Кракси не знаеше как да постъпи. Затова реши да рискува. На египетския пътнически самолет „Боинг“– 737 щеше да бъде разрешено да кацне в базата Сигонела.
Малко след полунощ моят пилот ме информира, че нещата продължават да се развиват по план и ще кацнем в Сигонела след около час.
Обадих се в Пентагона, за да предам последната информация и да се уверя, че мисията ми се състои в сваляне на терористите от самолета, оковаването им във вериги и транспортирането им със самолет до Щатите, за да бъдат изправени пред съда. (Така и не успях да разбера съвсем заповедта „доведи ги оковани във вериги“. Първо на първо, не разполагах с никакви вериги, освен „вериги за закрепване на багажа“ в С– 141 и вече бях решил да кача терористите на самолета с капитан Боб и неговите два взвода „тюлени“. Не успях да измисля нищо по-сигурно от това.)
Но това време председателят на съвета и началник-щабовете се бяха събрали в малка стая за конференции в Националния военен команден център (НВКЦ) в Пентагона и слушаха съобщенията ми по радиостанцията. Вицеадмирал Моро отговори на повикването ми.
— След час трябва да сме на земята в Сигонела — съобщих му аз. — Отделението „тюлени“, което оставих в Сигонела, ще подготви клопката и ще задържи самолета, докато пристигна.
— Мисията ти остава същата — отговори Моро. — И италианското правителство е съгласно да вземеш терористите.
— Роджър — казах аз, — тогава не трябва да оставаме дълго на земята. Смятам всички да се махнем оттам преди разсъмване.
Съгласието на Кракси фактически не променяше особено нещата, тъй като само можеше да послужи по-късно за официални цели. Адмирал Кроу вече беше заповядал на Джеремая да докара „Иджипт Еър“ 2842 в Сигонела, независимо дали това се харесваше на италианците или не.
Във всеки случай съгласието на Кракси не стигна до контролната кула на летището в Сигонела, която не искаше да участва в случващото се. Те отказаха разрешение за кацане на F–14 и ги насочиха към едно гражданско летище наблизо.
Командирът на ескадрилата военноморски изтребители опита още веднъж и нареди на египтяните да го последват — независимо дали щеше да получи или не разрешение за кацане. Те започнаха заедно спускане към Сигонела. Отговорът на контролната кула отново беше „не“.
В този момент командирът използва стария пилотски трик. Той превключи радиото си на спешна вълна, обяви свършване на горивото (макар да имаше достатъчно останало гориво) и насочи египетския пътнически самолет за заход към летището. Бедата беше, че египтяните захождаха прекалено ниско.
Командирът нареди на египтяните да прекратят захода си и те изпълниха нареждането. След това закръжи наоколо, за да опита отново.
В кулата на Сигонела един военноморски лейтенант изблъска италианския контрольор, взе микрофона и даде разрешение за кацане на египтяните.
Щом египетският самолет се озова в безопасност на пистата, F–14 го заснеха от въздуха и се насочиха обратно към самолетоносача, изпълнили своята част от операцията.
Моят екип пое нещата оттук.
Сигонела
Докато египетският самолет се движеше надолу по главната писта до мястото за паркиране в края й, където му наредиха да спре, останалите в Сигонела „тюлени“ побързаха да го посрещнат с камионите си и да организират охранителен периметър около него.
Скоро след това двата ми самолета С–141 кацнаха с угасени светлини и спряха на активната писта, освободена от египетския самолет. След секунди хората от самолетите С–141 се присъединиха към „тюлените“, обградили „Иджипт Еър“ 2843.
По пътя към Сигонела поддържахме постоянна връзка с капитан Боб, планирайки и координирайки задачите на „тюлените“ му за охраната на египетския самолет и установяване контрол над терористите.
Единият от командирите на двата взвода, лейтенант Бо, трябваше да подреди нападателния си екип на пистата зад „Боинг“–737 и да бъде готов за атака срещу самолета при заповед в случай на необходимост от превземането му.
Лейтенант Ранди трябваше да установи охранителен периметър около самолета, но извън зоната, осигурена вече от останалия в Сигонела екип.
Освен това Боб разположи снайперите си на огневи позиции, откъдето можеха да виждат какво се случва в самолета.
Около 2,00 ч. сутринта в петък, 11-ти октомври, двамата с Боб установихме командния си пост под опашката на самолета. Когато поглеждах нагоре, виждах светлините вътре и как двама души се разхождаха из салона.
Ние с Боб отидохме до носа на самолета и се включихме във вътрешната му телефонна уредба. Аз се представих и попитах пилота кои са пътниците на борда. Той не отговори.
— Ако не сътрудничите, ще разберем по един или друг начин — казах му аз.
Това го накара да отговори:
— На борда е екипажът ми и един посланик — отговори пилотът, оставяйки открита възможността за наличието на още хора в самолета.
— Тогава слез долу — наредих му аз. — И доведи посланика със себе си.
Преди да отворят вратата, Боб ми каза, че неговите снайперисти съобщават за въоръжени мъже в униформи.
— Не се изпотявай, шефе — успокои ме той, — те ги държат на мушките си.
Вратата се отвори и пилотът, следван от посланика, слязоха по стълбата. И двамата бяха нервни, особено посланикът. Станаха още по-нервни, когато видяха стрелците „тюлени“ в черни бойни униформи и с бойната им екипировка.
Изпитвах силно подозрение към посланика. Макар да беше облечен в костюм, прецених, че е старши офицер, вероятно от египетската разузнавателна служба, изпратен за осигуряване гладкото предаване на терористите в Тунис.
Когато се срещнах с него, посланикът извади истински на вид дипломатически паспорт и писмо, в което се твърдеше, че е упълномощен представител на египетското правителство.
— Заповедите ми са да сваля терористите от самолета и да ги изпратя със самолет в Съединените щати, за да бъдат изправени пред съд за убийството на Леон Клингхофър — казах му аз.
Това, изглежда, го изнерви още повече и той попита дали някой имаше аспирин.
— Ще намерим — отговорих аз.
Във въздуха на път за Сигонела бях почувствал, че започва да ме боли глава. Вече беше 11-ти октомври и никой от нас не бе спал повече от два часа от 7-ми октомври насам. Когато помолих доктора на екипа ни за два аспирин, Даръл ми пъхна в джоба цяла шепа.
Дадох на посланика около половината аспирини и той веднага глътна няколко от тях. После помоли за цигара и един от моите радиооператори удовлетвори и тази негова молба. В този момент посланикът пожела спешно да се обади по телефона. Казах му, че ще го придружим до оперативната база (оперативния център на Бил Спиърман) и ще му помогнем за обаждането.
Докато го придружаваха до оперативния център, аз изпратих един от разузнавателните си офицери с още двама души, за да подслушват телефона. Щяха да останат там колкото е необходимо и да ме информират за чутото.
Оказа се, че човекът, с когото той искаше толкова спешно да разговаря, е Абдел Мегид, египетският външен министър, на когото описа ужасната ситуация, в която се намираше, и когото попита какво да прави.
— Ще трябва да се ориентираш сам в обстановката — каза му Мегид, — докато се вземе решение какво да се прави.
През по-голямата част от деня той остана на телефона, разговаряйки с различни хора в Египет — оставайки много загрижен поради несигурността на положението, в което се намираше. Но се тревожеше
