атаки заплашваха особено Кувейт, който, макар и официално неутрален, помагаше на иракчаните през войната.
Минирането и атаките с малки и бързи патрулни катери бяха толкова успешни, че от зимата на 1986– 1987 г. японски, шведски и норвежки кораби спряха да пътуват до Кувейт. Това оказа натиск не само върху страните от Залива, но и върху целия свят и цените на нефта започнаха да се покачват до опасни нива.
През март 1987 г. президентът Роналд Рейгън предприе стъпки за разрешаване на проблема. Той се съгласи да регистрира единайсет кувейтски танкера като американски кораби и да им осигури ескорти от военноморските сили. Американските кораби щяха да минават през Залива в защитени конвои.
Тази част от мисията получи голямо отражение в медиите и, общо взето, беше успешна, но не попречи на иранците да продължат да нападат отделни кораби. Контактните мини представляваха специален проблем. Евтини и трудни за откриване с невъоръжено око, такива мини лесно се поставяха тайно през нощта и можеха да повредят сериозно цял танкер. Самото им присъствие разстрои търговията.
Докато Съединените щати бързаха да изпратят минотърсачи в Залива, военноморският флот осъзна, че трябва да се атакуват корените на проблема: иранците да бъдат пресрещнати, преди да пуснат мините в морето.
На два хеликоптера МН–6 и четири хеликоптера АН–6 „Литъл Бърд“ от специалното авиационно подразделение на армията бе възложено да направят точно това. Те бяха поставени директно под командването на командира на близкоизточните въоръжени сили вицеадмирал Харолд Дж. Бърнсен и натоварени със задачата да атакуват подозрителни съдове, посочени им от флотските патрули.
Първото предизвикателство се състоеше в приспособяване на екипировката на борда на хеликоптерите към морски условия. Самото кацане и излитане от люлеещ се кораб изправяше пилотите пред проблеми, които не бяха срещали никога преди. В допълнение някои армейски муниции, включително мощните 2.75- инчови ракети, използвани от „Литъл Бърд“, можеха да бъдат задействани от радиовълни, използвани често на военноморските кораби. Военноморските експерти откриха след задълбочени проверки, че специални метални прегради и смяната на един ракетен мотор щяха да позволят на армейските оръжия да бъдат използвани безопасно от хеликоптера.
До 6-ти август хеликоптерите бяха готови за действие. Опериращи през нощта на групи от по три хеликоптера — един МН–6 и два АН–6, — те летяха с военноморски хеликоптери ЛАМПС, които ги насочваха към подозрителни цели. Всеки хеликоптер в операцията притежаваше различни възможности. ЛАМПС (специални версии на хеликоптера „Каман SH–2F Сийспрайт“) бяха екипирани с мощни разузнавателни радари, но въоръжението им бе леко (ако изобщо го имаше) и те не бяха особено подходящи за нощни атаки. МН–6 и АН–6 бяха варианти на серията „Хюс/Макдонъл Дъглас“ MD500/530, изключително бързи и пъргави патрулни хеликоптери. И двата варианта бяха въоръжени. Общо взето, сериите МН бяха по- подходящи за транспортни и наблюдателни мисии, а АН за атаки с огневата си мощ.
Адмирал Бърнсен се нуждаеше от патрулни катери за наблюдение и пресрещане на иранските атакуващи съдове. Поради опасността от мини, катерите трябваше да бъдат бързи и плитко газещи, но бурното море в Залива и честите бури изключваха използването на по-голямата част от лекия мореходен арсенал на флота. Бърнсен избра патрулните катери „Марк III“, много бързи 65-футови лодки, които можеха да развиват скорост трийсет възела и имаха 40-милиметрови и 20-милиметрови оръдия, както и много други по-леки оръжия. Шест катера „Марк III“, заедно с други малко по-малки и не толкова добре въоръжени съдове бяха отделени за операцията.
„Тюлените“ започнаха да пристигат в края на август, осигурявайки на адмирала сила, която можеше да използва за няколко цели. Екип „Тюлен II“ и екип „Тюлен I“, заедно с поддържащи подразделения, бяха настанени на борда на „Гуадалканал“, боен кораб, чиито хеликоптери вече поддържаха конвоите на РЕШИТЕЛНА ВОЛЯ. Подемникът за хеликоптери и хангарът на палубата скоро започнаха да ехтят от учения с истински муниции.
