специалните сили, — подполковник Артър Д. „Бул“ Симънс, също остави незаличим отпечатък в Лаос. Симънс беше едър, изключително грозен мъж, великолепен командир и специалист по довеждането и на най-трудните задачи до успешен край27. Тъй като беше прекалено зает с полевите си задачи, за да дърпа предварително всички необходими конци за удостояване с генералски чин, той се пенсионира като полковник. Но признанието му дойде по-късно. Неотдавна издигнаха статуя на Симънс във Форт Браг. Никой не заслужаваше това повече от него28.
В края на 1961 г. Патет Лао контролираше стратегическото плато Боловенс в Южен Лаос. Платото заема по-голямата част от тясната и дълга територия на Лаос, със Северен и Южен Виетнам на изток, Камбоджа на юг, и Тайланд на запад. „Пътеката на Хо Ши Мин“ се виеше между платото и виетнамската граница. Мисията на Симънс и колегите му „зелени барети“ се състоеше в организиране, въоръжаване и обучение на туземците кха в партизански отряди с последващо изтласкване на Патет Лао от платото и накрая изпращане на партизаните за действия срещу „Пътеката“. Те успяха да постигнат първите две цели, но нападенията срещу „Пътеката на Хо Ши Мин“ така и не се осъществиха. Дотогава вече бе влязло в сила Женевското споразумение и специалните сили трябваше да се изтеглят от Лаос.
През 1962 г. различни агенции на Съединените щати предложиха три много различни пътища за постигане на приемливо стабилна ситуация в Лаос: първият, предложен главно от Съвета на началник- щабовете (СНЩ), настояваше за пълномащабна традиционна военна интервенция — ликвидиране на Патет Лао на бойното поле с едновременно бомбардиране на Северен Виетнам; това беше по същество същият план, който СНЩ опита във Виетнам. Второто предложение, представено главно от ЦРУ и специалните сили29, настояваше за партизанска тактика, тъй като тя, изглежда, започваше да върши работа. И накрая, дипломатическата общност настояваше за уреждане на въпроса чрез преговори, които щяха по някакъв начин да хармонизират всички основни фракции, да превърнат Лаос в безопасна, „неутрална“ страна и да осигурят изтеглянето на чуждестранната военна подкрепа. Това последно предложение беше прието и записано в Женевското споразумение.
Не е изненадващо, че Съединените щати се съобразиха с условията на споразумението и изтеглиха военните си сили, нито е изненада, че Северен Виетнам (макар и страна, подписала споразумението) не обърна внимание на тези условия. „Пътеката на Хо Ши Мин“ вече беше прекалено важна за успеха на кампанията му срещу Юга.
Тази ситуация се запази през останалите години на конфликт в югоизточна Азия. Въпреки че Съединените щати „мамеха“ малко и от време на време „атакуваха“ през северновиетнамската граница убежища в Лаос (и Камбоджа), политически и дипломатически задръжки блокираха основните военни операции, които можеха да сложат край на използването на „Пътеката“ от Северен Виетнам. Междувременно северновиетнамците никога не престанаха да удължават „Пътеката“ и да повишават сигурността й.
Виетнам
Преди да се обърнем към ролята, която специалните сили на Съединените щати играха във Виетнам, ще бъде полезно да направим преглед на военната намеса на Съединените щати там и развитието на стратегията им за противодействие на комунистическата заплаха.
Военната намеса на Съединените щати във Виетнам всъщност води началото си от 1950 г., малко след избухването на Корейската война, когато беше създадена Съветническата група за военна помощ (СГВП). Тази инициатива бе резултат от вярването на СНЩ, че Индокитай е ключът към установяването на антикомунистическо влияние в югоизточна Азия. През онези дни мисията на СГВП беше относително ограничена — главно взаимодействие с французите, които тогава бяха силно ангажирани в сражения с въстаниците на Хо Ши Мин.
Но през годините, последвали изтеглянето на французите, когато засилващото се влияние на Виетконг започна да застрашава Южен Виетнам, Съединените щати поеха главната отговорност за сигурността на Южен Виетнам. Никой друг не желаеше да поеме тази отговорност.
