— Ибрахим Абдел Атиф: двайсет и четири години затвор;
— Ахмед ал Хасан — петнайсет години затвор;
— Абдула Али Хамад: обвиненията отпаднаха; тогава той беше малолетен.
Съучастници:
— Юсеф Саад: шест години затвор (за снабдяването им със средства и оръжия);
— Абдул Рахим Халид: седем години затвор (за снабдяването им със средства и оръжия);
— Мохамед Исса Абас: шест месеца затвор, добавени към предишна присъда от седем години затвор (за притежаване на оръжия и експлозиви);
— Саид Гандура: осем месеца затвор (за притежаване на фалшиви паспорти).
След няколко години, преди да напусна активна служба като главнокомандващ на Командването за специални операции на Съединените щати, жена ми Сю и аз бяхме поканени в Египет от египетския министър на отбраната от името на президента Мубарак. Те ме поканиха да прегледам възможностите на египетските специални операции и да преценя евентуалната помощ, която Съединените щати можеха да окажат на египетските сили за справяне с терористичната заплаха, причиняваща вътрешни проблеми — терористични атаки срещу туристически автобуси, взривявания и т.н.
Посрещнаха ни превъзходно и последиците от тази визита бяха полезни и за двете страни.
Х.
Панама: Операция „Синя примамка“
От Обединените военни сили за специални операции (ОВССО) Карл Стайнър продължи кариерата си като командир на 82-ра въздушнопреносима дивизия и оттам вече като генерал-лейтенант стана командир на XVIII въздушнопреносим корпус — силата за бързо реагиране на сухопътните части. Неговите водещи елементи можеха да бъдат във въздуха до осемнайсет часа за изпращане до всяка точка на света. По това време корпусът се състоеше от четири дивизии, две отделни бойни бригади и един моторизиран полк: 82-ра въздушнопреносима дивизия, 101-ва въздушна щурмова дивизия, 10-та планинска дивизия, 24-та механизирана дивизия, 194-та бронетанкова бригада, 197-та пехотна бригада и 2-ри моторизиран полк.
На 5-ти август 1989 г., докато правеше преглед на 28-ма пехотна дивизия във Форт Индиантаун Гап в Пенсилвания по време на годишното лятно учение на дивизията, Стайнър си взе един свободен следобед, за да отлети до Форт Мънро, Вирджиния, за церемонията по пенсионирането и предаването на командването от генерал Макс Търман. Щяха да присъстват старши офицери отвсякъде, както и важни хора от Министерството на отбраната и Конгреса.
Търман, командирът на Командването за обучение и индоктриниране на сухопътните сили (ТРАДОК), беше известен като човек, който вършеше нещата докрай и успешно можеше да се нагърби с най-трудните задачи. Няколко години по-рано, когато Търман беше генерал с две звезди, мобилизационната програма на армията изпитваше финансови затруднения и неколцина мобилизиращи бяха изправени пред военен съд заради злоупотреби. Генерал Шай Мейър, началник-щаб на сухопътните сили, избра Търман да се оправя с бъркотията и той се справи отлично със задачата си.
Тъй като Стайнър трябваше да бърза направо от „бойното“ поле за самолета, той не успя да смени полевата си униформа. Но всяко зло за добро, защото трябваше да се върне по-късно вечерта в Пенсилвания за наблюдение на стрелково учение и това щеше да му попречи да присъства на вечерния прием; но той не искаше да пропусне самата церемония и шанса да отпразнува постиженията на стария си приятел. Двамата мъже се познаваха от 1973 г., когато Търман беше командир на дивизионната артилерия, а Стайнър — офицер за разузнавателни операции в 82-ра въздушнопреносима дивизия. Отново служиха заедно от август 1979 до март 1980 г., този път в Пентагона, където работеха за генерал Мейър (Търман беше директор за програмен анализ и оценка на армията, а Стайнър бе заместник-командир по контрола над действията на личния състав).
