Самолетите „Комбат Тейлън“ по правило прехвърлят и снабдяват на дълги разстояния войници от специалните сили с тайни парашутни спускания. Някои са екипирани и със системи за прибиране „Фултън Стар“ и могат буквално да грабват командоси от земята в райони, които са прекалено опасни за спасяване с хеликоптери.
Уникалната способност на МС–130Е да превозва голям товар и да го доставя в строго определено време и място позволява също на витловата машина да пуска закачени на крилата BLU–82 или „Косачки на маргаритки“ (защото те действат като силно разрушителни косачки за морава). Състоящи се от 6,8 тона експлозиви, „блусовете“ са с размери на кола „Хонда Сивик“. Дълга пръчковидна запалка на тумбестия нос предизвиква експлозията преди бомбата да се зарови в земята, което увеличава до максимум нейната сила.
BLU–82 бяха използвани през войната във Виетнам за изравняване на райони от джунглата с цел употребата им като хеликоптерни площадки.
След тази война BLU–82 бяха забравени, докато генерал-майор Стайнър — когато беше командир на ОВССО — не си спомни опита си с бомбите във Виетнам, докато търсеше оръжие, което можеше да се използва ефективно срещу лагери за обучение на терористи. Той осъзна, че му трябват именно BLU–82. Но когато се поинтересува колко са останали, откри само четири бомби BLU–82 в един бункер в армейския склад „Туело“. Успя да открие и двама сержанти от военновъздушните сили, воювали във Виетнам, които все още помнеха състава на експлозива. Никой от собствените му военновъздушни екипи не бе пускал някога такава бомба.
Той увеличи със собствени средства броя на бомбите до осем и обучи два екипа за използването им. Тази инвестиция се изплати многократно през войната в Залива.
Макар и далеч не толкова точни като насочваните с лазер или други „умни“ бомби, те не трябваше да бъдат такива: самият размер на „блусовете“ причинява значителен удар. (За сравнение, най-често пусканите бомби от бомбардировачи В–52 и от други самолети са 226-килограмови бомби.)
Минните полета представляваха проблем за морската пехота, определена да нахлуе в Кувейт. Екипажите на МС–130 — съзнаващи това — предложиха използването на „блусове“ за изчистване на мините. Ударната вълна от експлозията щеше да ги взриви.
Поне смятаха, че ще стане така. Тази тактика никога не бе опитвана с BLU–82. След известен спор съюзническият командир одобри мисията. Два самолета МС–130, ескортирани от изтребители с ракети „земя-въздух“ и самолети на военновъздушните сили „Рейвън“ ЕВ–111 за отразяване на радарите, се събраха над определения район на около 4 800 метра височина. Докато бомбите се плъзваха от самолетите, пилотите трябваше да положат големи усилия, за да запазят контрола си върху внезапно олекналите машини.
Първите експлозии бяха толкова мощни (както твърди легендата), че един британски командос, действащ в Ирак на повече от сто и шейсет километра разстояние, грабнал радиостанцията си:
— Тези типове току-що хвърлиха ядрена бомба над Кувейт! — съобщил той на командира си.
Независимо дали историята е апокрифна или не, бомбите унищожиха минните полета. Те убиха всички, намиращи се на разстояние три хиляди и шестстотин метра от експлозията, които не бяха в някакво укритие. По време на конфликта бяха пуснати единайсет такива бомби.
„Блусовете“ бяха и мощни психологически оръжия. Когато едно иракско подразделение научи, че ще бъде бомбардирано с BLU–82, повечето от войниците му бързо пресякоха фронтовата линия и се предадоха.
Психологически операции
Определено най-малко известното голямо усилие през войната беше кампанията с психологическите операции (ПСИОП). Тя представляваше мащабно усилие с няколко цели: да създаде коалиционна подкрепа за войната, да неутрализира иракската пропаганда, да изнерви войниците на Саддам и да отслаби решимостта на Ирак за водене на война.
