града; останалите останаха във ВИП салона. В затвора окръжният прокурор беше организирал много професионална очна ставка (с присъстващите магистрати, както и моят италиански колега с трите звезди). Петимата американци положително и без колебание разпознаха четиримата терористи като хората, отвлекли кораба.
Когато дойде времето Мерилин Клингхофър да разгледа добре Маджиад ал-Молки, тя се изплю в лицето му и после се обърна към мен.
— Дайте ми пистолета си — каза тя с изпълнен с гняв глас. — Искам да го застрелям.
— Разбирам как се чувствате — отговорих аз. — И аз щях да поискам да направя същото. Но трябва да разберете, че това само допълнително ще усложни нещата. Най-добре е да оставим италианските съдилища да свършат тази работа по законния начин.
Тя ме погледна и отговори:
— Боли ме, но предполагам, че сте прав. Моля, предайте моите благодарности на всичките си войници за това, което направиха за нас.
Около обяд отведох заложниците обратно до техния С–141, който чакаше с работещи двигатели, готов да излети.
Всички останали с мен наши хора бяха натоварили моя С–141 и също бяха готови за излитане… но не можехме да го направим. Италианците бяха блокирали самолета ни със строителни машини.
Отидох до самолета, който щеше да отведе заложниците у дома, за да им кажа „довиждане“. Докато бях там, пристигна генерал-лейтенантът.
След като му благодарих за сътрудничеството, аз му казах:
— Според мен ние двамата успяхме да приключим по най-добрия възможен начин този сложен инцидент. Скоро — продължих аз — заложниците ще отлетят за Съединените щати и аз смятам да ги последвам трийсет секунди по-късно.
Тогава той ме погледна право в очите и каза:
— Решили сме, че няма да заминаваш никъде.
— Какво искаш да кажеш с това? — попитах аз.
— Ти забърка цялата тази каша и не можем просто да те оставим да се измъкнеш току-така.
Отвърнах на погледа му.
— Носиш ли си чисто бельо и бръснарски принадлежности?
— Не, защо?
— Тогава се надявам, че това, което носиш, е чисто, защото ако не разблокираш самолета ми, ще пътуваш безплатно до Съединените щати с мен.
Той ме погледна за момент, усмихна се и после каза:
— Късмет, приятелю.
След секунди по негова заповед бяха премахнати строителните машини, блокиращи самолета ми, и ние отлетяхме, следвайки С–141 със заложниците.
Беше събота, 12-ти октомври 1985 година.
За всички нас в Обединените военни сили за специални операции (ОВССО), както и за участващите от военноморския флот (вицеадмирал Дейв Джеремая, неговия щаб и всички екипи от кораба „Саратога“) нещата се развиха много добре. Всички те свършиха изключителна работа с най-голяма вещина и професионална компетентност. Успяхме да доведем до успешен край една много сложна и рискована ситуация.
Когато се приземихме във военновъздушната база „Поуп“, моят помощник ми подаде една карта, от която се виждаше, че макар да бе още 12-ти октомври, вече бяхме пропътували 154 дни през тази година, посетили 15 различни страни и изминали 317 000 километра по въздуха. Някои от тези мисии бяха преминали добре, а други — разочароващо, но всички те представляваха полезен опит във войната срещу тероризма и бяха завързани много тесни приятелства с нашите съюзници.
По-късно научих с радост, че заповеди за арестуването ми са били издадени както в Италия, така и в Египет. Но през следващите две години продължих да изпълнявам мисии и в двете страни, обикновено облечен в комбинезон на летец, без да бъда разпитван или задържан.
Фактически четирийсет и един дни след инцидента с „Акиле Лауро“ се озовахме отново в Сигонела, за да се справим с един полет на „Иджипт Еър“, който бе отвлечен до Малта.
На тази мисия поддържах постоянна радиовръзка с генерал-майор Робърт Уиганд, който бе изпратен в Египет и придружаваше египетската „Сила 777“ в египетски самолет С–130 до Малта за провеждането на спасителна операция за заложниците в египетския пътнически самолет. Боб ми каза, че египтяните поискали помощта ни за превземането на самолета.
Докато подготвяхме хеликоптерите си, за да помогнем на египтяните, капитан Бил Спиърман се появи и каза:
— Твоите приятели искат да те видят долу във ВИП салона на летището.
— Какви приятели? — попитах аз.
— Италианските ти приятели.
— Бил — казах му аз, — нямам време да се занимавам с тях. Имаме отвличане и египтяните се нуждаят от нашата помощ.
— Трябва да се срещнеш с тях — настояваше той.
Продължихме да спорим още няколко минути, докато накрая се съгласих да тръгна с него, но само за десет минути.
И понеже не бях сигурен в намеренията им, реших да взема за компания двама души от специалните сили.
Когато влязох в салона, четирима или петима старши италиански офицери скочиха на крака и казаха:
— Добре дошъл отново! Знаехме, че ще дойдеш!
— Откъде разбрахте?
— Защото самолетът ти използва същата позивна като миналия път — отговориха те усмихнати.
Опасенията ми се оказаха безпочвени. Срещата ни беше много сърдечна. И тогава, когато си тръгвах, италианците заявиха:
— Ние смятаме, че операцията с кораба премина много добре, политиците объркаха нещата.
За нещастие, след като подготвихме един Блекхоук и два от най-добрите ни бойни хеликоптери за полета до Малта, се оказа, че не сме в състояние да помогнем на египтяните.
По-късно научихме, че служител либиец в контролната кула на Малта убедил малтийците да кажат, че помощ може да пристигне само с италиански хеликоптер, съзнавайки напълно колко време ще отнеме получаването на разрешение за това от Рим. Междувременно египтяните осъществиха операцията. Те използваха много повече експлозиви от необходимото, в резултат на което загинаха шейсет пътници, превръщайки това отвличане в най-кървавото до момента.
Последиците
Първоначалните ми опасения за капацитета и отговорността на италианската съдебна система се оказаха безпочвени. Италианските съдебни власти не само бързо изправиха похитителите пред съда, но и разшириха разследването си и успяха да идентифицират мнозина други, участвали в конспирацията, довела до отвличането на „Акиле Лауро“. Разследването беше завършено за рекордно кратко време и делата бяха разгледани в съда „Асизи“ в Генуа през 1986 година.
Бяха издадени следните присъди.
Съдът реши, че ръководителите на ООП са отговорни за всичко:
— Абу Абас: доживотен затвор, задочно;
— Озудин Бадрахам (съучастник от ООП): доживотен затвор, задочно,
— Зиад ал-Омар (съучастник от ООП): доживотен затвор, задочно.
Терористите:
— Маджиад ал-Молки: трийсет години затвор;
