюлени“ го доближи на разсъмване в лека плоска лодка, избрана заради по- малката вероятност да взриви някоя контактна мина. Но тя излагаше атакуващия екип на други опасности.
— Когато се приближихме, клекнахме долу зад планшира на лодката — разказа по-късно един член на екипа. — Кормчията беше неопитен и му трябваха пет минути да нагласи лодката, преди да успеем да се качим на борда. Една граната да бяха хвърлили на палубата… и всички щяхме да се превърнем в история.
Когато „тюлените“ се покатериха на борда и завзеха вражеския кораб, те осъзнаха, че всички иранци са избягали. Фактически бяха напуснали толкова бързо, че телеграфите и радиостанциите още работеха.
Пленяването на „Иран Аджр“ прекрати операцията му по пускане на мини и спаси кораби и живота на много хора. Но може би по-важното беше откриването на секретни документи, включително карта, показваща местата, на които вече бе пуснал мини.
Накрая „Иран Аджр“ беше потопен от персонала на ССО — но не и преди лично да го разгледа министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър, който инспектираше американските сили в Залива.
„Херкулес“ и неговите патрулни катери и хеликоптери започнаха операции в района на остров Фарси на 6-ти октомври. Те успяха само за часове да установят графика на иранските патрулни лодки и да открият начин за неговото прекратяване.
Използвайки навигационна шамандура като прецизна ориентировъчна точка в открито море, „тюлените“ и три хеликоптера „Литъл Бърд“ организираха засада. Насочен към радарна цел от военноморски хеликоптер ЛАМПС, един пилот на МН–6 засече обект на своя НИПНВ (насочен напред инфрачервен приемник за нощно виждане). Той се спусна в атака.
— В 12 ч. локализирахме някакви неподвижни съдове във водата — съобщи той в базата си. — На разстояние около 800 метра са и засега не се забелязва движение или враждебни намерения.
Хеликоптерите се приближиха бързо. Образът върху НИПНВ се изясни. Върху палубата на най-големия съд на екрана се виждаше 12,7-милиметрова картечница върху издайнически триножник.
Това не беше американско оръжие. Нито американски катер.
— Богхамъри са — извика пилотът по радиото, предупреждавайки останалите за врага. Всъщност това бяха три съда — два по-малки катера от бостънски китоловен тип, както и един „Богхамър“ — мощен и бързоходен патрулен катер, дълъг 12 метра и с водоизместимост около 6,4 тона. Иранците използваха богхамърите за различни цели, но те не бяха безобидни. Когато забелязаха американците, небето се изпълни с трасиращи куршуми. МН–6 се гмурна наляво и един АН–6 изпрати две ракети и бараж от картечни куршуми по групата лодки. Бостънските китоловни кораби се запалиха.
Но богхамърът току-що бе започнал битката. Когато се приближи за атака, пилотът на АН–6 забеляза издайнически блясък и спиралата на изстреляна от рамо ракета земя-въздух, виеща се във въздуха; той веднага започна избягващи маневри. Ракетата се оказа американска „Стингър“ с топлинно насочване. За щастие тя, а вероятно и втора, бяха изстреляни без сигурно прехващане на целите. Хеликоптерите „Литъл Бърд“ не бяха поразени.
Скрит зад димната завеса от другите две лодки, богхамърът отплава. Но за една лодка е трудно да надбяга хеликоптер и вторият АН–6 я уцели с ракета от съвсем близко разстояние. Катерът потъна за трийсет секунди.
Междувременно два американски патрулни катера се приближиха с пълна скорост. „Тюлените“ стигнаха до повредените лодки точно когато пламъците угасваха и започнаха да спасяват оцелели сред двуметровите вълни. Но опасността не бе напълно отминала.
— Няколко пленници бяха извадени от водата въоръжени — разказа по-късно един член на екипа на „тюлените“. Един дребен офицер фактически се пребори с един от тях за пистолета му — наистина го притисна на палубата, за да му вземе пистолета. Оръжието гръмна встрани.