След края на церемонията Стайнър стоеше отзад на подиума, за да поздрави генерал Търман и да се извини, че няма да присъства на приема.
— Да се отдръпнем тук за малко — отговори Търман. — Искам да ти кажа нещо. Но нека се отърва от тези хора. — Той се обърна към останалите доброжелатели, които чакаха да се ръкуват с него. — Ще ви видя всички на приема — заяви той, отървавайки се от тях. — Трябва да поговоря с Карл Стайнър за две минути.
Той отведе Стайнър на тихо място на около десет метра от подиума.
— Това, което ще ти кажа, е поверително — заяви Търман. И след утвърдителното кимване с глава на Стайнър продължи: — Не се пенсионирам. Президентът е много разтревожен от режима на Нориега в Панама. Поради тази причина оставам на активна служба, за да поема САУТКОМ — Южното командване на Съединените щати. Районът, за който отговаряше САУТКОМ, включваше Централна и Южна Америка и мисията му се състоеше предимно в оказване помощ по сигурността и борба против контрабандата с наркотици. — Въпреки че още не съм главнокомандващ, вече разговарях с Карл Вуоно и адмирал Кроу — Вуоно беше началник-щаб на сухопътните сили, а Кроу — председател на Съвета на началник-щабовете (СНЩ) — и ти си моят човек в Панама. Ще те държа отговорен за планирането на непредвидени случаи и бойни операции, чието провеждане може да се наложи там. Искам да заминеш и да огледаш щаба, подготовката за обучение и всичко останало, което е необходимо.
— Ами частите, които са вече там? — попита Стайнър. Южната армия на САЩ (ЮСАРСО), командвана от армейски генерал-майор Бърни Льофке, включваше всички сили, разположени вече в Панама.
— Ще бъдат под твое командване — отговори Търман. — Ще те държа отговорен за всичко. Всички сили ще бъдат под твое командване.
— Да, сър.
— Причината, поради която ми трябваш, е, че в XVIII въздушнопреносим корпус ти разполагаш с два пъти по-голям щаб от САУТКОМ и с най-добрите комуникации, екипировка и обучени сили в армията за провеждане на непредвидени операции44. — С това той имаше предвид, че XVIII въздушнопреносим корпус е щаб с капацитет за водене на бойни действия, докато САУТКОМ не беше такъв поради естеството на своята мисия.
— Ето как ще стане това. Ти помниш адмирал Маккейн — главнокомандващият в Панама от 1968 до 1972 г., който действаше от Хаваите. — Стайнър кимна утвърдително. — Във Виетнам имаше един човек на име Уестморленд, който се биеше от Сайгон. — Той изгледа строго Стайнър. — Аз съм Маккейн, ти си Уестморленд. В момента не мога да те инструктирам подробно, но когато Конгресът потвърди назначението ми, ще работим по такъв начин. Сега действай.
— Да, сър — отговори Стайнър. Нямаше какво повече да се каже. Той разбра указанията на Търман. Знаеше точно какво трябва да се направи и как да се подходи за постигането му.
История
Панамският провлак представлява едно от най-важните стратегически съоръжения на света. В най- тясната му част Атлантическият и Тихият океан са разделени само от 80 километра суша, което прави възможно евентуалното им свързване. Икономическите, политическите и военните последици от този факт са многобройни.
Някога част от Колумбия, Панама спечелва независимостта си през 1903 г. — с помощ от Съединените щати, които искат да построят канал през провлака при условия, с които Колумбия не е съгласна. През същата година новата държава подписва договора „Хай-Бунау-Вариляа“, който позволяваше на Съединените щати да изградят канала. Съединените щати получават контрол и над една „зона на канала“, която се простира на осем километра от двете страни на дългия 83 километра воден път. Каналът е завършен през 1914 година.
С течение на годините панамците все повече недоволстват от контрола на Съединените щати над канала. Накрая Съединените щати признаха техните интереси и президентът Картър сключи споразумение, според което Съединените щати обещаха да прехвърлят контрола върху канала на Панама до 2000 г., а до