Планирането на кампанията започна много рано, по време на натрупването на американски войски. Командирът на 4-та група за психологически операции полковник Тони Норманд подготви за генерал Шварцкопф мащабна ПСИОП кампания със стратегически (насочени предимно към населението) и тактически (насочени предимно към вражеските военни сили) операции. Норманд, който проведе много успешна ПСИОП кампания в Панама, изработи обширен план с помощта на щаба си и подполковник Дениъл Д. Девлин, който току-що бе сдал командването на батальон от 4-та група. За разлика от отношението си към операциите на ССО, Шварцкопф се оказа от самото начало голям привърженик на ПСИОП.
— ПСИОП не е труден предмет за разбиране, но мнозина се опитват прекалено да го усложняват и накрая изобщо не го разбират — отбеляза Девлин, който служеше като заместник-командир на 4-та група ПСИОП след изпращането й в Залива. — Първо, всяко политическо, военно, юридическо, информационно или икономическо действие може да бъде психологическо по природа и следователно част от стратегически ПСИОП план на национално ниво. Второ, всяко военно или информационно действие в сферата на влияние на воюващия командир може да бъде психологическо по природа като част от оперативния ПСИОП план на този командир. Трето, всяко военно действие на бойното поле може да бъде част от тактическия ПСИОП план. Истински добрите военни умове разбират психологическата природа на бойното поле.
След завършването на плана Норманд чака два дни, за да го представи на главнокомандващия. Извикан по служба преди да успее с презентацията, той нареди на Девлин да го замести.
Девлин си спомня:
— Той каза да не се тревожа, ако се наложи да представя плана преди завръщането му. Каза ми: „Успехът на представянето ще определи само дали ще участваме в тази операция, или ще се върнем у дома във Форт Браг да метем борови иглички.“ Тези думи добре изразяват същността на нашите отношения. Винаги бяхме прями един с друг, но ни свързваше и голямо приятелство и хумор. Той беше мой началник. Знаеше, че може да разчита на мен.
От офиса на главнокомандващия потърсиха два пъти Девлин, но след това го отпратиха, защото по- неотложни въпроси забавиха аудиенцията му.
— Многобройните застъпващи се ангажименти на главнокомандващия бяха изумителни — спомня си Девлин. — Накрая генерал Шварцкопф намери време за срещата ни.
Влязох и лично на четири очи запознах с плана генерал Шварцкопф от една дебела папка — продължава Девлин. — Около половин дузина щабни офицери ме последваха вътре и застанаха в ъгъла, очаквайки да ме видят разкъсан на парчета, защото по-голямата част от персонала на главнокомандващия не гледаше с добро око на присъствието ни там. В края на изложението ми генерал Шварцкопф удари с юмрук по масата и каза: „Точно това ни трябва. Сега се води информационна война и ние я губим! Какво трябва да направя, за да променя това положение на нещата?“ След представянето на плана отношението на щаба към нас се промени коренно.
Шварцкопф лично написа чернова на съобщение, правейки го много по-силно, и нареди изпращането му на Колин Пауъл. В съобщението се изискваше помощта на ПСИОП и в резултат от него 4-та група ПСИОП започна да се разполага в Залива на 25-ти август. Първата група включваше Норманд, Девлин, планиращия персонал и неколцина други. Веднъж озовали се там и с пристигането на допълнителни части на ПСИОП, Норманд и щабът му изработиха по-подробни оперативни планове, покриващи широк спектър от стратегически, оперативни и тактически мисии. Но дори с подкрепата на главнокомандващия по-голямата част от ПСИОП плановете на Норманд престояха месеци в Министерството на отбраната, очевидно спрени заради геополитически съображения на Вашингтон.
— Ние се страхуваме от операции зад граница — обясни по-късно полковник Норманд. — Презграничните операции — от Саудитска Арабия например отвъд границата в Ирак — бяха в много случаи опасни сами по себе си и винаги носеха потенциален риск за противодействие и изпадане в неудобно положение. Затова винаги съществуваше вероятността Вашингтон да ги прати в глуха линия. Това означаваше, че една стратегическа кампания, целяща да обясни на иракските граждани защо войната е лоша, не можеше да бъде осъществена. Но това осакатяваше и тактическите операции срещу иракските войници.
— Един позив представлява презгранична операция — обяснява Норманд. — Наредено ти е да започнеш