Междувременно флотилия от около двайсет малки ирански лодки се събра в далечината. Ако бяха атакували, те може би щяха да се справят с патрулните катери; хеликоптерите с малко останали амуниции и гориво щяха да бъдат доста затруднени от атаката им. Въпреки това командирът на „тюлените“ насочи двата си патрулни катера по посока на иранците. Този блъф ги разпръсна.
Само шестима от тринайсетте оцелели от трите ирански лодки оживяха. Ранените иранци бяха лекувани от американци и накрая изпратени по домовете им.
Операциите на специалните сили показаха на иранците, че по-нататъшни операции с патрулни лодки ще им струват скъпо. Затова те избраха нова тактика — ракети „Копринена буба“.
Представляващи китайско копие на руските ракети СС-Н–2, копринените буби са относително бавни оръжия от епохата на 60-те години с примитивно насочване (въпреки че използват действащ радар за финалния заход), експлозивна бойна глава от почти 400 килограма и обхват от 40 до 80 километра. Въпреки ограниченията им те оставаха мощна заплаха срещу невъоръжени или леко въоръжени кораби. През 1967 г. оригиналната съветска версия бе използвана от египетски патрулни катери за потопяването на един израелски разрушител и това беше първото в историята потопяване на кораб от наземна ракета.
На 15-ти октомври иранците предприеха атака срещу танкери, които зареждаха с нефт на кувейтския терминал „Сий Айлънд“. Британският кораб „Сунгари“ получи директно попадение, а един кувейтски танкер под американски флаг на име „Сий Айл Сити“ бе ударен на следващия ден. Въпреки че седемнайсет моряци и американският капитан бяха ранени при атаката, съдът не пострада сериозно.
Администрацията на Рейгън заповяда ответен удар. Но президентът, желаещ да ограничи конфликта, изключи удар срещу местата на копринените буби, които се намираха на иранска територия. Вместо това той разреши унищожаването на една иранска нефтена платформа, известна като „Рашадат“ ПРГН (Платформа за разделянето на газ и нефт; тази беше с много структури). „Рашадат“ ПРГН се състоеше от две платформи, отдалечени на 130 метра една от друга. На север имаше една нефтена сонда; на юг се намираше платформа, използвана като общежитие, склад за екипировка и ремонтни работи. На три километра северно от тези структури имаше трета платформа, за която се предполагаше, че е изоставена.
Три разрушителя, една фрегата и един крайцер бяха изпратени за бомбардиране на платформите. След това взвод „тюлени“ щеше да се качи на тях и да претърси за пленници, преди да ги взриви.
Операцията започна в 13,40 ч. на 19-ти октомври. Съобщения по радиото от разрушителя „Тач“ предупредиха иранците да напуснат платформите; те бързо се подчиниха и артилерийският обстрел започна. След минути избухнаха пламъци и огънят скоро се разпространи.
Дим и пламъци се извисяваха над „тюлените“, докато спускаха трите си гумени лодки от палубата на „Тач“. Чувстваха дори топлината, докато доближаваха разрушената нефтена сонда.
— Повърхността на водата гореше в радиус от 60 до 90 метра около горящата платформа — спомня си командващият операцията офицер на „тюлените“.
Опитвайки се да не обръщат внимание на горещината, пламъците и дима, „тюлените“ поставиха експлозиви на нефтената сонда, след което претърсиха и другата платформа, пленявайки устройства за шифроване и документи. Накрая бяха унищожени и трите платформи без никакви загуби за американската страна и малки за иранците.
Въпреки че иранците не спряха веднага нападенията си, действията на специалните сили на Съединените щати ги принудиха рязко да намалят темпото на своите атаки и да прехвърлят вниманието си към централната и южната част на Персийския залив.
Нова голяма операция беше предприета чак през април 1998 г., когато американската фрегата „Самюъл Б. Робъртс“ се удари в мина източно от Бахрейн, и този път от редовни военноморски подразделения. Първоначално с цел нефтените платформи, операцията накрая включи като мишени и няколко ирански патрулни катера и самолети, повечето от които бяха унищожени или сериозно повредени.
„Тихоокеански вятър“
Такава беше обстановката, когато Стайнър пътува през септември до Залива с Даунинг, за да се