Като първа стъпка към поемането на отговорността Съветът за национална сигурност (СНС) нареди на СНЩ да създаде виетнамска сила за отбрана, способна да осигури вътрешната сигурност. СНЩ определи, че ще бъде необходима сила от 89 000 души; задачата за изграждането и обучението на тази сила бе възложена на СГВП.
През 1954 г. шефът на СГВП генерал-лейтенант Джон У. О’Дениъл и министърът на отбраната на Виетнам се договориха за създаването на Армия на Република Виетнам (АРВ), съставена от три териториални и три полеви дивизии. Териториалните дивизии се състояха от местно мобилизирани и обучени полкове, които щяха да помагат на гражданските власти в операции по вътрешната сигурност. Полевите дивизии имаха „стратегическо мобилно“ предназначение и специфичната задача да осигурят защита срещу нахлуване от север, докато бъдат повикани подкрепления от Организацията на договора за югоизточна Азия (СЕАТО).
През следващите няколко години тази силова структура се промени значително. Под ръководството на СГВП АРВ се превърна в традиционна сила, отразяваща структурите и оперативните методи на американската армия. През 1955 г. Съветът за национална сигурност увеличи личния състав на АРВ на 150 000 души; тогава СГВП премахна трите териториални дивизии и ги замени с шест нови леки пехотни дивизии, подобни на американските и вече без регионална ориентация. Беше добавена още една полева дивизия и общият им брой достигна десет (шест леки и четири полеви). От 1959 г. леките дивизии бяха трансформирани в стандартни по-тежки пехотни дивизии, а полевите дивизии бяха снабдени с моторизирани полкове.
Съпротивата на Виетконг в Южен Виетнам продължаваше да се засилва. Гражданските власти ставаха все по-безпомощни и все по-често се налагаше помощта на АРВ за операции срещу въстаниците. Мисията на СГВП, състояща се някога само в организиране и обучение на АРВ, сега включваше препоръчването на стратегия за използването на тези сили срещу въстаниците.
През 1960 г. генерал-лейтенант Лайънъл К. Макгар пое командването на СГВП. Изправени пред официалното създаване на Фронт за национално освобождение същата година и задействането на Народноосвободителните въоръжени сили, Макгар и СГВП започнаха да разработват план за действия срещу въстаниците през 1961 година. Планът се фокусираше главно върху нападателни операции, предназначени да унищожат партизанските сили. Целта беше „врагът да се открие, спре и унищожи“. Това се случи още преди президентът Кенеди да благослови други, по-нетрадиционни методи за борба с партизаните.
Въпреки засилващото се участие на СГВП и АРВ в операциите срещу въстаниците тяхната сила продължаваше да нараства и контролът и инфраструктурите на Виетконг се увеличиха бързо, особено в селските райони, където правителството имаше малко представители или влияние.
В отговор на влошаващата се ситуация Съветът на началник-щабовете реши да подобри работата на СГВП. През ноември 1961 г. той предложи създаването на Командване за военна помощ на Виетнам (КВПВ) и на 8-ми февруари 1962 г. КВПВ бе задействано под ръководството на генерал Пол Харкинс30. Мисията на КВПВ бе същата като тази на неговия предшественик: „да окаже помощ на правителството на Южен Виетнам за победа над комунистическите въстаници“, и то следваше същия оперативен подход: да унищожи силите на врага чрез широкомащабни операции. Доктрината и тактиката на КВПВ също бяха традиционни: широко използване на хеликоптери и въздушни мобилни операции в опити да се изненадат и унищожат партизаните.
Все пак подходът на КВПВ не беше напълно традиционен. По това време КВПВ опитваше и програма за умиротворяване (несръчна операция по граждански въпроси) и през януари 1962 г. започна изпълнението на стратегическата програма „Селце“. Тази програма възникна от два отделни плана: първият беше предложен от СГВП преди активирането на КВПВ; другият (предпочетен от режима на южновиетнамския президент Дием) бе предложен от британския съветнически екип, оглавяван от експерта по антивъстанически действия сър Робърт Томпсън.
По това време въстанието продължаваше от шест години и шестте провинции близо до Сайгон се бяха превърнали в крепости на Виетконг с добре организирана инфраструктура — очевидна заплаха за столицата. Според СГВП правителството нямаше друг избор, освен да започне прочистване на най-близките до