Възникна обаче друг проблем. Поради тактически и стратегически причини „Гуадалканал“ получи заповед да действа в южната част на Залива и твърде на юг за операциите на „тюлените“ срещу иранците, които действаха в северната част на Персийския залив, близо до остров Фарси. Използването на сухоземна база изглеждаше изключено и даже ако можеше да се намери място върху приятелска територия, то щеше да бъде прекалено далеч от иранските води и лесна мишена за терористи. Офицерите от специалните операции в Щатите, както и Бърнсен и командирът на „тюлените“ на място искаха подвижна морска база, но всеки американски кораб толкова далеч на север щеше да представлява моментална и очевидна цел за иранците. Той не само щеше да бъде застрашен от мините, но и можеше да привлече значително внимание към американското участие в конфликта. Командирите на ССО започнаха да търсят някоя не толкова забележима плаваща база, която да поддържа операциите, без да привлича прекалено голямо внимание. Всъщност те имаха нужда от някой кораб с кран, място на борда за ремонт на патрулните катери, площадка за кацане на хеликоптери и каюта за специалните оператори и екипа за поддръжка.
Военноморското транспортно командване намери две баржи, обслужващи нефтени сонди, „Херкулес“ и „Уимбраун VII“ — големи кораби, използвани преди от граждански компании. „Херкулес“ беше дълъг 122 метра и притежаваше масивен въртящ се кран, предназначен за вдигане на екипировката за нефтени сондажи, площадка за кацане на хеликоптери и много свободно място. „Уимбраун VII“, наполовина по-малък, разполагаше с по-малко пространство, но също отговаряше на изискванията на мисията.
„Тюлените“ започнаха работа по приспособяване на корабите, добавяйки хангари и релси за спускане на катерите, както и оръжия и радар. Ескортиран от една военноморска фрегата, „Херкулес“ отплава от Бахрейн в южната част на Залива на 21-ви септември. „Уимбраун VII“, който се нуждаеше от повече промени, го последва през октомври, въпреки че поради различни причини не беше пуснат във враждебни води до ноември.
Докато „Херкулес“ плаваше на север, един ирански търговски кораб, който разузнаването идентифицира като вероятен миноносец, плаваше на юг от Иран. Името на кораба беше „Иран Аджр“.
Около 18,30 ч. на 21-ви септември „Иран Аджр“ се отклони от нормалния си курс близо до Иран в международните води на изток-североизток от Раракан, малък остров до северния край на Катар. Междувременно военноморската фрегата „Джанет“ плаваше на около 24 километра разстояние с три хеликоптера за специални операции на борда. МН–6 и два АН–6 излетяха, за да огледат „Иран Аджр“.
Те го откриха след 45 минути. МН–6, екипиран със сложни устройства за нощен полет и наблюдение, прелетя бързо над кораба. Пилотът на „Литъл Бърд“ забеляза купчина двесталитрови варели до левия борд, покрито с брезент пространство по средата и лодка тип „Зодиак“. Иранският съд очевидно не пренасяше мини, но и това не беше стандартен товар за един търговски кораб. Пилотът зави обратно и се присъедини към останалите хеликоптери, които следваха кораба в продължение на около час. Нямаше признаци, че иранците са забелязали присъствието им.
В 22,50 ч. „Иран Аджр“ угаси светлините си и промени курса. МН–6 излетя за нов оглед. Този път пилотът видя да хвърлят през борда предмети с цилиндрична форма и осъзна, че това са мини. Докладва по радиото и зачака инструкции.
— Открий огън! — дойде заповедта от фрегатата. Хеликоптерите АН–6 се приближиха към кораба.
— Откривам огън — предупреди пилотът, когато картечницата на „Литъл Бърд“ обсипа палубата до мините с куршуми. Атакуващите хеликоптери пуснаха 2.75-инчови високоексплозивни ракети и разклатиха кораба с оръдейна стрелба. Един експлодирал склад с боя изхвърли огнени кълба нагоре в небето. Скоро машинното отделение, навигационната и електрическата система на кораба излязоха от строя. Той се носеше безпомощно по вълните. Хеликоптерите получиха заповед да прекратят огъня.
След петнайсет минути екипажът на кораба успя да възстанови електричеството; корабът отново тръгна на собствен ход. И отново се опитаха да пуснат мините.
Още ракети и картечен огън от хеликоптерите АН–6 промениха намерението им. Докато пламъците се издигаха нагоре и електричеството угасна отново, екипажът на „Иран Аджр“ започна да напуска кораба. Техният „Зодиак“ дръпна напред, опитвайки бягство с висока скорост. Един АН–6 го преследваше в тъмнината. Когато хеликоптерът се приближи до малката лодка, някой в нея „скочи на крака с доста заплашителен маниер“ според разказа на член от екипа на ССО. Несигурен дали иранците не разполагат с някое портативно противовъздушно оръжие или някакво друго оръжие, пилотът на хеликоптера стреля с пистолета си през отворената врата на кабината. Невероятно, но той не само неутрализира иранеца, но и
